Сигналът е ясен. Монизнството граждани на Украйна отхвърлиха провеждания досега курс, предполагащ рязко и агресивно дистанциране от привичното политическо устройство и най-вече от Русия. През последните пет години, след успеха на Евромайдана и смяната на режима в Киев, властите положиха огромни усилия за психологическа обработка на обществото и форматирането му в определено идеологическо направление. Новият идеологически модел се състоеше в бързото построяване на национална държава, прекъсване на връзките с Русия и ориентация към САЩ и Европейския съюз.
Вълната от панически публикации на Запад след изборите за „голямата победа на Путин“ е обяснима, макар че нейните автори демонстрират крайното си пренебрежение към украинския народ и неговото мнение. Но заключителният резултат от гласуването показа в действителност, че обществото не е за киевско-лвовската върхушка и желае промяна. Каква ще бъде тя, скоро ще стане ясно.
Махалото
Почти след три десетилетия независимост Украйна се движи по една повтаряща се траектория. Един с друг се сменят лидерите, ориентирани ту към отдалечаване от Русия, ту към нормализация на отношенията. Първият, третият и петият президенти (Кравчук, Юшченко и Порошенко) са представители на, условно казано, антируското течение. Условно казано, защото украинската среда винаги е представлявала нееднородно вариво, в което даже ясно артикулирания курс се изкривява под въздействието на политическите практики. Вторият, четвъртият и шестият президенти (Кучма, Янукович и последният спечелил изборите Зеленски) са рожби на необходимостта за установяване на връзки с Москва, които по различни причини са важни за значим сегмент от населението.
Редуването на тези процеси от единия до другия полюс е закономерно. Украйна е притисната между крупните центрове на притегляне и то не само геополитически, а и културно-емоционално. Интересно е друго. Всички представители на първото направление, които ревностно се дистанцираха от Русия, много бързо ставаха непопулярни и губеха битката за преизбирането си, даже често пъти главоломно. Например Юшченко през 2010 г. не стигна даже до втория тур, защото набра по-малко от 6% от гласовете. Порошенко на тези избори също бе туширан. Тези от президентите, които се стремяха да изградят продуктивни отношения с Москва, се сблъскваха с жестока съпротива от прозападните сили и завършваха на границата на силовото отстраняване, както се случи с Кучма или бяха силово отстранявани, както стана с Янукович.
В тази връзка, редно е да направим оценка за същността на методите, прилагани от геополитическите конкуренти, каквито са Русия и Запада в борбата им за Украйна. Ако оставим настрана конспиративните теории, можем да стигнем до много интересни изводи. Като този, че конкуриращите се европейски и руски „проекти“ използват много различен инструментариум. Влиянието на Русия се базира на пласта от културно-исторически връзки, икономически взаимозависимости и многовековната инерция от съвместното съществуване. Това е сила, която с времето е търпяла различни преоценки, но Западът допусна фатална грешка, като въобще не я взе предвид.
Притеглянето към Русия винаги е имало изключително консервативен характер в подкрепа на установения порядък на нещата. Руската страна никога не е предлагала някаква ясна идея, като модел за съвместно развитие. Тук не включваме в сметката т. нар. концепция за „Руски свят“. Тя възникна като реакция на крайния форсмажор, а опитът да бъде използвана и като „оръжие за възмездие“, фактически я унищожи. Западният проект пък е точно обратното. Той е проактивен и ревизионистичен, насочен към революционни преобразования. Действеността на европейските стремежи се корени в мощната идеологическа база, т.е. в гравитацията на европейския модел, като олицетворение на прогресивното и „правилно“ държавно и обществено устройство. Оттук следва и необходимостта за интензивно внедряване в съзнанието на хората на идеи, целящи преодоляване на инерцията от руския ред. А доколкото всички постсъветски държави е трябвало да се изграждат, дистанцирайки се от Русия, то логично западният модел става търсен от политическите сили.
Зеленски, като че ли естествено се вписва в изложената по-горе схема на „махалото“. Естествено, с изключение на извънредната необичайност на самия персонаж. Има основания обаче да се предполага, че именно с този необичаен лидер Украйна наистина ще стъпи в нова реалност, причините, за което отново не са толкова вътре в страната, колкото извън нея.
Край на мнимия избор
Същността му се заключава в това, че предишният тип противопоставяне Русия-Запад, определящо съдържанието на украинската политика в продължение на почти 30 г. може да приключи. За петте години, които изминаха след трагичните събития на Евромайдана и териториалните загуби, конкуриращите се външни сили максимално използваха своите възможности. Западът - за да изкара окончателно Украйна от предишния коловоз и да я вкара в „правилния“ път. Русия - за да не допусне това. Резултатът обаче е обезкуражаващ и за двете страни. Или, както се казва в народната поговорка, „каквото надробиш, това ще сърбаш“. Но работата даже не е в това. Запазвайки без промяна същия манталитет, както и преди, то едва ли неуспехите биха спрели външните играчи.
Междувременно настъпи промяна в обстановката. От страна на ЕС за предишния ентусиазъм и дума не може да става. Първо, Съюзът има много вътрешни проблеми, чието решаване е несравнимо по-важно о възобновяване на експанзията в Украйна. Още повече, когато трябва да се възстанови една проблемна експанзия. Второ, ако говорим за някакви конкретни икономически интереси на единна Европа, то те и така могат да се реализират прекрасно в рамките на прословутия Договор за асоцииране, който стана причина за всички събития през 2014 г. Ако говорим за по-дълбоко интегриране на Украйна в ЕС, това ще принуди Европейския съюз да поеме върху себе си някакви допълнителни ангажименти, а никой няма намерение да прави това.
От страна на Москва има повече стимули за активна намеса. В Москва все още се запазва убеждението, че дали тази, или друга форма за регулиране на процесите в Украйна е критично важна за Русия. А и натрупания вече петгодишен опит не отиде напразно. Главното, което се случи и то без съмнение с усилията на самия Киев е, че Москва си постави за цел да намали до минимум зависимостта си от Украйна в стратегически важните направления. Такива, като Военно-промишления комплекс и доставките на комплектоващи изделия. Това не беше направено след „Оранжевата революция“ през 2004 г. Тогава все още се разчиташе, че може да се коригират резултатите и да се доведат нещата до приемлива „норма“. Сега вече е ясно, че зависимостта от Украйна прави Русия уязвима и връщане към някакво стратегическо коопериране няма да има. Това не изключва търговско-икономическото сътрудничество, когато е изгодно, но само в сфери, които с лекота могат да бъдат заменени.
Идеята за „Руски свят“, по образец на 2014 г., по-скоро е в миналото. Силовото стимулиране на тази идея не сработи. Опасявайки се от последствията, никой не рискува да тръгне към мащабно и твърдо прилагане на тази концепция в живота. Все пак не може напълно да се изключи да бъде направен още един опит, но това може да стане само в случай на тежка криза, на границата на разпада на украинската държава, или при рязка намеса от страна на сили, които Русия възприема като враждебни. С други думи, ако се повторят събитията от Евромайдана, но в още по-тежка и агресивна форма. В същото време руската културна сфера доказа своята жизненост и устойчивост пред лицето на целенасочените усилия за нейното ограничаване и изкореняване.
След пет години ожесточен конфликт между Украйна и Русия и вследствие на изкореняването на всичко руско, се оказа, че в изборите победи рускоезичен кандидат. Макар че заложи главно на антируски курс, президентът публично напомни, че свободно и перфектно говори руски. Мнозинството от рускоезичното население на Украйна не подкрепяше доктрината за „Руски свят“, но решително се противопоставяше на доктрината за „Анти-руски свят“. Това може да се формулира и по следния начин: украинското общество, включително и рускоговорящата му част, са за запазване и укрепване на украинската държава, но не и на антируска основа. Това не е праволинейна ситуация и тя ще изисква от Москва много внимателно обмислена политика и задълбочено разбиране на същността на този феномен.
Важно е обаче какъв политически модел ще възтържествува при президента Зеленски. Все още е най-вероятно да се установи широкомащабно олигархично управление, от момента, в който групите по финансово-икономически интереси вече ще са мнозинство в значително обновения парламент, а за президента-неофит ще остане задачата да олицетворява смяната на посоката пред народа. Впрочем трябва да си даваме сметка и за други възможни варианти. Въпреки че Украйна има своя специфика, може да се открият и някои аналози със съседни страни. От една страна, това е Армения, където на вълната на тотална умора на населението от окопалата се власт изплува незабележителен и с нищо неизвестен в миналото политик-популист. За броени месеци стана радикално обновяване на управляващия елит. Дали това е за добро или за лошо, все още е трудно да се каже, но промените отговаряха на явната необходимост на обществото, а победителите получиха убедителен мандат.
От другата страна, е Грузия. Тя още е в началната фаза на „Грузинска мечта“. Умората от постоянното все по-агресивно и истерично управление на Михаил Саакашвили осигури успеха на не особено харизматичните технократи. При тях курсът принципно не се промени, но веднага бяха орязани крайностите и беше премахната шизофреничната екзалтация на Саакашвили. Нормализацията на руско-грузинските отношения, най вече в хуманитарната и икономическа области, вече се сочи като пример за възможните бъдещи връзки между Русия и Украйна. Разбира се, че определен паралел е възможен, но мащабът е много различен. Украйна има несъпоставима с Грузия стратегическа значимост, това е голяма страна, с все още значителен потенциал и съответно значими външни интереси. Но главното е, че за Грузия липсва проблем със самоидентификацията, тоест тя не трябва да доказва на себе си и на света, че не е Русия. Украйна има този проблем и това слага дълбок отпечатък върху политическите процеси.
И накрая, третият модел е Молдова. В тази страна бизнес интересите и свързаните с тях властови комбинации напълно са изместили цялото останало съдържание. Молдовският пример е доста карикатурен. Един-единствен магнат управлява всички, като при необходимост сменя идеологията и жонглира с партиите. Но въпреки това формални сходства с Украйна има, включително неконтролируемите от двете държави части от територията им. Украйна е по-разнообразна и богата, там не е възможно да бъде монополизирано политическото влияние, нито официалното, нито неофициалното. Самата схема обаче, при която президентът олицетворява нещо, но нищо не управлява, трябва да послужи като предупреждение за Зеленски. Но, както и да е, пред Украйна може би за първи път от нейната независимост се открива шанс да има собствена стратегия на развитие. Такава, която няма да произтича от мнимия избор между Русия и Запада. Този шанс обаче и преди беше ефимерен, а сега има опасност напълно да изчезне в зависимост от промените в целите на крупните играчи.
Да излезеш от коловоза
Главен проблем на страната в продължение на десетилетия беше липсата на отговорен и дееспособен елит, който поне някак си да формулира националния интерес. Именно „някак си“, даже и това да бъде погрешно. Украинската държава по силата на обективни и субективни причини се е структурирала като съвкупност от частно-корпоративни интереси. А, ролята на стратегически сурогат е играел същия този европейски/неевропейски избор. В отделни етапи от развитието такава схема е имала своите преимущества, например, поради своята гъвкавост и адаптивност. Тя обаче не е осигурявала развитието на страната, като паралелно с това геополитическото напрежение е нараствало, залозите са се увеличавали и накрая всичко е завършвало с провал. Евромайдана и всичко, което последва след него, доведоха украинското общество и самата държава до състояние на краен ажиотаж, без това да промени същността на политическата конструкция.
Избирането на Зеленски е логично продължение на Майдана, ако считаме за такова масовото разделяне с илюзиите. Но това е все пак и шанс за обновяване, без трусовете по подобие на 2004 или 2014 години. Ако се върнем към сравнението с „махалото“, то Зеленски рискува да повтори съдбата на Кучма и Янукович. Още повече, че в неговия случай разочарованието може да настъпи стремително и рязко, тъй като в екранния му образ от „Слуги на народа“ всеки влага нещо свое като тълкуване. Въпреки това промяната във външните обстоятелства и опитът, който натрупа украинското общество, дават основания да разчитаме, че украинската политика не просто за пореден път ще следва колебанията на историческото махало. Или поне като минимум, че неговата амплитуда ще започне да намалява.
Що се отнася до Русия, то на нея и предстои да търси собствен вариант за изход от омагьосания кръг, в който се превърнаха отношенията й с Украйна. Всеки следващ оборот е по-трагичен и болезнен, така че маршрутът трябва да се промени. Но за това трябва преди всичко да знаем коя е крайната станция на пристигане, какви отношения с Украйна счита Русия, че биха могли да бъдат реалистични и оптимални. Но, както се казва в приказките, това вече е друга история.
Превод: Никола Стефанов