Красотата да си мъж. Адът да си мъж

Тази книга е за мъже, бих добавила аз. Но не за нашенските балкански бабаити, които използват думите единствено за да лъжат, а мускулите си – за да си пробиват път напред. Тази книга е за мъжете в онзи смисъл, в който дори и една старица е пò мъж от боса на мафиотския клан в градчето си, и затова разказът за нея (“Фелича”) съвсем закономерно е включен в цикъла „Мъже” от новата книга на Роберто Савиано...

Той е само на трийсет, а животът му сякаш е свършил. Не може да си наеме жилище, не може да излезе с момиче, не може да поспортува на открито, нито да посети бар или ресторант, не може да влезе в книжарница, в киносалон, да отиде на плаж, не може да пазарува, да повърви под дъжда, не може дори да пресече улицата... Защото има издадена смъртна присъда. И тя ще бъде приведена в изпълнение в момента, в който по някаква причина той реши да направи което и да било от всички нормални за мъжете на неговата възраст неща. Присъдата не подлежи на обжалване, нито на давност, отмяна няма да има, помилване също – защото това е присъда, издадена от най-мощната и най-безкомпромисната институция в Италия – мафията.

Мафията, която отдавна вече не е просто престъпна организация, тя наистина се е превърнала в институция, чиито бизнес интереси обхващат всички сфери на живота – като се започне от сметосъбирането и се свърши с банковото дело.
Роберто Савиано, журналист от Неапол – самото сърце на Камората, си спечелва тази присъда през 2006 година с книгата си “Gomorra” (“Гомор”, ЕРА, 2007).

За да събере от първа ръка информация за нея, прави и невъзможното: работи като строителен работник и като асистент на китайски текстилен производител, защото това са дейности, изцяло подчинени на Камората, обикаля полетата край Неапол, където Камората заравя незаконно токсични отпадъци, проучва системата за намиране на работа в чужбина с камористки препоръки и лети до Великобритания, осигурява си място дори като сервитьор на камористка сватба. Книгата му става бестселър и оттам нататък животът му се преобръща – завършилият философия млад журналист се превръща в мъж. В онзи смисъл...

“През тези години писането ми даде възможността да съществувам. Статии, репортажи, разкази и редакционни анализи. Работа, която за мен не беше просто работа. Означаваше живот. Ако някой се е надявал, че като ме постави в изключително трудно положение, ще ме накара да скрия думите си, е сгрешил. Не ги скрих и не ги загубих”.

Така започва “Красотата и адът” – последната книга на Савиано, събрала статии и есета, писани за различни медии през последните 3–4 години. Заглавието е по “Разбунтуваният човек” на Камю и още то ни подсказва, че в нея ще видим (поне българската публика) един нов Савиано – не само публицист и писател в ролята на разобличител, а интелектуалец с позиция.

Подборът на текстовете е нехомогенен и сполучливо обхожда обширната територия на интересите на този млад автор, принуден да живее чрез писането, чрез четенето, чрез думите. „Написаното през тези години има много и различни гласове, родени както от желанието ми свободно да последвам всичко, което ме е поразило, така и от чувството за дълг”. Така след силния цикъл под заглавие “Бизнес”, в който намираме анализ в познатия ни вече стил на дейността на мафията като най-голямата корпорация в Италия, а вероятно и в Европа, попадаме на изненадващите страници за пианиста джудже със “стъклени кости” Мишел Петручани, за футболиста, пораснал единствено благодарение на неистовия си спортен гений, Лионел Меси; след емоционалния портрет на Мириам Макеба, умряла в Италия малко след като е пяла в защита на Савиано, следва битката на бащата Енгларо за правото да спре изкуственото поддържане на живота на дъщеря си – от 17 години в кома, с което взривява католическа Италия; след топлата, но не неочаквана за Савиано, като се има предвид биографията му, среща с Джо Пистоне, истинския Дони Браско – изведнъж литературен анализ на творчеството на И. Б. Сингер и Густав Херлинг; до есето за шедьовъра на Майкъл Хер „Dispaches” – много силен текст за... „300” – филм по комикс; наред със спомена за Салман Рушди и изказването в Шведската академия – 15 страници за боксьорите полицаи Клементе Русо и Доменико Валентино от „Марчанизе, котилото, където се обучават палетата в бокса”. А после – накрая – Анна Политковская. Нейната присъда не бе произнесена гласно, убийството й беше тихо, бързо, подло...

Савиано ми напомня на някои от поетите романтици, чийто живот (и смърт) по същия начин се превръща в най-силното доказателство, че са били честни като творци. И в наши дни това, уви, не е рядкост. Емблематични са имената на Салман Рушди и на Анна Политковская, но колко много са тези, които полагат живота си в жертва на истината, за които не знаем почти нищо. А броят им се увеличава, през изминалата година заради своята работа в света са били убити най-малко 76 журналисти – с 16 повече в сравнение с 2008 г.

Всъщност освен за мъже новата книга на Роберто Савиано “Красотата и адът” е и учебник за журналисти – горещо я препоръчвам на българските, те имат нужда от такова четиво... Също и на писателите, дори само заради това откровение: “В наше време истинността на думите се плаща със смърт. Очакваш да е така. Свикваш с мисълта, че е така. Аз съм все по-убеден в това. Ако оживееш, пишейки истината, предизвикваш съмнение. Останеш ли жив, заличаваш истината в собствените си думи. Истинността на думата няма друга проверка освен смъртта” (есето за Анна Политковская “Който пише – умира”).

Това е втората книга на Савиано, която Издателство „Ера” публикува у нас (откъс от нея следва по-долу). Първата беше „Гомор” (2007). След нея „Ера” предложи на българския читател минисерия от италианска документалистика и публицистика „за мъже”, която се надявам да продължи – „Ловецът на мафиоти” на прокурора Алфонсо Сабела, заловил десетки камористи с цената на девет години живот под охрана, далеч от семейството си, и великолепната „Интервю със себе си. Апокалипсис”, последната на Ориана Фалачи.

На фона на мълчаливата, послушна и продажна българска журналистика, правоохранителна и правораздавателна система тези гласове от Италия, страна с идентични проблеми на нашите, звучат потискащо, но и вдъхновяващо. Тук е мястото да отбележа и приноса на преводачката Таня Кольовска, която умело борави с тази яростна проза, като избягва риска да нагази в излишна патетика. Но това не е учудващо, подобни книги вероятно може да преведе само добър поет, а Кольовска има малко, но истинска поезия. Трудно е да се движиш на ръба между красотата и ада, малцина успяват.

„Съществува красотата, съществува и адът, бих искал – доколкото мога – да остана верен на двете”, перифразира Камю Роберто Савиано в най-новата си книга. И наистина им е верен. И на двете.

Сиани – истински хронист

Роберто САВИАНО

На 23 септември 1985 година точно пред къщата му във Вомеро е убит Джанкарло Сиани, младият хронист от „Матино”, успял да разкаже с изключителна прецизност и умение за войната между камористките кланове. Джанкарло Сиани е убит в един Неапол, много по-различен от днешния – наглед спокоен и мирен; числото от триста убити годишно го превръщаше в град, където бушува война.

За мнозина точната причина за неговото убийство остава мистерия. Разкритията на разследването не са убедителни или поне не за всички. Статията от четири хиляди знака, подписана от Сиани и публикувана в „Матино” на 10 юни 1985 година, бе създала много проблеми за клана Нуволета. Младият хронист бе успял да внуши, че арестът на Валентино Джонта, боса на Торе Анунциата, осъществен в Марано, може би е цената, платена от Нуволета, за да се избегне една тежка война в Камората с клана на Барделино.

Нуволета решават да се отърват от неудобния вече член на клана Валентино Джонта – със своите сделки той е навлязъл в територията на Барделино – и предпочитат вместо да го убият, да го предадат на карабинерите. Досадно е за членовете от клана от Марано да бъдат разкрити и представени като подлеци на страниците на „Матино”, тази обида засяга и най-силния им съюзник, Тото Риина, бос на победилата мафия в Корлеоне. Нуволета нареждат Сиани да бъде убит, за да демонстрират пред клана Джонта, че неговата хипотеза е чиста лъжа (всъщност се оказа пълна истина).

За мнозина наблюдатели обаче тази статия не е достатъчна, за да обясни издаването на смъртна присъда, те са убедени, че вниманието трябва да се насочи по-скоро към разследването на Джанкарло Сиани, свързано с реконструкциите в този район след земетресението, огромен бизнес с търгове, натъпкал джобовете на политически фигури, предприемачи и най-вече камористи. Сиани беше събрал безценен материал с имена и факти, за да напише цяла книга – тази книга никога вече няма да види бял свят, а бележките за нея така и не бяха открити.

Единствената причина, която обединява двете различни хипотези, е ясна – Сиани беше убит заради това, което правеше. В малкото пространство, предоставяно му от вестника, този млад кореспондент успяваше да реконструира сценариите на Камората, разпределението на силите и избягваше да се затваря единствено в строгите граници на хрониката. Джанкарло Сиани предлагаше нови, смислени хипотези, възникнали на базата на факти, открити от него при проучванията на терена и ситуацията. Дейността му представляваше журналистика, основавана на анализи на Камората като феномен на властта, а не като криминално явление. В този смисъл догадките и хипотезите в статиите му се превръщаха в инструменти за разкриване на връзките между нея, предприемачеството и политиката.

Размислите върху случая „Сиани” не трябва да бъдат само начин да отбележим неговата жертва и да си припомним краткия му живот. Те трябва да се превърнат в осмисляне на актуалното състояние на разследващата журналистика, която определено изглежда мъртва. Смъртта й се превръща в гаранция за мълчанието около изключително сложните икономически действия на Камората.

Тази смърт е ознаменувана от тежкото, плътно покривало от мълчание, паднало окончателно върху недовършеното изясняване на връзките между Християндемократическата партия, Италианската социалистическа партия и Нуова фамилия, камористкият картел, който през 80-те и 90-те години обединяваше всички фамилии в Кампания и бе определен от Хобсбаум като най-големия предприемачески холдинг в Европа.

След съдебни отлагания, присъди и обжалвания, юридическите разследвания бяха прекратени, а заедно с тях и журналистическите. Въпреки че разкаялият се Паскуале Галасо бе започнал доста ефикасно да разкрива механизмите и икономическите операции, инвестициите и клиентелистките връзки, които се проявяваха при внимателно проследяване на действията, чрез които християндемократическото управление беше ръководило страната.

Убийството на Сиани се случи преди двайсет години, но ако погледнем към хоризонта – сякаш е минал само един ден. Неапол на скритите зад щитове центуриони, наблюдавани и разобличавани от Сиани, изглежда никога не е бил победен: Антонио Гава, Паоло Чирино Помичино, Алфредо Вито, Алдо Бофа продължават да представляват политическите и икономическите сили, все още могъщи и на всичкото отгоре – формално неопетнени. От друга страна, Камората не е мъртва.

Присъствието й е изключително силно и тотално. Клановете в Кампания ръководят приходите от всякаква легална и нелегална дейност, повече от десет милиарда евро годишно – астрономическо богатство, което се вплита в тъканта на легалната европейска и световна икономика. В този аспект изглежда абсурдно все още да се говори за организирана престъпност. Ще има много повече смисъл, ако клановете се определят като същинска действаща предприемаческа структура, която е в състояние да навлезе в „чистия” пазар с една много значима и още повече желана печалба, гарантирана от въоръжената защита и от достъпа до постоянно богатите нелегални пазари като лихварството и дрогата.

Именно в този момент е особено нужна разследваща журналистика, която е в състояние да разплете змийския възел от инвестиции, чрез които камористките кланове се промъкват в уважавани фирми, контролират транспорта, диктуват цени и продукти – както е в случая с „Пармалат”, където съюзът с Камората позволи на групата от Емилия Романя да получи монопол в разпространяването на мляко – и които, разбира се, се превръщат в колосални маси от гласове и политическа власт.

Местните вестници са единствените твърдоглавци, които дават сведения за камората, превръщайки се обаче в листовки за смърт и за войни, все по-силно повличани от потока информация, без желание за задълбочено разследване и разобличаване. Разследващият журналист трябва да се определи като посредник между правната и историческата истина. Две различни страни, много често несъвместими.

Тъкмо безкрайното събиране и отделяне на елементите, на фактите, на хипотезите съставлява работата на разследващия журналист, който се занимава с Камората.

Джанкарло Сиани бе убит на двайсет и шест години, в една все още лятна вечер на септември, докато се връщаше вкъщи след весел ден, пълен живот. Кратката му биография, снимката на лицето с очилца и слабичкото му тяло, прекършено от пистолетните изстрели, показват колко крехък е бил този младеж, чиито точни думи накараха босовете на могъщи организации да треперят. Точно в името на безкрайната сила на разобличението, съчетана с невероятната крехкост на личността, точно заради това е нужно да се роди отново ефикасна и повсеместна разследваща журналистика. А малкото нечути досега журналисти от провинцията да не бъдат тласкани към героични и самотни битки.