Блясъкът на олтара не е същия, когато го пречупим през камерата на смартфона, нито пък ангелогласният хор е така убедителен, когато литургията се стриймва на живо. Сякаш нещо изпада по пътя, нещо замира преди да е прекосило дистанцията между храма и нас. Една дебела и бронирана изложбена витрина ни дели от Нотр Дам; катедралата е експонат в големия музей на Париж, а ние посетителите стоим от другата страна.
Неусетно е преобърната цялата древна логика на храмостроенето – катедралата да бъде огромна и сюблимна, а ние да бъдем малки и смирени в нейното подножие. Сега ние сме великаните, а тя е в краката ни. Нищожна в обективите и екраните, опитомена зад изложбеното стъкло.
Случилото се онзи ден в Париж предизвика надпревара между обикновени хора, кой ще изкаже по-голям потрес и съчувствие; между богаташи, кой ще дари повече пари за възстановяването; и между политици, кой по-напред ще предложи помощта си на френския президент.
След отлива на вълната от же-сюи-шарли патос, започна спорът дали е уместно толкова много пари да се даряват за някаква стара сграда, когато по света гладуват деца. От другата страна скочиха ревнители, които изтъкнаха ловкия и предпазлив аргумент, че катедралите и културното наследство въобще носят огромна икономическа полза като привличат туристи.
Тази дълбоко профанна дискусия отразява нашето стопанско-туристическо отношение към културата.
Когато за последно бях в Париж, аз не само не успях да усетя нуминозната тръпка, която Клодел е усетил в Нотр Дам, но бях сащисан от това колко отчужден е станал Париж, най-вече в околността на туристическите обекти. Терминът “културно наследство” сякаш вече е загубил социалния си смисъл и е добил вместо това строг гражданскоправен смисъл.
Културното наследство е буквално съвкупността от имоти, които парижани са получили от праотците си и които сега отдават под наем на туристите, за да се препитават. Аристократичния и религиозния дух, който е построил сградите, сега има за правоприемник някакъв буржоазен рентиер без капка въображение. Културата вече няма сакрално значение, има само икономическо. Месата, която все още се провежда в катедралите като Нотр Дам е просто част от атракцията.
Няма да се изненадам, ако някой ден престанат да идват молещи се и затова културното министерство реши да плати на статисти, които да правят възстановка на меса – да не се изгуби от стойността от обекта. Изобщо, ако бях катедрала в днешен Париж, сигурно и аз щях да се запаля.
Нямам какво да кажа по повод на спора за даренията. Мога само да си представя какво би направил Исус Христос с тях. Вероятно би ги натрупал на купчина и би ги запалил. “It’s about sending a message” Но и христомразците, които оправдават омразата си с “гладуващите деца”, не ме трогват. Европейците имат отчаяна нужда от възстановяването на Нотр Дам, но не онази, която изгоря в понеделник. Онова което изгоря беше черупка, станиол, папиемаше.
Мога само по повод причините за инцидента с ирония да прибавя към работните версии на полицията и поне една метафизична причина за пожара: симулакрумът, който днес представлява Нотр Дам е бил толкова спаружен и изсъхнал, че е пламнал от близостта до светлата и искряща същност на храма. Може би затова огънят е подминал олтара, кръста и трънения венец.
Източник: "Консерваторъ"