Шостакович и съветският транспорт*

Дмитрий Шостакович и Иван Солертински

„Скъпи Иван Иванович. Съдбата, както се казва, си играе с човека. Мислил ли съм аз някога, че ще се озова в Тихорецк? Не съм мислил. Но ето че се озовах. И още как! Но нека ти разкажа всичко поред!

На 3 август в Пятигорск си купих билет за самолета на „Укрповпрушлях“, който заминаваше на 6 август. Платих54 рубли и се похвалих, че, както ми казаха, ще летя. Самолетът трябваше да излети от Минарални води в 3 часа през нощта. С последния влак заминах за Минерални води. Към 2 часа тръгнах от гарата към летището. Тъмно. Някакво зло куче ме захапа за прасеца. Изплаших се и се върнах на гарата. С мен се заговори много любезно червеноармеец, който се грижеше за реда. Попитах го по какъв начин да се придвижа до летището. Когато разбра, че съм пътник, ми препоръча да се върна тук към 4-5 часа сутринта, когато просветлее.

„През нощта да се стои тук не е позволено. Който се приближи на по-малко от 10 крачки, го застрелваме“!!! Изплаших се и се обадих по телефона. Отговоририха ми, че самолетът излита към 6-7 часа. Вместо в 3 часа. Не мигнах и за секунда, дочаках да се разсъмне и тръгнах към летището. Никой. Нито часовият, нито пазачът, никой. Само 2 самолета. След 2-3 часа се появи някакъв момък. Поисках информация. „Към 8-9 ч. ще излети.“ Вместо в 3 ч. Чакам. После се появи много красив началник на станцията. Попита ме, като преди това ми пожела добро утро: „Вие ли сте този пасажер, който ще лети за Сочи?“ Отвърнах му, че не, че аз ще летя до Москва. „В Москва?“ – възкликна той, искрено поразен от отговора ми. „В Москва. Това е необичаен случай.“ Тук той се почеса с писалката по тила, от което тилът му малко се поизцапа. Като видя, че недоумявам, поясни: „Вижте – каза, - аз разреших да се продаде билет до Сочи, а на вас са ви продали до Москва.“ Аз: „Какво да направя?“ „Ето какво. Вие излетете до Тихорецк, а там другарят Гусев ще ви оправи.“ „А кой е той другарят Гусев?“ „Той е началник на станцията в Тихорецк. Аз ще му дам бележка.“ Той написа бележка и точно в 11 ч. (вместо в 3 ч.) самолетът излетя. Не ми прилоша и не люлееше. Беше много хубаво, само че много ми се искаше да спя.

Стигнах в Тихорецк. Когато пристигнах, другарят Гусев отсъстваше. От летището отидох в града. 5 версти пеша по степта под палещото слънце. После се върнах отново на летището и предадох на другаря Гусев бележката. Той я прочете, усмихна се мило  и каза: „Налага се да пренощувате в Тихорецк, а утре в 5 часа сутринта ще излетите.“ Аз: „Настина ли ще излетя?“ Той: „Когато аз кажа нещо, то е наистина. В крайна сметка, ако не е наистина, то аз не бих говорил.“ Извиних се от все сърце. В това време долетя самолет от Москва с трима пътници, пътуващи до Сочи.

Но предвид това, че беше късно, самолетът повече не полетя и пасажерите също трябваше да пренощуват в Тихорецк. Другарят Гусев ни поведе да ни настанява за нощуване. Мен и още още един ни настани при файтонджия на име Мороз, други двама ги настани в друг файтонджия на име Ося Освалд. Преспахме. На другия ден тръгнахме към летището.

Ще бъда кратък. Оказа се, че в самолета няма места, и другарят Гусев ми предложи за сметка на „Укрповпрушлях“ да пътувам с влак, тъй като да попадна на самолета нямаше надежда. Съгласих се. Все тая, тъй и тъй ще се мре.

Пристигнахме на гарата. Другарят Гусев ми даде с разписка 29 рубли и 10 копейки и ме запозна с началника на станцията. Той обеща да направи всичко, което зависи от него. Ако има места, ще тръгнете. Факт. Сега е 11 часа. Влакът тръгва в 17 часа. Значи ме чакат 6 часа. Седя и размишлявам дали да не рискувам да ида до клозета, но на входа бях спрян с властен вик: „Къде?!“. Аз: „В клозета, да се облекча малко“. „Не трябва!!!“ Върнах се. Като видя въпросителното ми изражение, пазачът се смили и каза, че клозетът е развален. „На мен от това не ми става по-леко“, както възнегодувал Н. А. Малко, когато му казали, че сифилисът не е позор, а нещастие. Като свърша писмото, ще потърся тоалетна. Надеждата ми да отпътувам от Тихорецк е малка. Ужасен съм и буквално плача.

Скъпи Иван Иванович, не казвай на мама, че съм в Тихорецк. Аз сам ще й напиша.  Ще й напиша, че така съм се потресъл от красотата на този град, като съм слязъл от самолета, че съм решил да поостана за ден-два, за да се насладя на дивната му красота. Ако ти вярваш в Бога, помоли се за мен, че някога все пак да отпътувам от Тихорецк. Ужасен съм. Какво да правя, ако няма билети. Пак на гости у файтонджията. Какъв кошмар.

Ти как си? Аз съм зле. Като пристигна, ако това изобщо се случи, ще седна и ще напиша две жалби за издевателствата над мен от „Укрповпрушлях“. Едната ще я дам в бюрото за жалби на Н. К. Р. К. И. У. С. С. Р., другата – в „Укрповпрушлях“. Помогни ми да напиша жалбите. В края на краищата това е нечувано издевателство. Заради всичко това ми хрумва такава глупост, че едва се сдържам да не напиша: „А на алжирския бей под носа му гърмят“. Цялото ми пътешествие, цялата ми почивка е едно престъпление, бих казал, гаф на „Укрповпрушлях“... Иска ми се да спя. За три денонощия съм спал 4 часа. Иска ми се и да ям, но ме обхваща ужас при вида на превъзходно охранените хлебарки, плаващи в борша, който дават в Тихорецк. Седя и размишлявам. Цялата гара е задръстена от пътници, напиращи да пътуват. Но не могат. Няма билети! Не! Нощуват на гарата и не губят надежда. Ще се надявам и аз. Какъв ужас. Не мога да се сдържа и рева.

Момиченце с безумен поглед (на 6-7 години) ме ръга с пръчка и заразително се смее. Тя е тук с майка си само от 5 дни. Надяват се след още 5 да тръгнат.

Ето какво. Като получиш това писмо, иди при влиятелни хора и ги моли да направят нещо по въпроса за моето отпътуване от Тихорецк. Може да ме намерите на адрес „Тихорецк. До поискване“. Не знам към коя губерния или област е. Направи това. Приятелски те моля. Изобщо много страдам.

Силно те прегръщам. Твой Д. Шостакович

Август 1929г. Тихорецк

-----------------------

 * Заглавието е на редакцията

**„Нос“ – първата опера на Шостакович, написана през 1927-1928г. по едноименната повест на Николай Гогол

Превод: Рени Нешкова