“На сирийската сцена се разиграва също прогресиращата парализа на Запада, затруднен в своите действия, но и в своите думи, желаещ да игнорира реалностите и да поектира своите фантазии върху един свят, който му убягва. Това, което не искаха да видят “нео-атлантиците”, е, че светът се е променил. Поради липсата на глобална визия за тектонските движения, които дискретно движат световната сцена, политиците дълбоко се излъгаха”.

 

Фредерик Пишон е геополитик, специалист по Близкия изток, изследовател в университета в Тур. Той даде интервю на “Фигаро” по повод излизането на книгата си Syrie, une guerre pour rien (“Сирия, война за нищо”). Според него войната в Сирия е глобална катастрофа, за което са частично отговорни големите западни сили. 

 

- В книгата си се връщате към конфликта в Сирия, който започна през 2011 г. Защо това заглавие?

 

- От 2011 г. досега направих почти десетина пътувания до Дамаск, Хомс, Алепо, Суейда, Латакия или Тартус: това впечатление за бъркотия ми дойде наум, когато трябваше да избера заглавие. Особено по време на престоя ми в Алепо в края на януари, където завърших ръкописа си… Този конфликт избухна точно преди шест години. Той разруши инфраструктурите на страната, прокуди повече от половината от сирийското население, накара елита да емигрира и причини смъртта на 400 хил. жертви според мен. Да приемем, че първоначалните искания бяха за по-добро разпределение на богатствата и за обществени свободи (мисля, че те не бяха важни, нито всеобщи): резултатът е съвсем различен.

Сирия, която някога бе относително пощадена от сунитския екстремизъм, се превърна в един от неговите олтари, нивото на живот се срина, а корупцията вече е широко разпространена. Политиците и интелектуалците, които отделиха голямо внимание и енергия (най-вече вербална) на един конфликт, който “работеше” много добре за тяхната постисторическа и посветена на защитата на човешките права мисловна вселена, видяха, че прогнозите им са опровергани, а действията им затруднени. Всичко това за нищо…

Това означава, че трябва да приемем, че Русия може би е част от решението, че напускането на Асад може би не е било реалистично условие (призна го дори Еманюел Макрон, истинска машина за рециклиране на френските неоконсерватори) и, накрая, че между две злини трябва да изберем по-малката… Всичко това можеше да бъде избегнато.

Ето къде сме днес. В Палмира десетки американски удари предшестваха превземането на града от руските специални части, сирийците и дори от “Хизбула”. В рамките на подготовката на атаката на Ракка, морските пехотинци се координират сега с руснаците, докато кюрдите, обучени от Пентагона, се присъединиха към сирийската армия. 

 

- Пишете, че сирийският конфликт поставя въпроси за вътрешната им политика пред европейските страни и особено пред Франция. Каква е връзката между тази далечна война и това, което се случва на наша територия?

 

- Като добър читател на Филип Мъри, открит в края на 90-те г., си спомних този смразяващ с истинността и ликуващата си жестокост афоризъм, от един текст, озаглавен “Скъпи джихадисти”: “Ние ще победим, защото сме по-мъртви”. Исках да обърна внимание в книгата си на това какво представлява сирийският конфликт за нашите западни общества, защото чрез терористичното насилие и масата заминаващи за “Шам”, отново изникват въпросите за трагичното, за смъртта и за свещеното. Дипломация, ислям, имиграция: беше нужна Сирия, за да излязат отново на преден план тези забравени въпроси. Аз ги засягам широко. Не става дума за призив за кръстоносен поход, нито дори за изобличение, а за опит да бъде разбран този феномен. 

За разлика от Манюел Валс, аз не мисля, че обяснението е начин на извинение. Като че ли западните общества не могат да осмислят джихадизма извън психиатричния регистър. Изправено срещу насилието, нашето общество не иска да види нищо друго освен маргиналността. Така джихадизмът се възприема като страничен продукт на престъпността, на фрустрацията, дори като форма на лудост. Този отказ да възприемем на сериозно джихадистите води до дълбоката празнота в отговорите на този световен феномен и ни пречи да видим, че нашата постмодерност, ликвидатор на свещеното, на трагичното и следователно на смъртта, подхранва тази експанзия. Неспособността да осмислим религиозното измерение на феномена, като го отстраняваме или подценяваме, е трагична, тъй като е придружена същевременно от един нормативен дискурс за мюсюлманската религия, в светлината на нашите постомодерни ценности. 

В паническия страх след всеки атентат във Франция, това е приоритет: декларирането, че тези актове “нямат нищо общо с исляма”. Отричайки своеобразното обвързване на джихадистите, ние ги превръщаме в продукт на модерността. Накратко, обикновени хора, покварени също като нас. Така насилието може да бъде само маргинално, дело на “самотните вълци”, защото е немислимо Другият да не може да се присъедини към нашата ценностна система, в центъра на която е именно относителността на всяка ценност! Ако всичко е равностойно, ако нищо няма значение, ако светлото бъдеще на човечеството се свежда до сливане в едно голямо консуматорско и готино цяло, когато се появи “варваринът”, включително сред нас, ние сме неспособни да го назовем. Да назовем врага означава именно да определим онова, което ни отличава, онова, което ни различава от него, това означава да очертаем граница, дори нормативен предел, да се утвърдим срещу всички неща, от които съвременната култура е решила да се откаже…

 

- Казвате, че гласът на Франция вече не се чува по отношение на Близкия изток. След “атлантическия” завой, който направи Никола Саркози, трябва ли Франция да се върне към една независима дипломация с голистко вдъхновение?

 

- Прието е “голизмът” в дипломацията да се подрежда на рафта на миналото. Това е по-специално преобладаващото чувство в средите на френския дипломатически елит: това е нещо много поразително. Дори “голизмо-митеранизмът” е синоним на демодираност… Въпреки това аз мисля, че голизмът е малко куха дума и в дадения случай прочутата “арабска политика” на Франция беше най-вече серия от периодични и главно символични “удари”. 

Както и да е, всеки добре разбира какво означава това: форма на реализъм, на прагматизъм и най-вече способност да разговаряш с всички, която не е дадена на всички нации. Това, което абсолютно трябва да се избягва, е частичната парализа. В една глава от книгата поставям следния въпрос: сунитска сила ли е Франция? Последната бележка на CAPS, смайваща в точния смисъл на думата, която бе разкрита от вашия вестник, изглежда отговоря благосклонно на този въпрос: на фона на иранското надигане, Париж трябва да бъде защитник на интересите на страните от Персийския залив. Равновесието трябва да се търси във всяко нещо, това е привилегия на свободните нации. 

Често казват, че светът се е променил. Мантрата за “непрекъсната промяна” е пример за подражание, включително във външната политика: в часа на глобализацията трябва да се адаптираме, “да бъдем в крак” така да се каже, с една “бизнес” призма, възприета по-специално от Лоран Фабиюс. Тази мисъл, която прилича повече на форма на категоричен императив, е не само контрапродуктивна, но също така и най-вече напълно несъвременна: всички геополитически промени от 15 г. насам опровергават баснята за края на историята и интеграцията на глобалното село. Противно на това, което беше обявено, глобализацията нямаше този ефект. Small is beautiful (малкото е красиво - бел. пр.): Световната търговска организация е на път да агонизира в полза на двустранните договори, Европейският съюз се оказа с 27 членки и заговори за граници, САЩ се релокализират. Това е свят, напълно адаптиран към размерите на нашата страна, “тази средна велика сила”, за която говореше Жискар д’Естен, със световна съдба и същевременно способна да се опре на своята сфера на влияние.

 

- Казвате, че това, което е заложена на карта в Сирия, е преминаването към нов международен ред…

 

- В Сирия се решава именно онова, което някои предвиждаха още преди първия мандат на Барак Обама: бавна реорганизация на американската мощ или, във всеки случай, голямо стратегическо колебание, благоприятно за пробив на развиващите се сили. На сирийската сцена се разиграва също прогресиращата парализа на Запада, затруднен в своите действия, но и в своите думи, желаещ да игнорира реалностите и да поектира своите фантазии върху един свят, който му убягва. Това, което не искаха да видят “нео-атлантиците”, е, че светът се е променил. Поради липсата на глобална визия за тектонските движения, които дискретно движат световната сцена, политиците дълбоко се излъгаха. Внимание, аз не казвам, че това разклащане е брутално и вече е приключило. Не вярвам например в обявявания понякога залез на Америка и с риск да предизвикам изненада, аз развивам в книгата си идеята, че Доналд Тръмп ще утвърди част от големите промени в политиката на Обама, в частност по сирийския въпрос. 

Мисля също, че онези, които очакват Русия, както някога са очаквали Червената армия, за да се възроди упадъчния капиталистически Запад, се заблуждават: Москва няма световни амбиции, а най-вече регионална стратегия в Близкия изток, провеждана с относителна икономия на средства, безспорна ефикасност, но всичко това под принудата на американския хегемон. Американската сила е способна да се адаптира, това е всичко. Тя продължава да насочва техническата, икономическата и идеологическата граматика на глобализацията. Но има моменти, които трябва да умеем да използваме, в които промените съвпадат с нашите интереси. Конференцията в Астана го показа: докато от половин век насам конференциите, свързани с Близкия изток, се провеждаха обикновено в Европа или в САЩ, Казахстан бе домакин на последната среща на страните в сирийския конфликт.

 

- Каква е днешната ситуация в Сирия? Възможен ли е скоро мир?

 

- Мирът в Сирия ще бъде поне толкова трудно да се спечели политически, колкото трудно беше спечелването на войната във военно отношение. Вече можем да кажем, че конфликтът завърши в политическото си измерение: силите, верни на режима, подкрепяни от Русия, Иран и “Хизбула”, отнеха всяка надежда за създаването на алтернатива на Башар ал Асад. Пряката намеса на Русия от 2015 г. насам и трайното установяване от Москва на военни бази в Сирия, по-конкретно в Тартус и Хмеймим, ни карат да мислим, че сирийската държава е спасена. Противно на онова, което смятат всички американски мозъчни тръстове, няма да има сунитски кантон под американски протекторат в Източна Сирия: руснаците и сирийците са твърдо решени да превземат тази стратегическа зона заради ресурсите, които крие: сега те я използват успешно за мълниеносън пробив към Ефрат. 

Но въпросът за отношенията между съюзниците на Башар ал Асад ще се наложи съвсем естествено. Не че Русия и Иран са неспособни да се разберат, но вече има различия за следвоенния период: руснаците искат по-федерална система, иранците - повече парламентаризъм. Що се отнася до сирийците, те отказват и двете опции: те добре знаят, че конфликтът накърни баасисткия централизъм и благоприятства локалните владетели поради разпръскването на военния инструментариум.

В замяна на това има тревожни знаци за разпространението на конфликт с ниска интензивност: количествата въоръжение, изливани към всички воюващи страни, често от чужбина (руски, ирански доставки, но също така военен инвентар, доставян на бунтовниците, включително от западните служби, френски, но също така и американски) предвещават потенциално насилие и радикална промяна на условията на живот в региона дългосрочно. 

За други държави, особено Русия и Китай, но също така за страните-членки на НАТО, вече стои въпросът за сигурността, тъй като сирийската територия се превърна в световен резервоар на един тероризъм, чийто метастази са склонни да се разпространяват по протежение на “дъгата на кризите”, този пръстен, който се простира вече от Пакистан до Кот д’Ивоар. 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

Още от категорията

4 коментар/a

Васил Здравков на 14.03.2017 в 10:33
И все пак цялата каша започна през 1980, когато САЩ и Западът като цяло подкрепиха и въоръжиха до зъби муджахидините в Афганистан и им дадоха увереност, че могат да се справят с една велика сила. Сега това се връща тъпкано във всички посоки, от Китай до Калифорния и от Мали до Швеция.
Парламентарната форма на управление — на 14.03.2017 в 13:59
това е ВОЙНА с «МИРНИ СРЕДСТВА».
Муйо на 14.03.2017 в 20:53
“Сирия, война за нищо”, а? Газопроводът Катар-Израел-Сирия-Турция-хъбчето на Боко е нищо? Изгонването на руснаците от военноморската им база в Тартус е нищо? И тя не е от 2015-та, а от 1971 година. А пасажът за руските и иранските оръжия е направо умилителен. Вече и бездомните кучета знаят за въздушния мост от Балканите към Катар и Саудитска Арабия с хиляди тонове оръжия и боеприпаси съветски образец, само че местно производство. Разбира се, на Борисов и Митов и през ум не им е минало да се запитат за чий --- им са на саудитците картечници ДШК и ракетни снаряди за ГРАД, например. Поръчват хората, плащат си - кво толкоз? А твърдението, че "руснаците искат по-федерална система, иранците - повече парламентаризъм" е чиста, натурална лъжа. Сирия, както всяка арабска страна, е населена от племена. Федерализация означава разпадане на страната на територийки, големи колкото нашите области. Пък иранците са прочути със своя парламентаризъм, дума да няма. Иранците искат коридор към Ливан и границата с Израел. Второто едва ли ще получат. Толкоз.
Хм... на 16.03.2017 в 02:06
Войната в Сирия е тренировка в реални бойни действия, полигон за изпробване на нови оръжия срещу безопасни мишени, също и реклама на оръжие и средство за патриотично възпитание на населението. Не на последно място. А, имаше и един главорез, дето оцелява засега. Но те там всички участващи са главорези.

Напиши коментар