ХУМОРЪТ НА БЕЗХУМОРНИТE

<p><strong>На пръв поглед &ndash; никаква. Струва ни се, че единствената цел на хумора е да ни забавлява. </strong>За практичния българин тази полза е съвсем излишна. Въпреки всички весели страници, които много ежедневници намериха за износно да открият, ний живеем без хумор. Сатирата има по-голям успех у нас. В нея чувстваме отрицанието и поуката изведнаж.<br /><br /><strong>Сатирата навява песимизъм, хуморът, напротив, го убива, вдъхва енергия, утвърждава живота, дава вяра, успокоява.</strong> Хумористът наблюдава без презрение своите слабости и слабостите на другите. Той не огорчава, не наранява, защото не носи в себе си нищо лично, но побеждава, като ни заставя да погледнем сериозно, критично на нашите недостатъци. При хумористичното отношение към себе си и света човек забелязва подробно всичко дребнаво, незначително, неразумно, смее се над него, ала винаги запазва душевно спокойствие и равновесие. Хумористът не порицава реалното, задето то отстъпва от идеала: той му съчувства. Може би не ни се харесва, дето хумористът минава с насмешка и покрай великото и разумното? Ала насмешката на хумориста никога не разколебава неговата вяра в доброто и възвишеното. Хумористът гледа на живота с очите на реалист. Той не скърби за загубеното или недостигнатото, не създава изкуствен свят. Хумористът представя света с неговите несъвършенства, отбелязва ги и се прекланя пред неизбежното. Хуморът има допирни точки с трагедията. Този, който може да разбере възвишената трагедия, който прониква до нейната същност, той не може да не бъде поклонник на хумора. Както религията и поезията, също така и хуморът ни въздейства, защото е като тях плод на съчетание на ума и сърцето. При хумора чувстваме същата освобождаваща сила, която притежават възвишената трагедия, музиката, поезията и природата. Големият хуморист може да постигне същия резултат: да превъзсъздаде човешката душа.<br /><br /><strong>Има ли хумор у нас и необходимо ли е да насърчаваме неговото развитие? Ще ми се възрази: цървули няма, гайда иска...</strong> Или с други думи, липсват ни най-елементарни условия за спокоен живот, а пък ний говорим за хумор. Ала тъкмо това възражение ще ми послужи за доказателството, което търся. Тази народна мъдрост, изразена в хумористичната пословица, съдържа елементи на този хумор, за който говорим.<br />Като се откъснем от съвременността и се попитаме дали хуморът, здравият хумор, е присъщ на нашия народ, не можем отговори отрицателно. Къде другаде ще намерим по-добре отразен българския характер, запазен от чужди влияния, свеж и самобитен, ако не в народните умотворения? Ако потърсим там, що открием един богат източник на хумор, здрав и неподправен. Изглежда, че ний сме били като Молиеровия благородник, Monsieur Jordain: говорели сме в проза, без да знаем това, или по-добре, проявявали сме хумор, без да подозираме, че имаме хумор.<br /><br /><strong>В нашия хумор по-често липсва остроумие на фразата, няма търсен ефект. Той възниква неочаквано, </strong>несъзнателно и произлиза от обстоятелствата, от най-простия, най-практичния, най-позитивния възглед, изразен по начин, който характеризира лицето. Остроумният израз може да мине от уста на уста, да го припишем на други лица и да го поставим при други обстоятелства &ndash; той не губи своето значение. Хумористичният израз, напротив, е в повечето случаи свързан с лицето, характерен е само за него. Нашият хумор повечето пъти се изразява при характеризиране, рисуване на забавни и самобитни, по-често симпатични характери. В нашия хумор има здрав смисъл, просто, правдиво чувство.<br /><br /><strong>Ако потърсим де е изразен нашият хумор, ще видим, че не е само в смешни народни приказки и шеги,</strong> а още и в пословици и гатанки. Ние недостатъчно ценим нашите пословици, модерните хора дори съвсем не ги употребяват. Обикновено смятаме, че употребата на пословици и поговорки е отживяла времето си и е подходяща само за старите хора. Забравяме, че характеристиката на един народ, неговата мъдрост и остроумие се открива най-лесно чрез пословиците. <br /><br /><strong>Ала ако сме имали хумор, ако хуморът е присъщ на нашия характер и е добил израз и в нашата литература, </strong>какво е станало с него, че сега изглеждаме като да сме лишени от чувство за хумор. Околните събития, създаващите се условия безспорно не са спомагали за развитието на хумор у нас. За развиването на хумора е необходим културен и свободен живот. Дълговековните страдания на българския народ, дълговековното потисване на духа са изсушавали източника на освобождаващ смях в българската душа. Ако си спомним други народни мъдрости, ще видим, че често смехът ни се прелива в плач. Смехът ни не е непринуден, безгрижен, дълбок. &ldquo;Смейте се, докле ви се смее&rdquo; &ndash; веднага следва предупреждението, че ще дойде време, когато не ще ви се смее; &ldquo;Лице се смее, а сърце плаче&rdquo;; &ldquo;Жалко му е, та се смее&rdquo; &ndash; привиден смях, за да се прикрие мъката; &ldquo;Смееш ли се много, много щеш и да плачеш&rdquo; &ndash; не насърчение за смях, а упрек или предупреждение, заплашване. Това е влиянието на робството, страхът да се разкрие, да се освободи душата.<br /><br /><strong>Не само на дълговековното робство се дължи слабото развитие на чувството за хумор у българина. </strong>Необходима е по-голяма култура, за да се освободи духът. Както, за да се разбере комичното на чужд език, се иска по-голямо познаване на езика, с всичките негови тънкости, така и за да се схване известна духовитост, се иска по-изтънчен ум и едно по-високо стъпало в културно отношение.<br /><br /><strong>Наистина войните създадоха едно продължително болно време. Споменът от игото не е още достатъчно отдалечен.</strong> Заченките на хумор, нашата склонност към хумора не е напълно изтрита от народната ни душа. Ала обстоятелствата не са спомагали да се развие. Ако се озърнем наоколо, особено ако се вслушаме в разговора на селяните, ще видим, че там блещука хумор. В устрема да придобиваме култура, ний в много отношения попаднахме под чуждото влияние на Запада, като пренебрегнахме много ценни, самобитни качества. Едва през последните години почнахме да се връщаме съзнателно към тях, да им даваме художествен живот: народната песен, народната шевица. Към тях бих искала да прибавя народния хумор. Че почваме да чувстваме нужда от смях, от хумор, личи от успеха, който имат веселите страници на ежедневниците. Веселата страница покачва тиража на вестника с няколко хиляди.<br /><br /><strong>Мнозина у нас все още гледат на хумористичното като на средство за осмиване, подиграване с другите.</strong> Не можем да търпим ний да бъдем закачени, засегнати &ndash; а другите може, разбира се, защо не. Дори по-остричко. Но когато някой с нас се закачи, дори беззлобно, ний ставаме непоносими. Не можем да търпим закачки, обиждаме се от най-беззлобната шега, дори когато е наистина остроумна. Не проявяваме търпимост в отношенията си с хората и със събитията. Това неспокойствие, липса на душевно равновесие, липса на хумор проявяваме при най-дребната закачка. Всички се смеят на Големанов, като мислят, че само кандидатите за министри са осмени. Но щом доловим, че всъщност почти всеки българин крие в дъното на душата си един мъничък &ldquo;Големанов&rdquo;, който няма нищо общо с политиката и може да се прояви като поет, музикант или занаятчия, че в лицето на Големанов всяка прекалена, не по силите амбиция е осмяна, почувстваме и себе си засегнати, тогава смехът се смразява на устните и ние недоволно се мръщим.<br /><br /><strong>И въпреки всичко това, ний, българите, безхуморните, които се смятаме хора на разума, а не на сърцето, сме всъщност повече подчинени на сърцето, отколкото обикновено мислят.</strong> Ний владеем това качество, но сме се потрудили да спрем неговото развитие, да го прикрием. Младите народи са като децата, които искат да минат за възрастни. В душата си са още деца, а мръщят лица и си дават вид на много сериозни, на по-сериозни, отколкото са дори възрастните. Така и ний, късно застанали в семейството на културните народи, за да не предизвикаме снизходително отнасяне от по-старите, побързахме да си дадем прекалено сериозен вид и пренебрегнахме развитието на хумора.<br /><br /><strong>Ний не ценим достатъчно оптимистите в живота. Скептиците, напротив, ценим много повече, а оптимистите наричаме &ldquo;наивници&rdquo;.</strong> Така в изкуството смятаме, че е много по-ценно да бъдеш патетичен в своите произведения, да си изразител на трагизъм, отколкото да &ldquo;разсмиваш&rdquo;. И дори всеки несполучлив опит да се разрешават &ldquo;конфликти&rdquo;, &ldquo;душевни борби&rdquo; сме готови да приемем за сериозно художествено произведение. А на сполученото хумористично произведение не отдаваме художествена цена. Забравяме, че както в живота оптимистът е по-голям творец от скептика, така в изкуството художественото хумористично произведение може да постигне по-висока задача, отколкото тази, която му се приписва обикновено: да развеселява.<br /><br />1929 г.<br /><br /><em>Анна Каменова е родена в Пловдив на 31.12.1894 г. През 1916 г. записва право в Софийския университет. От 1924 до 1929 г. завежда рубриката &ldquo;През световния прозорец&rdquo; на в. &ldquo;Свободна реч&rdquo;. <br />През 20-те и 30-те години сътрудничи на списанията &ldquo;Златорог&rdquo;, &ldquo;Съвременник&rdquo;, &ldquo;Философски преглед&rdquo;, &ldquo;Слово&rdquo;, на вестниците &ldquo;Свободна реч&rdquo;, &ldquo;Женски глас&rdquo;, в които помества разкази, пътеписи, есета, рецензии за художествени произведения, театрални постановки, културни събития, творчески портрети на художници, актьори, музиканти. Автор е на романите &ldquo;Харитининият грях&rdquo;, &ldquo;Градът е същият&rdquo;, &ldquo;Пет момичета&rdquo;, &ldquo;Часовник без стрелки&rdquo;. Пише и есеистични пътеписи и очерци, събрани в книгите &ldquo;Неповторимото&rdquo; и &ldquo;Копривщица&rdquo;. Авторка е и на произведения за деца. Умира през 1982 г.</em></p> <p>&nbsp;</p>