Сутрин е. Един слънчев лъч хапливо се задява с мен. Въздухът трепти, просто звънти от удоволствие. „Какъв прекрасен ден” – мърморят вълните и тръгват отново към брега. Между океана и мен няма нищо освен пясъчните хълмчета и локвичките между тях, но не смея да отида до водата – морето ревниво пази своята територия. И друг път ми се е случвало да се замисля и да не забележа как вълните ме обграждат по всички правила на военното изкуство. А нямам криле като чайките отсреща, които сега търпеливо чакат своята закуска.

 

 

Пясъкът се е слегнал и лесно се ходи. Една от птиците тежко се откъсва от все по-малкото островче и каца съвсем наблизо. Върти главичка и замислено ме разглежда ту с едното, ту с другото оченце. Не се страхува, сигурно защото не й приличам на лисица. Казват, че напоследък много от тях са се преселили да живеят тук, идват на острова по дигата, по която иначе вървят само влаковете. Е, и местните се пазят от чужденците, както става сега навсякъде: чайките са пренесли гнездата си на съседния остров, а хората, като по-организирани, са задействали ловните си дружинки... 

 

Слънцето е високо в небето и приветливо се усмихва. Вълните радостно прииждат, вече се плискат в краката ми. Така е с всичко – си мисля – ако не избързваш, ако умееш да чакаш, това, което търсиш, само ще дойде при теб. Но само ако наистина много го искаш... 

 

Моята чайка подскочи одобрително няколко пъти по пясъка, после изпищя, размаха криле и побърза да настигне слънчевия лъч. 

 

Взех едно камъче и като в детството се опитах да го накарам да литне след нея по водата... 

 

Отново съм в Клапхолттал. Така се нарича това странно място на иначе много известния остров Зилт – най-северната точка на Германия. Той е прочут като място за почивка на твърде богатите хора. Но тук, в академията край морето, идват съвсем други хора. Скрити между пясъчните хълмчета те се учат да рисуват, да свирят, наслаждават се и изучават природата, слушат концерти, лекции... Под мен точно е концертната зала, свързана с толкова вълнения, срещи и различни преживявания през годините.

 

От прозореца си виждам дюните отсреща, обрасли със съвсем ниската северна растителност и без нито едно дръвче. Приличат ми на истински алпийски пейзаж и трябва често да си напомням, че се намирам не край Мюнхен, а на гордите 5–6 м над морското равнище. Стаята ми се нарича Krebs, т.е. „Рак”. От другата страна е „Щипците на рака”. Съседното бунгало е „Близнаци”, следва „Телец”, после „Овен”, отново заедно с „Рогата на Овена” – приемам го като шеговито намигване, нали и аз съм от тази зодия. Когато нощем погледна към ясното северно небе, съзвездията радостно ми се усмихват, като на приятел.

 

Още студент се бях увлякъл в астрологията, при всеки по-сериозен случай в живота се допитвах до по-знаещите от мен, опитвах се плахо и сам да прониквам в тайните на звездите. Често си мислех за бъдещето, за съдбата. А и досега ме занимават въпросите за предопределението. Например за едно от предсказанията: „Веднъж ще отидеш на Север и това ще ти стане като дом”. Ха сега де! Преди години почти случайно се обадих на някакъв телефон и след кратък разговор се оказах на ферибота в Северно море. И вече четвърт век няколко пъти годишно тръгвам насам. Иди, че не вярвай след това... 

 

Макар че, откакто се помня, обичам повече планините. Никога не съм си представял, че нещо толкова равно може да ми хареса. Единствено в детството си мечтаех за подобно място, докато с усилие въртях педалите из околностите на родния ми град Русе и се убеждавах, както учехме в училище, че живеем в Дунавската хълмиста равнина. Но нали от лисицата в Малкия принц знаем: на този свят нищо не е съвършено? За равно, да, тук наистина е като на тепсия, най-високата точка по тукашните пътища е 9–10 м надморска височина.

 

Затова пък духат всякакви ветрове и като правило са винаги насрещни. Ако се замислим обаче, това си има и добрата страна. Учи те да внимаваш, ако се случи без никакво усилие да летиш по пътя, докато вятърът духа в гърба ти. Поне за близкото бъдеще, защото нали трябва и да се връщаш. Тук разбрах, че попътният или насрещният вятър са също толкова важни при карането на колело, както и релефът. Впрочем нали така е и в живота? Има, има наистина мигове, в които ти се струва: всичко се нарежда, с лекота се справяш с трудностите, те някак сами се отстраняват. И току вземеш, че повярваш в щастливата си звезда...

 

Но разбира се, не бива да забравяш да въртиш педалите. И да помниш, че на света има и добро, и не толкова добро. И да останеш буден, та когато се случи неприятност или недай си боже – буря, да не те свари неподготвен. Велосипедът освен средство за придвижване е чудесна школа за преодоляване на неравностите и по нашия път в живота.

 

Преди години четяхме и си разказвахме книгата „Дзен или изкуството да поправяш мотоциклет”. От нея съм запомнил: „Процесът (на изпълване с находчивост) настъпва, когато човек достатъчно дълго постои спокойно, за да види, чуе и усети истинската вселена, а не само собственото си мухлясало мнение за нея”. Мой по-млад приятел, страстен мотоциклетист, споделяше наскоро колко увлекателно занимание е това – да караш мотоциклет.

 

А и на Зилт често се чува пукотът на моторите, които прелитат за минути от единия до другия край на острова. Нали е престижно място, притежателите на култовата марка „Харли Дейвидсън” си правят срещите тук. На острова има и много велосипедисти. Често виждам само главите им от прозорците на залата. Модерните, електрическите – минават и отминават, просто прелитат.

 

При нормалните наблюдавам още дълго колоездача, леко наведен напред, с усилие върти педалите и даже намира време да се огледа и да махне с ръка. Ако имаше книга „За изкуството да караме велосипед”, бих си я купил. Сигурно в нея също ще стане дума да се научим да не бързаме, за търпението, за необходимостта да се оглеждаме по пътя, за да избегнем дупките, да се учим как да вземаме завоите. И за много, много още неща... 

 

Докато разсъждавам по тези отвлечени теми, над мен се събират облаците. Изведнъж притъмнява. Тежки капки оставят следи в пясъка. Тревата развълнувано шуми и се покланя на всички посоки, покорна на поривите на вятъра. Вълните, побелели, се надпреварват коя по-бързо да стигне до брега. Близват гневно пясъка, за да се разлеят веднага, загубили силата си. Трябва да се връщам, си мисля...

 

Но на Север бурите бързо идват и също така внезапно си тръгват. Иззад черната завеса, закрила небето, надникна слънцето и се усмихна. Облакът се пораздвижи, набързо се освободи от последните капки дъжд и облекчен забърза на изток. Окъпана, тревата доволно зашумя. На площадката горе се появиха туристи и започнаха да снимат. Слънчево зайче се залута сред водата. Морето поспря за миг своя бяг и колебливо тръгна назад. Започна отливът. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

На границата

На границата

По върховете на Пирин още има сняг, а при нас, долу, е вече пролет. Сл...

1 коментар/a

Румяна Таслакова на 06.05.2017 в 11:28
Вълнуващ текст от един забележителен човек!

Напиши коментар