Кубът и катедралата: Европа, Америка и политиката без Бог

Кубът и катедралата: Европа, Америка и политиката без Бог
Мистър Вайгел е авторът на Witness to Hope: The Biography of Pope John Paul II , чието публикуване предизвика международно одобрение. Книгата беше преведена на най-малко единадесет езика. Джордж Вайгел e католически теолог, познат също като един от водещите умове, занимаващи се с проблемите на “справедливата война” и демократичните институции. Като консултант на NBS News за Ватикана, неговият глас е познат от април, когато светът наблюдаваше и чакаше новини за смъртта на папа Йоан Павел ІІ и избирането на неговият наследник папа Бенедикт ХVІ.
<p>На западния бряг на Сена се вижда един от големите проекти на президента Митеран Great Arch of La D&eacute;fense, завършена през 1989 като мемориал на 200 годишнината от Декларацията за Правата на Човека и Гражданина. Това е едно зашеметяващо творение на съвременния дизайн; около 40 етажа високо, огромно количество карарски бял мрамор, заслепяващо чист под следобедното, августовско слънце на Париж&hellip;но един в основата си безинтересен куб, много различен от другите триумфални арки, които се срещат из Европа. На последните три етажа на Голямата Арка се помещават няколко международни организации за човешките права. Идеята е била работата на днешните защитници на правата на човека да бъде свързана (символично) с 1789 година.<br /><br />Когато се разхождах по покрива на арката, възхищавайки се на градския пейзаж, аз погледнах в пътеводителя, който обясняваше, че вие може да поместите цялата катедрала Нотр Дам &ndash; кули, шпилове, всичко &ndash; вътре в този колосален куб. Това и опитът за съпоставяне на този мемориал и настоящите проблеми свързани с човешките права повдигна един въпрос в ума ми:<strong> коя култура създава по-добри морални основи за поддържането на човешките права и демокрацията? </strong>Културата, която създава крайно модернистични, в действителност рационално чисти до безличност форми като Великата Арка на La D&eacute;fense или културата, която произведе водоливните скулптури и орнаментите, цветното стъкло и издялания камък &ndash; &ldquo;свещеното разнообразие&rdquo; &ndash; на Нотр Дам?<br /><br />Проповедниците на кубът смятат, че катедралата има малко или въобще няма връзка с човешките права и демокрацията. Може ли това да бъде проблем?<br /><br />Тези въпроси се въртяха из ума ми когато през 90-те години се даде път на ново десетилетие, в което американците и европейците изглежда развиха драматично противоположни възгледи към света, към динамиката на съвременната история и съответния отговор на световните демокрации към тази променяща се динамика и история. Това бе въпросът сам по себе си.<br /><br />После, изникна въпроса <strong>защо Европа изглежда така сякаш обвива себе си, все по-силно, в кордата на бюрокрацията &ndash; и национална и тази на Европейския съюз.</strong> Когато започнах да изследвам демографията на съвременна Европа си зададох въпроса: <strong>защо населението на Европа намалява с темпове, невиждани от чумната епидемия през четиринадесети век?</strong><br /><br />Боб Каган, който също разсъждаваше по тези проблеми, даде един отговор в своята провокативна и спорна книга Of Paradise and Power, в която описва разширяващата се пропаст между европейските и американските разбирания за световната политика като резултат от разнообразните стратегически култури, вкоренени в различният опит на ХХ век. Той отиде далече, но недостатъчно, защото един въпрос остана без отговор: защо Европа преживя именно такъв двадесети век? <strong>Защо един век, започнал с големи надежди за велико избухване на културни, артистични, научни, политически, човешки постижения, произведе в рамките на шест десетилетия две световни войни, три тоталитарни системи, океани от кръв, планини от трупове, студена война.</strong> Джейн Къркпатрик веднъж описа всичко това като &ldquo;седемдесет и седем годишно извънредно положение продължило от 1914 година до 1991&rdquo;? Отговорите на Боб Каган не достигнаха до корените на този проблем.<br /><br />Колкото повече мислех върху това, толкова повече откривах европейци и други, които са мислили върху същите проблеми. Например френският политически теоретик Пиер Мано, в своята критика на това, което той нарече &ldquo;деполитизацията на Европа&rdquo; и международният учен-юрист от Ню Йорскския университет Джоузеф Уейлър, самият той ортодоксален евреин, роден в Южна Африка и живял дълги години в Европа, писал провокативно за европейската &ldquo;христофобия&rdquo; като важна динамика в съвременната европейска висша култура и политика.<br /><br />Въпреки това, колкото повече мислех, толкова повече се връщах към въпроса за населението. Аз не съм демограф, но всеки би се замислил пред нерадостните статистически реалности на съвременния европейски живот. Ако се отчетат днешните тенденции за нивото на раждаемостта за периода от сега до 2050 година, очаква се Германия да загуби местно население равняващо се на цялото население на стара Източна Германия, докато Испания през същия период се очаква да загуби повече от 35 процента от населението си. Вероятно най-удивително за американците, които имат определени представи за италианския начин на живот, 60 процента от италианския народ след 45 години няма да знае от личен опит какво е това брат, сестра, леля, чичо или братовчед.<br /><br />Когато един цял континент или най-малкото половин континент &ndash; по-здрав, по-богат, в много отношения много по-сигурен от когато и да било в своята история &ndash; не успее да създаде човешко бъдеще в най-елементарния смисъл на думата като производство на генерации, ние трябва да потърсим отговори или анализи по-дълбоки от конвенционалния политически или икономически анализ. <strong>Нещо се случва в културата на Европа, което предизвиква този забележителен и тревожен демографски феномен.</strong><br /><br />Това не са въпроси свързани с еврофобията. Аз прекарах по-голямата част от своя живот в Европа. Аз ясно разбирам дълга, който Съединените щати имат към Европа. Нещо повече, аз подозирам, че европейската криза на цивилизационния морал може да се случи и в САЩ при определени обстоятелства.<br /><br />Когато продължавах да мисля върху тези въпроси, аз научих нещо по време на моята работа със и върху късния папа Йоан Павел ІІ, което започна да оформя мисленето ми. Възгледът на Йоан Павел ІІ за историята и динамиката на историята беше силно повлиян от неговото родно място. Историята изглежда различна, погледната от брега на река Вистула, от историята, гледана от Берлин, Париж, Лондон, Ню Йорк или Вашингтон.<br /><br />В тази част на света, както става ясно от по-късното разбиране на папата за динамиката на историята &ndash; или да се върнем дори по-назад и по-дълбоко към значими фигури като руският мислител от края на ХІХ началото на ХХ век Владимир Соловьов или пък Александър Солженицин &ndash; може да се усети съществуването на славянския възглед за историята. <strong>Според него историята не се управлява от конвенционалната метрика на политиката и икономиката, с която ние сме толкова запознати: историята се управлява от културата, от това, което мъжете и жените ценят, уважават и се прекланят; от това, което мъжете и жените желаят да определя живота им, от творенията, които те създават в литературата и изкуството, давайки чрез тях израз на тези дълбоки културни обвързаности.</strong><br /><br />Ако погледнем на историята по този начин, а не просто по начина, който политическата и икономическата логика ни предлага, ние можем да разберем, че Дейвид Фромкин е бил прав в книгата си Europe's Last Summer , казвайки, че реалният капан, в който Европа попадна през ХХ век, не е Втората световна война. Изграждането на Мемориалът на Втората световна война кара много американци да мислят, че тази война е била централният въпрос в историята на ХХ век. Все пак културно обусловеният възглед за историята показва, както показва и Фромкин, че реалната клопка е 1914 година, че това беше, както каза Солженицин в своето изказване при получаването на Templeton Prize през 1982, моментът, в който цивилизацията започна да се саморазрушава.<br /><br />Въпросът не е толкова защо това се е случило, а защо продължава. На този въпрос може да бъде отговорено като се разглеждат промените в европейската морална култура през деветнадесети век, която създаде едно убеждение у европейската висша култура, вероятно повлияло на европейската политика, че новото идва само чрез разрушаване на старото, в една четири годишна серия от събития, в която цивилизацията дала на света концепцията за моралният разум, изостави всяка претенция към моралния разум в своя публичен живот и влезе в касапница, от която Европа още не се е възстановила.<br /><br />Така, това ме върна в деветнадесети век. Бях подсетен от френския йезуитски теолог Анри дьо Любак, който в разгара на Втората световна война написа една интригуваща книга, The Drama of Atheist Humanism, в която каза, че <strong>промяната в мисленето на висшата европейска култура през деветнадесети век, изразена във фигури като Огюст Комт, Лудвиг Фойербах, Карл Маркс и Фридрих Ницше, беше опит да се изхвърли всичко, което библейският Бог е носил в историята на европейската цивилизация, да бъде изхвърлено в името на човешката свобода.</strong><br /><br />Това не беше опит на селския атеист да оригиналничи, нито пък беше просто изява на личния скептицизъм спрямо твърденията на библейската религия, това бе културен проект на атеистичния хуманизъм, който настояваше, че <strong>Богът на Авраам, Моисей и Иисус, в действителност, е враг на човешката свобода и трябва да бъде захвърлен настрана, за да се даде път на зрялата хуманност и новите възможности, създадени от науката.</strong> Тази драма на атеистичния хуманизъм, каза Любак, фалира чрез свързването на дефектните идеи за човешката личност с модерната технология, което и произведе големите кръвопролития в Европа през ХХ век.<br /><br />Без значение дали някой е съгласен или не с Любак и неговото разбиране за огромното bouleversement (объркване) в европейската култура на ХІХ век, ние сме длъжни да отбележим, че напоследък тези идеи за библейската религия и моралните усещания, които произтичат от нея, все още изглеждат в очите на мнозина европейски интелектуалци, общественици и политици, като враг на демократичния проект в Европа.<br /><br />Свидетелство за това е необикновения дебат през 2003-2004 година, когато в Европа се спореше дали в преамбюла на европейската конституция (фактически, това бе конституционен договор за регулиране живота на сегашните 25 държави членки на ЕС) християнството да бъде споменато като корен на европейските ангажименти към спазването на човешките права, управлението на закона, толерантността, демокрацията, метода на убеждението в политиката. Този дебат продължи повече от година и половина. Накрая беше решено, че подобно нещо няма да бъде споменавано, че източниците на съвременните европейски ангажименти към добрите неща, които ние всички признаваме в публичния живот на демократичния свят, произтичат от класическия свят и Просвещението, което означава, че през времето от Марк Аврелий до Декарт нещата, които са се случвали, нямат връзка с човешките права, демокрацията и управлението на закона. Това обаче е прекалено дълъг период, за да остане без събития.<br /><br />Защо дебатът бе толкова ожесточен?<strong> Защо тази &ldquo;христофобия&rdquo; бе толкова страстна при подготвянето на новия конституционен документ на Европейския съюз?</strong> Една от причините за това бе преднамереното четене на историята през едни прекалено ограничени лещи. Аз бих нарекъл това обмислен акт на историческа амнезия. Но това не бе просто въпрос на препрочитане на миналото; това бе програма за бъдещето. Този отказ за признаване на библейските религии, на християнската култура като нещо свързано с изграждането на мирна, свободна и сигурна Европа, косвено показва, че има програма за бъдещето, в която секуларизмът от един особено тесен вид де факто, ако не де юре, се признава за официална идеология на Европейския съюз. Признава се де факто, ако не де юре, че скептицизмът е официална епистология на ЕС, а релативизмът, който е партньор на секуларизма, е официалната морална философия на ЕС.<br /><br />Тези факти повдигат и други въпроси: <strong>може ли една политическа общност с историческа амнезия да защити своите ангажименти и цели?</strong> Може ли политическа общност, съзнателно изградена върху принципния скептицизъм към човешката способност да разбира истината, да защитава и отстоява своите ангажименти към човешките права, демокрацията, управлението на закона и толерантността?<br /><br />И най-вече &ndash; може ли политическа общност, която се обезлюдява и запълва демографския си вакуум с хора с различен културен опит, които в някои отношения имат изключително агресивно отношение към културата, която ги е приела, да се защити от културна трансформация, която ако се окаже успешна, ще бележи края на или най-малко отслабването на европейските ангажименти към човешки права, демокрацията, управлението на закона, цивилизоваността и толерантността?<br /><br />Това са въпросите, които стоят на масата днес. Това, че проектът за европейска конституция пропадна, засега, заради френският и холандският референдуми не премахва въпросите.<br /><br />Защо тези въпроси са важни за Америка? Защото европейската история е и американска история; защото в един по-дълбок смисъл Америка е &ldquo;трансплантирана Европа&rdquo;. Изсушаването на цивилизационните корени, от които нашата американска демокрация израсна, не може да предизвиква радост у нас. Съществуват сериозни проблеми, свързани със сигурността, особено като се има предвид ислямистката заплаха. Продължаващата деполитизация на Европа, управлението на бюрократите и експертите над управлението на законодателите, както Пиер Мано описа, ще окуражи подобни тенденции и в Съединените щати. Така въпросът за Кубът и катедралата е и наш въпрос.<br /><br />Аз завърших своите размишления с четири възможни изхода за бъдеща Европа:<br /><br /><strong>1)</strong> опитът да се изгради ЕС върху сегашните основи продължава, Европа не успява да се справи със своята неизбежна финансова криза, тъй като намаляващото работещо население няма възможност да осигури средствата, необходими за поддържането на още по-голяма социална държава.<br /><br /><strong>2)</strong> Втората възможност, която заех от британския историк Ниъл Фъргюсън, наричам бъркотия, в която някои европейски страни остават работещи демокрации, други стават враждебни към емигрантите и трети, които бавно, но непрекъснато се ислямизират.<br /><strong><br />3)</strong> Преустройството на Европа, завръщането й към нейните цивилизационни, културни и религиозни корени.<br /><strong><br />4)</strong> Най-жестоката възможност, която аз наричам завръщане към 1683 година. През 1683 година беше Виенската битка, последният военен отпор срещу ислямския щурм в Европа. Този път 1683 няма да включва армиите на пророка Мохамед, маршируващи из континента. Това ще се случи чрез демографска промяна и последваща политическа промяна. Трудно е да си представим ситуация, в която Европа става все по-подвластна на радикализираните форми на исляма, това, което Бърнард Люис и други автори наричат &ldquo;Еурабия&rdquo;, не е възможно да си представим, че в началото на ХХІІ век катедралата Нотр Дам е станала истамбулската Хадж (Айя) София на Сена. Една голяма християнска църква станала ислямски музей? И все пак това е едно от възможните европейски бъдеща.<br /><br />Всички тези четири възможни бъдещи развития в Европа повдигат въпроси, проблеми, възможности, които дълбоко засягат и &ldquo;трансплантираната Европа&rdquo;, а именно Съединените щати.</p> <p>&nbsp;</p> <p>http://www.mediatimesreview.com. Текстът е публикуван със съкращения.</p>

Още от Култура и общество

Коментари

  • KnowlesMILLICENT35

    15 Фев 2012 6:25ч.

    It is understandable that cash makes people disembarrass. But what to do if one has no money? The one way is to try to get the business loans and just bank loan.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи