Прот. Александър Авдюгин : Войната ни учи на благодарност към Бога

– Минаха много години, откато сте свещеник. Какво бе най-трудно за вас в този път? Във вас самия ли бяха причините за трудностите, или във въздействието на външни обстоятелства?

– Външните обстоятества естествено играят някаква субективна роля. Но те се преодоляват по-лесно, ако животът ти е христоцентричен, ако винаги си задаваш въпроса как биха погледнали на случващото се в даден момент светите отци, какво казва Евангелието, как Господ гледа на това. Тогава външните обстоятелства са второстепенни. Те не оказват толкова голямо влияние на свещеническата дейност. Някой може да си помисли, че това са силни думи слова, но е истина. Макар че трябва да призная – не винаги разумът надделява над емоциите. В такива случаи е нужна помощ – както от събратята свещеници, така и от архиерея. Слава Богу, помощ се намира.

Днес мнозина обичат да говорят за умората от дългото служене, за емоционалното изгаряне на свещеника, в чийто живот ден длед ден, година след годин, се повтаря едно и също. За мен това е непонятно. Няма еднакви дни, няма служба „под индиго“, въпреки че на пръв поглед всички те си приличат. Дори да се умориш силно, остава радостта от мисълта, че си нужен и търсен.

С придобиването на духовен опит човек разкрива нови страни от себе си. Житейският опит плюс духовния променят отношението към хората. Започваш да разбираш, че преди не винаги си предлагал правилните решения, не си виждал източниците на греха. Именно тук са трудността и страхът да не сгрешиш. Особено ако знаеш, че човекът ще постъпи така, както ти си му казал. Дори в някакъв конкретен житейски случай.

От 19 години служа в селски храм, там даже картофи не садят без благословията на свещеника, а твоите съвети са като пътен билет.

При гражданите, разбира се, е малко по-различно. Но за свещеника, където и да е определил Господ да служи той, главното е съветите и благословиите му да са сверени с Писанието и да се ръководи от нашето православно предание. Не се получава веднага, но човек трябва да се старае да постъпва така през цялото време.

– Можете ли дадете примери за това как хората се преобразяват? Страшно изпитание, каквото е войната, помага ли на човек да се промени?

– Аз живея в центъра на миньорско градче. Храмът се намира на шест минути пеша от дома ми. Миналото лято, в края на юли, тези, които дойдоха да ни учат на ум и разум с помощта на пушки и танкове, бяха тук, съвсем близо до прозорците ни. Всичко бе разтърсено, земята под краката ни се люлееше…

В градеца ни естествено останаха съвсем малко хора – от около 70 хиляди души най-много десетина-петнайсет хиляди не тръгнаха нанякъде. Всички останали заминаха: едни отидоха на фронта, други се изселиха…

Нямаше нито ток, нито вода. Вървиш из града, а насреща ти хора с бидончета, търсят водица да си налеят. И всички се поздравяват дори да не се познават въобще.

Често идваха при мен да ме попитат кога ще има служба. И миряните, посещаващи храма – като се има пред вид, че населението рязко намаля – станаха значително повече, отколкото преди войната. Какво означава това? Хората са разбрали, че ако не се помолиш на Бог, само с човешки сили, нито ще постигнеш победа, нито ще се спасиш от страданията и разрухата.

Това също бе преобразяване на хората, за съжаление – принудително, под натиска на обстоятелствата. А може би не бива да говорим за това със съжаление? Та ние сме невежи по отношение на Божието провидение…

Човек се преобразява иле чрез страданието, или чрез Божието откровение, или защото до него има близък човек, с когото да сподели вярата си. Тези според мен са трите главни пътища на преобразяването…

– Страшните месеци на войната показаха ли ви ярко най-доброто у хората или най-лошото?

– Главният извод е, че има много повече добри хора, отколкото лоши. Много повече. И въобще лоши хора няма. Съществуват такива, които в някаква степен са по-грешни. Оттук и характерът. Бог е създал всички да бъдат достойни.

Войната наистина ни показа много. Може би изглежда рязко, но стана ясно кой какъв е. Например всички сектанти, които живеят или живееха тук, се оказаха сред онези, които ненавиждат ЛНР и ДНР, и това се отразява неприятно на всичко несъгласни с тях. Така наречените петдесятници, новопетдесятници, свидетели на Йехова, адвентисти – всички, заедно с Киевския патриарх начело, или раздават ум и разум, размахвайки автомати, или просто наблюдават мълчаливо как убиват хора или издевателстват над тях.

Слава Богу, сега стана по-тихо въпреки блокадата, от която най-много страдат бедните, болните и старците. Но ние ще изтърпим, ще издържим.

– Хората питат ли ви: „Защо е всичко това?“. Ако ви питат, какво им отговаряте?

– Питат. Една възрастна жена например ми зададе следния въпрос: „Отче, защо Бог е несправедлив? Родила съм се, когато са стреляли, а сега трябва да умра, когато отново стрелят?“.

Обикновено отговарям така: „Помислете защо през всичките тези години само сте искали от Бог и нито веднъж не сте Му благодарили? Колко сте получили от Него за мирните години – и външно, и духовно? Колко години наред хладилниците ви бяха пълни, а вие дори веднъж не благодарихте на Господ“.

Мнозина идваха в храма единстено на Възкресение и Рождество. Е, от време на време се мяркаха по време на родителските съботи. На какво да се чудим сега – чревоугодието беше и в главите, и в стомасите на хората. В крайна сметка те забравиха Бога, напълно го забравиха. Затова лукавият започна да танцува по нашата с вас земя.

Това първо. Второ, макар че това може би е мое субективно мнение… Често питам енориашите си, особено младите: „Как се казваха вашите прабаба и прадядо?“. И те се замислят. Не знаят иманата им, нямат техни снимки. С какво са се занимавали години наред, защо не са питали, не са открили предците си – на зная.

Човек, който е загубил паметта си за своя произход, е глух за Божия глас, той стои встрани от Бога и лукавият изцяло ще го завладее. През последните две десетилетия напълно ни отнеха историческата памет. Пеобърнаха и интерпретираха историята така, че не остана нищо свято и правдиво…

– Имате предвид така наречената история на Украйна?

– Именно. Точно „така наречената“. Знаете ли, тази година за първи път отбелязахме руския Ден на народното единство. Слава Тебе, Господи, сега у нас канят свещениците, викат ги: елате в училище, елате някъде на друго място, поговорете с хората, разкажете. Слава Богу, накрая у нас отмениха този Хелоуин, а по-рано в общообразователните училища го честваха едва ли не като Деня на независимостта. Днес много неща се промениниха към добро. Затова вярвам, че ще преживеем цялото това нещо. Да, сложно е, трудно е, но сега вече е по-леко.

– Значи войната учи хората на благодарност?

– Учи. Имам много приятели, които сега воюват. Те не задават въпроса: Къде е твоят Бог и защо се случва всичко това, което умът ти не може да побере? Те не са се отказали от вярата, не. Напротив, хората разбират, че много зависи от самите тях, че самите те са длъжни да се променят.

Войната ги промени към много по-добро. Макар че е имало и ще има хора без нравственост, загубили човешкия си облик – и от едната, и от другата страна. Не искам да обвинявам само украинската страна, въпреки че тя се превърна в олицетворение на мародерството: у нас също бушуваше анархия. Но това е разбираемо: всяка гражданска война предполага анархически прояви.

Но като погледнеш нашите донбаски хора… От една страна, у тях се появи някаква жестокост, стремеж към победа на всяка страна. А от друга – те са раними, преживяват жестокостта на войната. Убеден съм, че в противоположната страна ситуацията е същата.

Още веднъж ще повторя: тази война е следствие на нашия грях, нищо повече. Опитвам се да внуша това, да го разкажа, да го покажа. Първоначално хората възприемаха всичко иначе: ето сега ще се разберем с тях, ние живеем тук и това е, ние не сме виновни, виновни са те, всичко е ясно като бял ден.

А сега вече дойде прозрението, че и самите ние сме виновни, доведохме войната със собствените си ръце – с това наше безразличие към вътрешното състояние, с това, че забравихме историята, забравихме вярата, забравихме вековните си светини и идеали. Превихме се през всичките 23 години, макар да виждахме, че ни внушават чуждото и неприемливото.

– Казахте, че сте благославяли хората, които заминават на фронта. Някой би казал: Как така, да се благославят тези, които отиват на война, да убиват…

– Благославях ги да защитават близките си. Нищо повече. Разбирате ли, не ми е лесно да говоря за това, трудно е, но все пак не ние отидохме при някого с оръжие, с танкове… В тази гражданска война нещата са по-прости.

Познавам така наречените капелани, военни свещеници от онази, украинската страна. Там има и свещенослужители, принадлежащи към нашата Църква. На тях им е много по-трудно, отколкото на нас. Те са принудени да свързват себе си и своите служби с политиката. На мен не ми се налага да правя това, не е нужно да вея някакви знамена, да измислям някакви политически формули, за да обясня своята служба. Ние защитаваме родния си дом и това е всичко!

– Разкажете как стана така, че започнахте да снабдявате хората с лекарства?

– Идеята се роди на православния фестивал „Вяра и слово“ през 2014 година. Там се срещнахме с Володя Гурболиков (заместник главен редактор на списание „Фома“ и едноименния сайт – бел. ред.) и Владимир Легойдой (ръководител на Синодалния информационен отдел – бел. ред). Те, естествено, ме разпитваха за случващото се у нас в Донбас. Към разговора се присъединиха и други участници във фестивала. Говорихме дълго, аз се опитах да разкажа подробно за мъчителната ситуация, в която се оказахме.

Практически всички предложиха помощта си. Спряхме се на лекарствата. Как обаче да стане? Владимир Романович ни предложи просто решение: откриваме банкова сметка в Русия, ние я публикуваме и призоваваме православните медии да дадат гласност на това – пари ще се получат.

Заминах за Ростов, открих си сметка в една банка и започнаха да капят парички. Работата тръгна. Макар че имаше много трудности, особено с преминаването на митниците. Налагаше се да да се обръщаме и към федералните центрове, към Южната федерална митница, и към Ростовската митрополия…

Но знаете ли, ненапразно е казано: ако всичко върви гладко, значи нещо не е наред. Ростовските свещеници много помагаха и помагат.

Днес у нас ситуацията се е подобрила, в аптеките се появиха лекарства, започнаха да плащат пенсии и заплати, онази катастрофа вече я няма. Миналите есен, зима и пролетта превозвахме значително повече пратки в лекарства. Не само за отделни граждани, но и за болниците …

– Бяха ли рисковани пътуванията ви?

– Да, особено в началото. Веднъж дори попаднахме на престрелка. Рязко обърнахме колата, навлязохме в един горски път и там изчачакме стрелбата да спре. Не знам кои бяха тези хора, отстъпващи или настъпващи, наши или чужди… Впрочем каква е разликата?

Втория път ни се наложи да се разправяме с местните. Тук при нас имаше няколко групировки, които, наричайки себе си патриоти и защитници, всъщност бяха своего рода „махновци“ с грабителски наклонности и желания. Срещнахме се на едно кръстовище, разговорът бе неприятен, на висок тон, страшничко беше. После все пак моето расо заедно с молитвата свършиха работа.

Опълченците винаги са ни помагали, винаги бяха насреща. Някои се отнасяха със съчувствие, с разбиране, други с подозрение: видите ли, от аналгина и валокордина ще синтезирате наркотици. И все пак, още веднъж ще кажа, тези две години показаха, че хората ни са добри.

– Следейки събитията в Донбас, общувам с хора, живеещи там. Неведнъж съм се възхищавала на оптимизма им, на силата на духа, на способността не просто да преживяват на всяка цена, а да живеят достойно. Какво им помага да не падат духом?

– За първи път в живота си нашите хора разбраха, че не зависят от „толерантния“ Киев. Че могат сами да направят нещо. Нигога не е имало такова нещо! Боклукът се изхвърля: блокадата, прескъпият бензин… А градът е чист, всичко е подредено, никъде няма мръсотия.

Луганск също е чист град. Хората разбраха, че всичко зависи от тях самите. Не всички, но повечето разбраха. И пиянствата намаляха напоследък. Хората разбраха, че се нуждаят един от друг; разбраха кой е съседът ти – не този, който те е събудил с шума си посред нощ, а онзи, който може и иска да ти помогне.

Това се почувства осезателно през лятото на 2014‑а, когато сякаш нямаше хора в града, когато бе много тревожно. Беше страшно… Не веднага разбрах защо. Оказа се, че е защото ги няма децата, не се чуваха смехът им, гласовете им.

А когато хората започнаха да се връщат, когато закънтяха детските гласчета в града ни… как да не се просълзиш. Дечица се появиха в пясъчниците! Върнаха се – значи ще продължим да живеем. Значи Господ гледа на нас не само като на непробудно заспали грешници.

Ето нещо удивително – при нас има много свещеници от Западна Украйна. Владиките ни също са от Централна Украйна или западната ѝ част. Изглежда, че разделението, което се случи навсякъде, е трябвало да стане и тук, сред нас. Но това не стана! Войната не можа да ни раздели и с тези, които живеят и служат от другата страна на фронта. Това е доказателство, че ненапразно понесохме всичко това.

В града ни списъкът на броя загиналите на фронта се доближава до хиляда. Без да смятаме умрелите от раните си, инфарктите, преждевременните инсулти. Моята майка Галина също си отиде без време и войната несъмнено изигра своята роля за това. Но фактът, че за това време много хора станаха по-добри, не по-лоши, а по-добри, е еднозначен. Не сме злобни.

– Спомням си ваш пост във Фейсбук: „Внучката ми и целият ѝ клас са в бомбоубежището, нямат часове“. Всичко това – войната, блокадата, бедата – как се отрази на най-младия човек сред вашите близки?

– Внучката ми Лия ще бъде студентка в Ростовския университет. Радва ме, започна да чете книги, по-рано това беше проблематично. Миналото лято сякаш нещо се преобърна, започна да чете, при това даже Достоевски. И не защото училищната програма го изисква – не, за нея той се оказа истински интересен. Дори поспорихме двамата за различните герои, но за мен това като цяло беше удивително и радостно.

Как се отрази войната? В Ростовския университет ми разказаха любопитен факт: след преживяното абсолвентите от ДНР и ЛНР са показали знания, в пъти превъзхождащи тези на руските си връстници…

– Според мен, защото те са по-възрастни от връстниците си.

– Съвсем вярно. Знаете ли, те и на външен вид изглеждат по-възрастни. Когато тук всичко кънтеше, когато тук се водеха тежки боеве, оставих дъщеря ми с внучката в Крим; а когато се върнаха няколко месеца по-късно, с жена ми видяхме колко се е променила Лия – поведението ѝ, отношението към хората, беше станала много по-мека, много по-състрадателна.

Превод от руски: Елена Дюлгерова

(със съкращения)