In Memoriam. Тери Пратчет и Изборът

In Memoriam. Тери Пратчет и Изборът
Възнамерявам да умра седнал в креслото си в градината, с чаша бренди в едната ръка и с iPod с Томас Талис в другата. Но понеже все пак това е добрата стара Англия – ако завали дъжд, ще се прибера в библиотеката. Моята форма на алцхаймер се проявява като проблеми със зрението и затруднена ориентация дори за неща като закопчаване на ризата. Виждам нещата с очите си, но мозъкът ми отказва да ги възприеме. Много е дзен. Въображението, не интелигентността, ни прави хора. Ето това написа сър Пратчет, когато обяви, че е болен от алцхаймер. А сред страниците на великолепните творби на британския автор можем да прочетем и следното: Ако се съмняваш какво да правиш, избери живота…
<p>Наскоро в &bdquo;Гласове&rdquo; бе публикувана информацията <a href="http://glasove.com/svetski/38855-zdraveto-na-teri-pratchet-se-vloshava-" style="line-height: 1.6em;">Здравето на Тери Пратчет се влошава</a>, базирана на британските издания &bdquo;Таймс&rdquo; и &bdquo;Гардиън&rdquo;. Медиите съобщиха, че световноизвестният британски писател сър Тери Пратчет е отменил участието си в обществено мероприятие &ndash; фестивал в Манчестър, посветен на поредицата му &bdquo;Светът на диска&rdquo;. Това е повод да припомним (за тези, които са гледали) и акцентираме върху филма на Би Би Си 2 &ndash; Шотландия, от 2011 година: &bdquo;<em>Тери Пратчет: Да избереш да умреш</em>&rdquo; (<em>Terry Pratchett: Choosing to Die</em> ) на режисьора Чарли Ръсел.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39336_kzg4D2AWNGTYCwjdMthwTC9R6rbkvp.jpg" style="height:250px; width:383px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p>Документалната творба е носител на няколко много престижни награди, като сред тях са BAFTA, Emmy awards и призът на Кралското телевизионно общество на Великобритания. &bdquo;Да избереш да умреш&rdquo; впечатлява по един многоаспектен начин и категорично фокусира съзнанието към задълбочени анализи, в това число не само от погледа на етичното. С появата си документалната творба предизвика не просто сензация, а мигновено провокира масови дебати &bdquo;за&rdquo; и &bdquo;против&rdquo;, скандализира, дори шокира &ndash; от правителството през НПО, през църквата, журналистиката, университетите&hellip;</p> <p>Всички във Великобритания и отвъд нея. Темата, която засяга &ndash; проблемът за осъзнатата, желаната, хуманна евтаназия на хора, които се намират в терминална фаза на тежко заболяване и/или са в непреодолими обстоятелства на живот &ndash; безспорно е особено сериозен и деликатен казус, още повече когато има страни, в които &bdquo;асистираното самоубийство&rdquo; е легализирано.&nbsp;</p> <p>Юрисдикцията, която не криминализира евтаназията, е актуална в Холандия, Белгия, Люксембург, Швейцария, Естония, Албания, както и в щатите Вашингтон, Орегон и Монтана на САЩ. А през 2015 към групата ще се присъедини и канадската провинция Квебек. Правно погледнато, също е доста тежко решението как да се оформи въпросът в конституция и гражданското законодателство по простата причина, че самоубийството само по себе си е ненаказуемо и непротивоправно. В повечето страни е така &ndash; ако някой ви помогне да го извършите успешно, макар и да сте оставили, да речем, нотариално заверен акт, удостоверяващ съгласието, то &bdquo;спасителят&rdquo; става криминално проявен. Тоест законодателят третира живота по два различни начина. Също така практиката е и в разрез с Хипократовата клетва, която създава допълнителни напрежения с лекарските съсловия. (Комерсиално погледнато, болниците, фармацевтичните гиганти, всевъзможни частни институции защо да не изстискат докрай финансите на пациента, особено ако не е много социална здравната политика? Спекулациите с продавачите на надежда, уви, са мръсна практика и никое общество не е застраховано от това.)&nbsp;</p> <p>Не на последно място &ndash; може да бъде тревожно и процъфтяването на особен вид бизнес, наречен &bdquo;смъртен туризъм&rdquo;. В тази категория попада нееднозначно и швейцарската организация &bdquo;Достойнство&rdquo; (<a href="http://www.dignitas.ch/index.php?lang=en">Dignitas</a>, която е основна локация и във филма на Ръсел и Пратчет), осигуряваща срещу 10 000 паунда пълните услуги на асистираната смърт. Проучване, картотекиране, прием, отказ, акт, репатриране на тленни останки, юридически консултации&hellip; Интересното е, че 70% от заведените живи в &bdquo;Достойнство&rdquo;, ще видите едни бели папки във филма, които са направили постъпки за &bdquo;членство&rdquo; в организацията, не се обаждат повече и не се възползват от леталния сервиз. Както се вижда &ndash; всичко е въпрос на гледна точка. И на пари.<br /> &nbsp;<br /> &nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/B8wkeNDAGyM?wmode=transparent&amp;jqoemcache=egQ8w" width="425"></iframe></div> <p><em>Terry Pratchett: Choosing to Die &ndash; Intro Speech</em><br /> &nbsp;</p> <p><br /> &nbsp;Основните ценности, които биват разумно артикулирани от привържениците на асистираното самоубийство в нелеката проблематика за евтаназията, са обвързани с уважението към гражданската свобода и автономността на индивидуалната личност, особено когато става въпрос за взимане на решение за собствения живот, тяло и битие. И този фокус много ясно е изведен от Тери Пратчет и екипа на &bdquo;Да избереш да умреш&rdquo;.</p> <p>По презумпция (макар езотериката и някои религиозно-философски учения да са на друго мнение) ние не избираме при кого и как да се родим, нито нас са ни избрали да бъдем нечие дете. Но пък избираме начина си на живот, хората около нас (приятели, любовници и пр.), образованието и професията си, местожителството, понякога религията си, политическите убеждения, обувките, книгите, домашните любимци, дали да си направим пиърсинг, татуировка, дали да си махнем сливиците, при кой лекар да отидем, ако имаме проблем... и т.н. Значи имаме право да си изберем и края на всичко това. Още повече и защо не с детайлни указания &ndash; как, къде, в чии ръце, с последна цигара, с песен на уста, гушкайки котката си или вперили взор в морето&hellip; Не е все едно, нали? Защо звездите от поп бизнеса например имат право и упражняват избора си да умрат, прекалявайки с това-онова, а пък аз да нямам, при това може би по един определено по-достоен, красив и неанонимен начин?</p> <p>Друга идея е свързана с минимализиране процеса на страдание. За всички. Не само на този, който е в терминала. Никой не заслужава да се превърне в немощен &bdquo;зеленчук&rdquo;. Или пък да опропастява живота на близките си, които се грижат за него. Ако си абсолютно сам в хоспис или болница и агонизираш, но си с акъла си и искаш да умреш, какво правиш?&nbsp;</p> <p>Самото страдание може да бъде интерпретирано и без терминална фаза, когато щетите са и от друг характер. Какъв е смисълът например майка (в &bdquo;уредена и цивилизована&rdquo; страна като България, да речем) да гледа дълго, понякога цял живот, същество, което е нейно дете, с умствени и физически увреждания, за които е пределно ясно, че са необратими и няма терапия на света, която да го превърне в здраво? Защо? Вегетацията равнозначно на живот ли е? Може жестоко да звучи на някои, но се поставете на техните места. Лоша майка ли е тази, която направи мотивиран избор за евтаназия? Докъде се простира идеята за (анти)хуманност? Тоест &ndash; концептът на евтаназията е свързан и с желанието да се лимитират наложени идеологически, религиозни и политически стереотипи, които хранят предразсъдъците. Често именно те са в разрез с хуманността и обричат човешкото същество на непосилни мъки от всякакъв порядък. И в крайна сметка да има алтернативата на избора и регламента за нейното прилагане.</p> <p>Същевременно се либерализират гражданските демократични общества &ndash; много референдуми &bdquo;за&rdquo; и &bdquo;против&rdquo; бяха проведени. Така в Швейцария само около 30% се възпротивиха на асистираното самоубийство, което по принцип там е законово допустимо още от 1941 г. и може да се извърши при определени условия. Наказателният кодекс осъществява и превенция спрямо уязвимите групи (от неконтролируемите и всестранни практики на умъртвяване под предлог на спасение и състрадание могат да се възползват спокойно и неправомерно трети лица). Или както казва Пратчет: &bdquo;<em>Хората са толкова настървени да се мамят непрекъснато, че избират правителства да го вършат вместо тях</em>&rdquo;. Уви, това е валидно и в контекста със злоупотребите чрез евтаназия.&nbsp;</p> <p>Никак, ама никак не е еднозначно, лесно и просто мисленето на евтаназията...&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39336_IDIJ3V4VS55kGU5FggZejFJeWWV8jO.jpg" style="height:280px; width:420px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><br /> Документалният филм &bdquo;Да избереш да умреш&rdquo; на Чарли Ръсел в екип със сър Пратчет в никакъв случай не претендира за евтина популярност и заиграване с темите за смъртта. Също така не апелира към необратими житейски решения, въпреки че показва в реално време акта на умиране. Напротив! Доста е трудно да направиш такъв филм, като засегнеш гореописаната проблематика. В контекста на киното мога да посоча две изключителни игрални творби. Едната е телевизионната продукция на НВО &bdquo;<em>Не познаваш Джак</em>&rdquo; (2010, <em>You Don&#39;t Know Jackс</em>, режисьор Бари Левинсън, където Ал Пачино прави поредната си невероятна роля, превъплъщавайки се в адепта на евтанацията д-р Джак Кеворкян (известен и като Д-р Смърт).&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/PSv0U94kiZ4?wmode=transparent&amp;jqoemcache=gZtg2" width="425"></iframe></div> <p><br /> <em>Трейлър на &bdquo;Не познаваш Джак&rdquo;&nbsp;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>А другият филм е носител на чуждоезичен &bdquo;Оскар&rdquo; &ndash; испанският &bdquo;<em>Морето в мен</em>&rdquo; (превеждан още и като &bdquo;Навътре в морето&rdquo;,<em> Mar adentro</em>, 2004) на Алехандро Аменабар, където главната роля се изпълнява от Хавиер Бардем. Невероятно силно, естетизирано и дълбоко смислено представяне на комплекса евтаназия-общество-личност.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/PMNT5aBWbOU?wmode=transparent&amp;jqoemcache=VdpAE" width="425"></iframe></div> <p><br /> <em>Гениалната сцена на въображението в полет с участието на Хавиер Бардем и различен кинопрочит на &bdquo;Nessun dorma&rdquo; на Пучини&nbsp;</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>Апропо &ndash; не мога да се отърва от един стряскащ спомен, а може би и не бива. Халал му на Аменабар! Никога няма да забравя, когато гледах &bdquo;Морето в мен&rdquo; в киносалон, до мен стоя небезизвестен български режисьор, който с надменния си професионализъм отсъди, че &bdquo;филмът има драматургични проблеми!&rdquo;. Ех, докато има такива представи за това как се прави кино, никога няма да има и такива сюжети в българското екранно поле! А пък &bdquo;социалната&rdquo; ангажираност на и без това малкото ни кинопродукти ще се свежда все до втръсналите персонажи с идентични съдби, далеч от реалността на изгонения от салоните български зрител.&nbsp;<br /> Друг нашенски пример. А каква е съдбата пък на документални филми със сериозна проблематика, като например &bdquo;<em>Теодора &ndash; Изкушението да си жив</em>&rdquo; (2009) на Юри Жиров. Припомням, че е за онкоболната Теодора Захариева, която се посвети на социална кауза и проби здравната система, като осъди Министерството на здравеопазването да плати обезщетение за пропуснато лечение. Такива творби потъват, отчитат се хонорарите и субсидиите, всичко е пито-платено и резултата, смисъла от направата на този филм в обществен план го няма. Всяко чудо за три дни! Да сте чули да се предизвика масов дебат в страната? Да има ефект като &bdquo;Да избереш да умреш&rdquo;с водещ Тери Пратчет, който взриви Великобритания и англоезичния свят? Кой български интелектуалец може като писателя да се ангажира чрез личния си проблем в името на кауза, обслужваща по-висши благородни цели и да поставя значими, универсални цивилизационни въпроси? Много сме далеч и освен това не обичаме авторитети&hellip; (Документалното ни кино, уви, се гледа и от много тясна аудитория, а всъщност могат да се посочат и други заглавия като &bdquo;<em>Последната линейка на София</em>&rdquo;, 2012, на Илиян Метев, но както и да е.)</p> <p>Да се върнем на &bdquo;<em>Да избереш да умреш</em>&rdquo;. Цялата тема преминава пред писателя, през неговите чувства, мисли, разсъждения, тревоги, асоциации, неподправено чувство за хумор дори. Това е кинотворба &ndash; изключително лично изследване. Кинематографичната есхатология на сър Пратчет, който не изпитва срам, свян да каже между кадрите: &bdquo;<em>Ами ето на, болен съм, ще ставам по-зле, думите ме изоставят и се замислям дали това е Изборът, защото имам право да избера начина си да умра. Знанието, че можеш да го направиш и имаш Избор, ти дава сили</em>&rdquo;. Поразителна е социалната ангажираност на интелектуалец от този ранг. Когато го гледаш, си даваш сметка, че много малко хора са способни на това, имат достойнството, философията, потенциала да го обговарят и така да тласкат към анализ. При това с пълното съзнание, че физически и ментално си отиваш. Показателно е участието на сър Пратчет в академичните срещи в Кралския медицински колеж (Royal College of Physicians) в Лондон.&nbsp;<br /> Заслужава си да се чуе лекцията му &bdquo;<em>Да се здрависаш със Смъртта</em>&rdquo;:&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/LqjfwrRQvQA?wmode=transparent&amp;jqoemcache=iJy8K" width="425"></iframe></div> <p><br /> &bdquo;Да избереш да умреш&rdquo; е повече от откровение и споделяне на едно много лично пътуване. Не &ndash; по-скоро е карта на няколко лични пътувания. А сър Тери държи компаса, с който да се ориентират всички в царството на Хадес. Британският писател ни среща с няколко души. В центъра на разказа е милионерът Питър Смедли, който е болен от тежко нервно-моторно заболяване и иска да приключи с мъките в швейцарската клиника &bdquo;Достойнство&rdquo;: &bdquo;<em>Ужасна болест, която ти отнема достойнството</em>&rdquo;. Пратчет говори и с вдовицата на белгийския писател Хюго Клауз, който се самоубива в ръцете й през 2008 г. след заболяване от алцхаймер. След това британецът навестява и таксиметровия шофьор Майк, който е избрал да изживее страданието си в хоспис, притежава друга философска нагласа и собствено достойнство, без желание за асистирано или каквото и да било самоубийство. В групата с действителните лица е и красив млад мъж &ndash; Андрю Колган, 42-годишен болен от множествена склероза (думите му: &bdquo;<em>Това е все едно да вървиш по улица, която става все по-тясна и няма врата, през която да излезеш от нея</em>&rdquo;) също решил да отиде в Швейцария. За последно. Смъртта е еднократна, затова пък бягството е вечно&hellip;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/39336_KDqw6mNdC5vdQoiFnePEtkXW2rFyXM.jpg" style="height:270px; width:452px" /></p> <p><em>Кадър от филма &ndash; предсмъртният миг на Питър Смедли, преди да изпие пред камерата на филма и Тери Пратчет леталната доза барбитурат в &bdquo;Достойнство&rdquo; край Цюрих.</em></p> <p>&nbsp;</p> <p>&bdquo;<em>Ангажирах се в дебата </em>&ndash; пише Пратчет &ndash; <em>относно &bdquo;подпомогнатата смърт&rdquo; случайно, след като обмислих бавно и внимателно бъдещето си на болен от алцхаймер и впоследствие написах статия относно изводите ми. В резултат на това, че разкрих заболяването си публично, в момента имам контакти с хора в сферата на фармацевтичните изследвания по цял свят и нямам никакви доводи, които да ме убедят, че лекът за моята болест е неизбежен. Вярвам, че през идните няколко години е възможно да се достигне до интересни открития, но едва ли те ще станат основа сами по себе си за навременен лек за мен. Нека приемем, че съм тестов обект. Както казах, предпочитам да си ида кротко, докато слушам Томас Талис на моя iPod, преди болестта да ме съсипе. Надявам се това да не се случи скоро, но ако знам, че мога да умра, когато поискам, всеки ден ще бъде по-ценен от милион лири. Ако знам, че мога да умра, мога да живея. Моят живот, моята смърт, моят избор</em>.&rdquo;</p> <p>Речта на Тери Пратчет при връчването на наградите BAFTA 2012:&nbsp;<br /> &nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/jX8ck6XpIFA?wmode=transparent&amp;jqoemcache=ZWJs2" width="425"></iframe></div> <p>&nbsp;</p>

Още от Култура и общество

Коментари

  • Пенчо Питанката

    16 Юли 2014 2:58ч.

    Еее имайте мяра де, дори Пишурката би завидял на подобно обемисто съдържание. Каква е идеята, посланието, твърдението в цялото това дъъъълго словослагане?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • БС2003

    17 Юли 2014 18:40ч.

    От сайта за торънти rutracker можете да свалите Terry Pratchett Choosing to die като във филма има audio (говор)и на руски, и на английски -кой каквото предпочита.Руският превод е много хубав и ако човек умее, може на негова база да направи надписи на български.От Google могат да се свалят надписи на английски, които да вървят заедно с говора на английски, а също и на руски, ако човек е решил да направи превод на български на базата на двата езика.Руският превод дава идеи за по-сполучлив изказ на български.Например заглавието звучи по-добре във вид \&quot;Да избереш смъртта\&quot;, а не \&quot;Да избереш да умреш\&quot;, но това е въпрос на предпочитания....

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • БС2003

    17 Юли 2014 18:49ч.

    За мене посланието на филма не е дори толкова правото на индивида да сложи край на едно мъчително и унизително състояние, колкото скромната и ненатрапчива смелост, с която двамата безнадеждно болни -Питър Смедли и младия Андрю - посрещат смъртта.Такова е и поведението на техните близки.Всички те могат дори да се усмихват, шегуват и бъбрят учтиво пред лицето на голямото Нищо.Сега се сещам, че никой от тях и не намеква за някаква възможност или надежда за съществуването на живот след смъртта.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Pearl Earring

    31 Юли 2014 23:55ч.

    Хич не ми рекламирайте подобен \&quot;избор\&quot;! Дали е случайно, че по темата почна да се шуми в условията на масово недостигащи бюджети за здравеопазване. Дааа... Много по-добре е \&quot;да избереш да умреш\&quot;... За да не се харчат пари за теб. Ако престъплението наречено \&quot;евтаназия\&quot; се разреши законово, не ми се мисли какви лекарски злоупотреби ще произтекат от това. Пациент имащ шансове да се оправи, но \&quot;простосмъртен\&quot;, издържан от здравната каса, а не самофинансиращ се, бива настойчиво \&quot;съветван\&quot; да \&quot;умре достойно\&quot;, за да се спестят разходите по лечението му... Чудно!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Васик

    13 Март 2015 0:28ч.

    Можете да прецените на основата на документалния филм за Хънтър Томпсън Hunter S. Thompson: Final 24. Това, което в медиите се представя за възвишено и свързано с достойнството, е всъщност дивашки акт и огромен шок за близките. Основателно е да се прави паралел с нелечимите заболявания, защото в последните си прояви в медиите Томпсън просто фъфли и надига чашката. Накрая се застрелва, докато говори по телефона с жена си.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    13 Март 2015 0:55ч.

    Евтаназията не случайно е разрешена там, където човешката съпричастност и съчувствие е на изчезване, заменена от доброто възпитание и любезност. Там, където е възможно съседът ти с години да върши нещо зверско в дома си без това да те заинтересува. Където можеш да се дрогираш, ако не пречиш на другите, но пушенето на закрито е престъпление. Пратчет не съм го чел и сигурно няма да го прочета и в бъдеще. Фантастиката се срина с изчезването на надеждата в бъдещето. За Саймък, Шекли, Бредбъри и Лем не помня да са писали така. Да почива в мир.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    13 Март 2015 1:11ч.

    Евтаназията не случайно е разрешена там, където човешката съпричастност и съчувствие е на изчезване, заменена от доброто възпитание и любезност. Там, където е възможно съседът ти с години да върши нещо зверско в дома си без това да те заинтересува. Където можеш да се дрогираш, ако не пречиш на другите, но пушенето на закрито е престъпление. Пратчет не съм го чел и сигурно няма да го прочета и в бъдеще. Фантастиката се срина с изчезването на надеждата в бъдещето. За Саймък, Шекли, Бредбъри и Лем не помня да са писали така. Да почива в мир.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Any

    13 Март 2015 1:57ч.

    RIP

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • хамалин (оригиналътъ)

    21 Март 2015 19:13ч.

    имъ драматургични проблеми:както е казал нашият човек(bg режисьорът):\&quot;да сте чули да се предизвика масов дебат в страната?\&quot;: не е възможно!:защото bg колективното съзнание е сбъркано,дори е шизофренно:(когато трябва да крещи,глупакът-мълчи;когато е задължен да е ням,той крещи нечленоразделно):в германия присъствах на представянето (на bg език му викътi:призинтация)от пациентка,болна от алц,която каза: „Ами ето на, болна съм, ще ставам по-зле,...и :една задача стои пред моя край:докато имам все още някакъв умствен капацитет,да го използвам така,че да не обременявам с моето поведение никого\&quot;:гледачката на моятъ тъщъ се обръщъ към нея така:\&quot;коте\&quot;:тя е машина за производство на лайна:на мен i на жена ми този \&quot;зеленчук\&quot;,както го наричат, ни стопи лагерите:някъде прочетох един форумец,който бе написал за неговата алцхаймерова майка:\&quot;идеше ми да я залея съ бензин i да я палнъ\&quot;:Мишел Турние не се вижда сляп:Аз съм казал на близките си:взема ли да се изпускам да викът нотариус с доктор за венокат (пратчет не съм го чел,имам само един живот, в момента на нощното шлафче е История на вечността от Хорхе Луис Борхес)

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи