През 2016-а се навършиха 110 г. от рождението и 40 г. от смъртта на проф. д-р Никола Шипковенски, виден български психиатър, основоположник на психопатологията и в частност на модерната съдебна психиатрия в България. Неговата книга „Ятрогения или освобождаваща психотерапия“, издадена най-сетне и на български език, ще бъде представена на 19 януари в книжарница „Хеликон“.

 

Книгата е написана на немски език и излиза първо в Германия (1965 г.), а по-късно и в Япония (1975 г.) благодарение на проф. Осаму Наката от Токийския университет по медицина и стоматология. Месеци наред той и трима негови асистенти превеждат книгата, убедени, че е нужна на японските лекари. През 1977 г. книгатае издадена в САЩ и Швейцария.

Едва през 2016 г. тя достигна до българските читатели, благодарение на издателство „Изток-Запад“. Преводът на книгата е дело на дъщерята на проф. Шипковенски – Мариана Шипковенска.

Тази книга поставя съществения въпрос за отношението и поведението на лекаря към пациента. Терминът ятрогения, образуван от гръцките думи iatros (лекар) и genesis (произход ), обхваща възможните вреди, които лекари или лица без медицинско образование могат да причинят на болни и дори на здрави хора. Става дума за отрицателните въздействия, които разстройват душевността по психичен път. Разсъжденията, аргументите и заключенията на автора се основават на неговия 40-годишен лекарски опит, както и на осмислянето на позициите на именити негови колеги от различни области на медицината. 

 

Публикуваме откъс от книгата на проф. Шипковенски

 

Колкото повече научаваме за миналото, колкото повече черпим от историческите източници на културата, толкова по-често откриваме, че дори най-новите схващания и методи имат своите предвестници. Това се отнася и за „парадоксалната интенция“ (Франкл), и за метода на десенсибилизация (Уолп и др.)

Нямам намерение да подценявам техните заслуги, нито да ги отричам. Както беше посочвано многократно, големите умове (не само лечители, но философи и поети) са открили нови начини да въздействат психично на свои и чужди страдания. В своята автобиография „Поезия и истина. Из моя живот“ Гьоте привежда достатъчно доказателство, че е открил за себе си „парадоксалната интенция“ и „метода на десенсибилизация“ и сам ги е изпробвал.

Той признава, че „имах още отрано склонност към хипохондрия“, която при „новия уседнал и бавен живот по-скоро се засилваше, отколкото отслабваше“. „Отстъпления от диетата – мерзебургската бира, която помрачаваше съзнанието ми, кафето след ядене (особено с мляко), което потискаше настроението ми, парализираха вътрешностите ми и сякаш изцяло спираха функциите им.”

Затова Гьоте изпитва големи опасения, без все пак да събере сили да заживее по-разумно. Една нощ той получава силен кръвоизлив и няколко дни се намира „между живота и смъртта“. Същевременно от лявата страна на врата му се появява подутина, чието лечение с адски камък и други неприятни неща се превръща с всеки нов ден „в непоносимо изживяване“. Освен това нарушеното му храносмилане води до симптоми, които го карат да се бои за живота си, още повече че лекарствата въобще не му помагали.

През пролетта на 1770 г. Гьоте се премества от Франкфурт в Страсбург. Той копнее да напусне бащината къща, тъй като не се чувства уютно в хубавите стаи и помещенията, където толкова бил страдал. В края на краищата домът (не на последно място заради поведението на бащата, който при рецидивите от болестта на сина си показва повече нетърпение от допустимото) се превръща в патогенна среда. Преселването на Гьоте в Страсбург само по себе си не е достатъчно, за да се отърси от фобиите си. Всеки силен звук му е противен, а болните хора предизвикват у него „погнуса и отвращение“. Най-мъчителна обаче е неговата батофобия: „Особено се плашех от замайването, което получавах всеки път, когато поглеждах от високо.“ За да преодолее тези „недостатъци“, той се въоръжава с „парадоксални интенции“ и подходящи „методи за десенсибилизация4. Така например по време на вечерната проверка върви редом с барабанистите, чиито удари „биха могли да пръснат сърцето в гърдите ми“. Той изкачва „съвсем сам най-високата кула на катедралата“ и едва след като е седял четвърт час вътре, се осмелява да излезе навън, където на „квадратна плоча с размер не повече от лакът“, без да има къде да се държи, стои неподвижен и гледа безкрайната земя пред себе си. Гьоте повтаря този страх и мъчение, докато усещането му се превръща в безразличие. По-късно тази десенсибилизация се оказва много полезна при планинските преходи и геоложките експедиции, както и при ходенето по незакрепените греди на големи строежи.

Като изучава анатомия, Гьоте свиква с „противния вид“ на труповете и едновременно с това задоволява стремежа си за знания. Той посещава клиники, за да свикне с вида на болните. Така се стреми да опознае всички състояния и да се освободи от страховете си от противни неща.

Гьоте се калява също и „срещу изкушенията на въображението“, за да се научи да е безразличен към „плашещия досег с мрака, църковните дворове, безлюдните места, църквите и параклисите, светилищата и всичко подобно“.

Очевидно Гьоте съумява да се освободи от всички метаморфози на своята танатофобия чрез парадоксалната интенция и по пътя на постепенната десенсибилизация. Към нея спадат не само батофобията, некрофобията и агорафобията, но и страх от църковни дворове (където преди е имало гробища), от църкви нощем (където се излагат тленни останки в ковчези), от усамотени места(където стават въоръжени нападения), както и от ненадейна смърт от болест, без да има кой да помогне.

Целеустремеността, с която Гьоте преодолява своите фобии чрез смело противопоставяне и постепенно привикване с патогенните ситуации и обекти, може лесно да се включи в освобождаващата психотерапия. Франкл също съветва: „Гледайте в лицето неща като страх и принуда и им се надсмивайте.“

И на лаиците идва да използват парадоксалната интенция, комбинирана с десенсибилизация. Мъжът на моя пациентка ми разказа, че излекувал нейната батофобия, като я водел всекидневно до водопада недалеч от града. Така тя постепенно се разделя със страха си от пропасти. След това започва отново да изтръсква покривки и завивки от балкона „ нещо, което месеци наред не е смеела да прави. Но страховата й невроза остава, тъй като отстраняването на една форма на танатофобия не изкоренява невротичния й страх от смъртта. При нея тя се изразява в страх от полудяване, т.е. психична разруха на личността. Именно затова мъжът й я доведе на преглед при мен.

От 40 години се опитвам да предизвикам у болните от страхова невроза или обсесивно-компулсивно разстройство иронична оценка на техните страхове и опасения. Изложил съм терапевтичното влияние на полезното иронизиране на собствените хипохондрични внушения още в студията си Wesen der Hypochondrie („Същност на хипохондрията“, 1942).

Възникването и установяването на страха от смъртта в неврозата на Гьоте и начинът на изкореняването му съответстват на неговата личност и преди всичко на ейдетичното (образно – бел. ред.) му въображение. Съвсем друг път със същата цел избира Монтен: „Да философстваш, означава да се учиш да умираш“, гласи заглавието на неговото двадесето есе (том 1 от едноименния сборник). За да се надмогне страхът от смъртта, той препоръчва човек да е готов всеки момент тя да се появи. На това обаче трябва да се възрази, защото болният очаква от лекаря да получи точно обратния съвет – че той би могъл да се възстанови до предишното си състояние (на което се радва всеки здрав човек), така че в личен план смъртният му час да се отдалечи дотолкова, сякаш никога няма да се случи. Всеки знае, че един ден ще умре, но живее така, като че ли не го вярва. Отново можем да се позовем на Толстой, който в новелата „Смъртта на Иван Илич“ покъртително обяснява фактическото положение. Впрочем същата нагласа към смъртта срещаме и в разказите на Чехов, особено в автобиографичната му новела „Степ“. Да не забравяме, че по професия Чехов е лекар.

 

Речник

Ятрогения – терминът, образуван от гръцките думи iatros („лекар“) и genesis („произход“), обхваща възможните увреждания, които лекари или лица без медицинско образование могат да причинят на болни или дори на здрави хора.

Парадоксална интенция – интересна и нестандартна техника в психиатрията. Тя, най-общо казано, се състои в това терапевтът да подтиква своя клиент да иска, да се стреми и да върши точно нещата, от които го е страх, или нещата, които са неговияг проблем. Логиката на тази техника е, че хората предварително се страхуват от нещо, което ги плаши и което не искат да се случва. Те започват да го очакват в страх и напрежение и именно това тревожно очакване е причината то да се появи. Разработена и описана от австрийския психиатър Виктор Емил Франкъл (1905-1997).

Десенсибилизация – психотерапевтичен метод, който се използва за снижаване на напрежение, тревожност или страх, предизвикани от образи, обекти и събития. Така например на човек с фобия от змии се показват снимки на влечуги, докато той „претръпне“ и повече не се бои от тях. Американският терапевт Джоузеф Уолп създава цяла програма за добиване на умения за утвърдително поведение и преодоляване на страха. Уолп е много директен в подхода си – използва огледала, видеозаписи, прави постановки, провежда групова терапия и специални тренировки за пози, мимики и жестове, свързани с изграждането на пробивно поведение.

Танатофобия – страх от смъртта.

Батофобия – страх от дълбочини и големи обеми, например от стълбища, пещери и дълбоки водоеми.

Агорафобия – страх от големи отворени пространства.

 

Източник: trud.bg

 

 

 

 

Още от категорията

Писмо от Север

Писмо от Север

Сутрин е. Един слънчев лъч хапливо се задява с мен. Въздухът трепти, п...

Напиши коментар