- 10 Sep 2020
- 151
- 0
На първосигнално ниво „Кечистът” на Дарън Аронофски е твърде семпъл и предсказуем, за да заслужава чак „Златен лъв” от Венеция 2008. В продължение на дългите и плътни два часа обаче емоционалният втори план сграбчва подсъзнателно и съвсем неусетно префиненото его на иначе интелигентния зрител (неинтелигентният едва ли ще остане до края) се идентифицира с един кечист – знакова фигура от най-нисшите слоеве на масовата култура, на която обикновено се гледа с безразличие, презрение или в най-добрия случай с изследователско любопитство. Именно това е ценното в подхода на Аронофски.
<p> За разлика от прехвалените белгийци братя Дарден, които наблюдават и анализират героите си от разстояние, в безмълвен ступор и с безразличие, макар и неосъдително, той не заема отстранената поза на режисьор месия, а влиза в положението на героя си, повличайки след себе си публиката. В противен случай едва ли много зрители биха изгледали докрай тази иначе обстоятелствена и съвсем обикновена история на кечист, който не може да се справи с екзистенциалната пустиня, разстлала се пред него след залеза на кариерата му.</p>
<p><br /> Мики Рурк в ролята на Ранди Рам е чудовищен и едва ли има по-добър за нея. Дали заради пряката алюзия с факта, че самият той на един етап от реалния си живот предпочете бокса пред киното, или пък защото от Холивуд, както и от бокса, дискретно се отърваха от него, когато вече не им беше нужен? Последните му две роли в „Град на греха” и „Домино” са далечни, второстепенни и с много грим върху подпухналото му от самозлоупотреба лице. „Кечистът” без свян и лустро ни го показва в целия му блясък – с травмирана кожа, изпъкнали капиляри, подути очи и неизменно в кадър. Камерата го следи неотлъчно, най-често в тил, и държи да ни посвети в интимните детайли от ежедневието му – от ходенето до тоалетна до собственоръчното изрусяване с перхидрол в името на платиненоруса грива като задължителен аксесоар от имиджа му на ринга. Героят му не говори много, а когато го прави, си служи с обичайните фрази, които циркулират в телевизионните сериали. Нищо чудно.</p>
<p>Ранди е част от именно тази култура и съвсем логично и несъзнателно възпроизвежда нейните стереотипи в реалността. Те, разбира се, не работят. Нито в опитите за помиряване с дъщерята, която е зарязал в ранна детска възраст, нито в отчаяния флирт с местната стриптийзьорка (също отдавна позабравената Мариса Томей), която също като него е жертва на средата и бизнеса, от които се храни. Неспособен да води „нормален” живот, рамкиран от работно време и семейни ценности, Ранди се връща на тепиха с цената на живота си. И странно как го разбираме, въпреки че сам той не знае какво точно го мъчи. Отвъд предъвканата истина за шоубизнеса, който краде души и потъпква съдби, прозира портретът на съвременния човек – с измито от истински ценности съзнание, той търси спасение в екстремностите и не може да си намери място, когато срещне реалността. Ранди живее на стероиди, заради адреналина на тепиха и се храни от анонимната любов на феновете си, но зависимостите на всеки от нас се движат в подобна схема независимо от интензивността и спецификата им – от безобидна шопинг мания през трескаво търсене на одобрение до патологична амбиция. Ето така ни действа „Кечистът”, подкожно. Включително и на журито във Венеция, присъдило „Златния лъв”.<br /></p>
