Мария Мартинова и Теодора Духовникова представят "Приказки от изгубения град"

Мария Мартинова и Теодора Духовникова представят "Приказки от изгубения град"
На 22 май във Варна пианистката Мария Мартинова и актрисата Теодора Духовникова ще представят спектакъла “Приказки от изгубения град”. По този повод се обърнахме към Мария с няколко въпроса.

 

 

 

- Каква е идеята на това музикално-поетично представление? 

 

- Идеята е силно лично мотивирана. Преди две години бях започнала да дебатирам със себе си на тема завръщането ми към солово концертиране, както и да обмислям този момент. Това за мен е една много важна стъпка, тъй като паузата от 12 и половина години  – която бе абсолютно желана, и междувременно отдадена на създаването на изключително важни за мен проекти, посветени на камерното музициране  – бе свързана с ключови събития в професионалния ми живот. По тази причина дадох и точно това заглавие на програмата. Това е едно завръщане към място, което се таеше през всичките тези години дълбоко в мен. 

 

- Защо се спряхте на френски символисти и импресионисти?

 

- Първо, изходната точка беше репертоарът, който исках да представя. Това е една музикална “сбирка” и пиесите, които съм включила, са пиеси, които мечтаех да изсвиря. През последните години започнах да се влюбвам в музиката на Дебюси и Равел. Почуствах, че техният начин да погледнат на света и да го пресъздадат, съответства на начина, по който аз исках и изпитвах нужда да го усетя. 

 

Що се отнася до избора на поезия, той беше очевиден. Творчеството на Дебюси и Равел е вдъхновено и силно повлияно от, както и директно свързано с движението на символистите. Прекарах дълго време с тяхната поезия, преди да се спра на поемите, които са включени в програмата. Аз търсех директно съответствие с музиката, която вече бях избрала, както и сходство с цялостната атмосфера, която исках да създам. 

 

- Съчетанието между класическа музика и рецитация на поетични произведения не се прави често у нас, но може да се гледа в Европа с участието на големи имена от музиката, театъра и киното. 

 

- Да, в Европа се правят проекти, които представят музика и слово заедно, но това остава рядкост. Бих си позволила да отбележа, че сред големите имена има актьори, които имат много сериозно отношение към класическата музика. Някои от тях са “заклети” меломани и за тях класическата музика е фундаментална форма на вдъхновение. 

 

- Какво ви насочи към Теодора Духовникова и класическия репертоар? Преди време направихте подобен проект с Юлиан Вергов и цигуларя Сирил Гарак, но с танго-музика.

 

- Аз съм лудо влюбена в театъра, той остава една несбъдната мечта. През годините съм се опитвала - доколкото мога от разстояние - да следя това, което се случва на българските театрални сцени. Теодора Духовникова силно ме заинтригува като професионалист. Усетих в нейното излъчване красота, дълбочина и сила. Точно това търсех като присъствие. Бях чела нейно интервю, в което тя споделяше детски спомен, когато дядо й й е пускал класическа музика, и ми направи впечатление начина, по който тя описваше това. Пожелах си да работя с нея. 

 

“Приказки от изгубения град” визуализирах от много дълго време. Идеята се роди в мен преди няколко години. Когато получих поканата за солов рецитал от Европейския фестивал – а това беше един истински момент на синхронизъм, защото точно тогава вече сериозно мислех за завръщане към солово свирене – светкавично взех решението, че програмата, която бих искала да представя, е тази и ще трябва да бъде с Теодора. Юлиан Вергов бе човекът, който ми съдейства и ме свърза с нея. А самата Теодора хареса много идеята и реагира веднага. 

 

Що се отнася до проекта, който представихме с Юлиан Вергов и Сирил Гарак – “Париж-Буенос Айрес, една любовна история” – по един подсъзнателен начин той беше вид изходна точка при изграждането на соловата ми програма. Проектът бе изграден наравно от популярна и класическа музика. В него бяха представени две естетики, на тангото и на френската импресионистична музика. Тези две естетики не могат да съществуват без словото. А аз имам отношение към думата, тя ме вдъхновява. Бидейки чужденец от почти 25 години, словесната форма на израз е нещо, което е много важно за мен. Когато работехме с Нели Чолакова върху преводите на поезията за проекта с Юлиан, аз влязох в едно трескаво състояние. Това бе първият път, когато дръзвах да превеждам поезия. Обсебващо! С Нели работихме отново по преводите за “Приказки от изгубения град”. Това бе период на креативен екстаз за мен. 

 

- В днешната класическа музика има огромна конкуренция от изпълнители. Как според Вас се развива тя? До каква степен вкуса на публиката предопределя репертоара на музикантите?

 

Да, днес има голяма конкуренция в класическата музика, а тя се развива според времето, в което живеем и според културната традиция на мястото, което обитаваме. Това, което искам да кажа е, че класичеката музика се съревновава със жанрове, с които тя не може и не би трябвало да се съревновава. Крайния резултат е една гротеска. Разбира се, тук визирам така нарачените “големи имена”, и не само. 

 

За съжаление, класическата музика е ръководена от администратори, а не от хора на изкуството. Те нямат нито необходимите познания, нито изградения вкус. Също така страдат от липса на проактивност, любопитство и въображение. Ако мога да резюмирам с няколко думи: това, което се случва с класическата музика съотвества на духа на нашето време, епохата на посредствеността и душевната мързеливост. 

 

Що се отнася до вкуса на публиката и дали той предопределя репертара на музикантите, ще кажа следното: “публиката”, която предопределя нещо, е тази, изградена от богати меценати, които поддържат финансово концертните зали, фестивали и индивидуални изпълнители. В повечето случаи това са едни овехтели индивиди, за които това е начин да самозадоволят егото си. Мотивацията им няма нищо общо с любовта към музиката или с един култивиран вкус към нея. Ако да, това са много редки случаи.

 

Широката публика не предопределя нищо, тя е един безгласен фактор. “Машината”, на която са подчинени администраторите, е тази, която предопределя нещата. И да, на много от изпълнителите се налага репертоар. По простата причина, че самите изпълнители са просто пионки в ръцете на тези, които “дърпат конците”. Игра на пари и политически машинации. 

 

- Има ли политическа коректност в музиката както това се наблюдава в киното в последните години?

 

- Разбира се! Първо, политическата коректност е лайтмотивът на нашето съвремие. Тя се наблюдава навсякъде, не само в киното или класическата музика. А там, където финансовите загуби или печалби могат да бъдат от наистина сериозен мащаб, там тази коректност е ръководещата динамика. Принципът “аз на теб, ти на мен” е най-широко разпростанената практика. И начинът, по който тoй се “прилага в действие”, се определя от манталитета на държавата, в която се развива действието, т.е. движим се в гамата между тихото и елегантно лицемерие и безочливото кощунство. 

 

 

- Вие се занимавате и с преподавателска дейност. Учили сте в България, но и в най-реномираните музикални училища като “Джулиард” в Ню Йорк, Кралската академия в Лондон, специализирали сте танго музика в Ротердам. Бихте ли направили сравнение между музикалното образование тук и там? Ако можете, направете паралел не само за професионалната подготовка, но и за общообразователната.

 

- Това, което мога да кажа, е базирано на това, което съм наблюдавала, когато съм минавала през обучението си. Аз не съм добре запозната с нивотo на музикалното образование в България днес. Моите наблюдения са спорадични, поради това, че не преподавам в България, където съм ръководила майсторки класове. Правило ми е впечатление архаичното отношение към репертоара, едно замръзване във времето, както и отношението към командата над инструмента. 

 

Мога да кажа, че аз заминах от България, подготвена на изключително високо ниво. В ретроспектива, това е нещо, което никога няма да забравя и което ми даде изключително силна база. Да не забравяме, че музикалното образование бе силно повлияно от системата в Русия. И колкото и да ни се иска да пищим срещу комунизма, Русия и т.н., това остава един много силен период в историята на българското образование. Освен това, човешкият елемент е нещо много важно. Какво искам да кажа с това? Нашата славянска отдаденост е феномен. Още помня многочасовите уроци, които систематично получавах в България и безкомпромисното отношение към работата. Нещо, което мисля, че вече не съществува в България.

 

Общообразователната подготовка е нещо много специфично за всяка отделна държава. Много е трудно да дам отговор, по простата причина, че не мога да обобщавам. Това, което мога да кажа е, че една национална образователна система е свързана с финансии(според системата на една държава, частно или публично обучение), както и материите, които са фокус в курикулума на едно училище. В добрите учебни заведения в Европа музиката е важен фокус, както и класическите дисциплини. И да на забравяме нещо много важно: отношението към преподавателя, както и отношението към това, какво означава уважение и култура на поведението. Фактори, които са предопределящи в развитието на една образователна система и са пряко свързани с културата на една нация.

 

- В България заплатите на класическите музиканти, както и хонорарите са изключително ниски. Това ли е основната причина много българи да търсят късмета си навън или има и други причини?

 

- Предполагам, че това е една от основните причини. Но преди да се стигне до заплати и хонорари, мисля, че има един друг пласт. И той е: перспективата за истинско професионално развитие, което не е същото нещо, като финансовата удовлетвореност. Вие ми задавате въпроса за класическите музиканти в България и отговарям на този въпрос, визирайки тях. По принцип, нашата професия е свързана с много несигурност, включително и финансовата. Не само в България, навсякъде. Това е нещо, което е част от живота на един музикант. Друг е въпросът дали за един музикант крайната цел е финансовият комфорт или нещо повече от това. Знам, че българските музиканти, имам предвид тези, които работят в оркестрите, работят при мизерни финансови условия. Защо приемат това?! Когато има колективно недоволство, има и стачки. Падат концерти и има последстия, както и реакция. Тук отваряме дискусия, която засяга темите за манталитет, кураж, самоуважение. С две думи: народопсихология. Защо българските музиканти, които са подложени на тези условия, не се мобилизират и ги променят? 

 

- Живеете в Брюксел, но следите музикалния живот у нас. Доколко България е част от европейската музикална сцена?

 

- Следя, доколкото мога. България се опитва да бъде част от Европейската музикална сцена по един “любопитен” начин. Какво имам предвид: когато си поканен за концерт и от екипа на фестивала не присъства нито един член, за да се погрижи за практическата организация на събитието и ти трябва сам да си местиш пианото и да разчистваш сцената от столове; когато няма закачен нито един афиш за този концерт в залата, в която ще свириш; когато си поел отговорност пред група колеги, че ангажимента ви ще се проведе при коректни професионални условия и същата тази група артисти се качи на сцената за репетиция два часа преди концерта (въпреки че има договор, който гласи нещо друго), защото друг артист - който има силна финансова подкрепа от важна за България фондация и по тази причина е “политически” фаворит на фестивала – е блокирал залата за своя репетиция; когато директор на фестивал не уважи финансовите условия, които са уговорени месеци предварително и се обърне като лопата ден преди концерта, заявявайки, че хонорарът ти ще е три по-малък от това, което е дискутирано, и по тази причина, за да спасиш положението, даваш своя хонорар на колегата си, за да уважиш професионалния си ангажимент към него; когато друг директор на фестивала не е изплатил хонорара на група артисти, които си довел, и ти вадиш солидна сума от джоба си, за да им платиш (в желанието си да не компрометираш същия този директор на фестивала, както и впечатлението от България); когато си изправен пред оркестър, в който музикантите се обръщат на ”ти” към диригента и ехидно се подсмихват на коментарите му, нахално джвакайки дъвките си; когато музикантите от оркестъра свирят фалшиво и неритмично, и в същото време са решили, че те са по-важни от диригента, обяснявайки му как произведението трябва да бъде изсвирено; когато в една от най-престижните концертни зали на България няма тоалетна хартия в гримьорната ти, нито пиано, на което да се разсвириш, и си делиш същата тази гримьорна с няколко човека (и си единствената жена)… Когато всичко това вече не се случва в България, тя има има шанс да бъде част от Европейската музикална сцена. Дотогава положението ще е “Криворазбраната цивилизация”.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от Култура и общество

Коментари

Напиши коментар

Откажи