Достоевски е художник и мислител от епохата на започналата подземна революция, революцията в духа на хората, в духа на народа. На повърхността оставаше още старият строй на живота. В епохата на Александър III този строй на живота се опитваше още за последен път да се утвърди в привидното си благообразие. Но отвътре всичко беше вече в бурно движение.
Самите идеолози и дейци на това движение не разбираха в дълбочина характера на извършващия се процес. Не те създаваха този процес, а този процес създаваше тях. Те бяха активни по външните си жестове, но пасивни по състоянието на своя дух, отдаваха се във властта на стихийни духове. Достоевски по-добре разбираше какво е започнало и към какво води то. С гениална прозорливост той усети идейните основи и характера на бъдещата руска революция, а може би и на световната.
Той е пророкът на руската революция в най-безспорния смисъл на тази дума. Революцията се извърши според Достоевски. Той разкри нейните идейни основи, вътрешната и диалектика и даде нейния образ. Той разбра характера на руската революция от дълбочината на духа, от вътрешните процеси, а не от външните събития на обкръжаващата го емпирична действителност. „Бесове“ е роман, написан не за настоящето, а за бъдещето.
В руската действителност от 60-те и 70-те години (на XIX век – б.р.) нямаше още нито Ставрогин, нито Кирилов, нито Шатов, нито П. Верховенски, нито Шигальов. Тези хора се появиха у нас по-късно, чак през ХХ-ия век, когато се задълбочи почвата и у нас започнаха религиозните веяния. Нечаевското дело, което послужи като повод за изграждане на фабулата на „Бесове“, в своята събитийна емпирия не приличаше на това, което се разкрива в „Бесове“.
Достоевски разкрива дълбочината, изяснява последните начала, той не се интересува от повърхността на нещата. Глъбините и последните начала трябва да се разкрият в бъдещето. И Достоевски целият е обърнат към бъдещето, което трябва да се роди от усетеното от него бурно вътрешно движение. Самият характер на неговата художествена дарба може да бъде наречен пророчески. И извънредно антиномично е неговото отношение към революцията.
И той е най-великият разобличител на лъжата и неправдата на онзи дух, който действа в революцията, той предвижда засилването на антихристовия дух в бъдещето, на човекобожеския дух. Но Достоевски не можеше да бъде наречен консерватор или реакционер в обикновения, вулгарния смисъл на думата. Той бе революционер на духа в някакъв по- дълбок смисъл на думата.
За него няма връщане към онзи устойчив, статичен душевно-телесен битов строй и начин на живот, който съществуваше с векове преди започналата революция на духа. Достоевски е прекалено апокалиптично и есхатологично настроен, за да може да си представи такова връщане, такава реставрация на стария, спокоен живот.
Един от първите, той усети как се ускорява всяко движение в света, как всичко върви към своя край. „Идва краят на света“, отбелязва той в бележника си. При такова настроение не можеш да бъдеш консерватор в обикновения смисъл на думата. Враждебността на Достоевски към революцията не беше враждебност на битовия човек, който защищава някакви интереси на стария строй на живота.
Това беше враждебността на апокалиптичния човек, който застава на страната на Христос в последната му борба с антихриста. Но онзи, който се е насочил към Бъдещия Христос и към последната борба в края на времената, е също човек на бъдещето, а не на миналото, както и онзи, който се е насочил към бъдещия антихрист и в последната борба е застанал на негова страна. Обикновената борба между революцията и контрареволюцията се води на повърхността.
В тази борба се сблъскват различни интереси, интересите на онези които са свързани с миналото и се изтласкват от живота, с интересите на другите, които идват да ги сменят на първите места в пиршеството на живота. Достоевски е вън от тази борба за първите места в земния живот.
Нали големите хора, хората на духа обикновено са стояли вън от подобна борба и не са могли да бъдат зачислени към нито един лагер. Може ли да се каже, че Карлайл или Ницше принадлежат към лагера на „революцията“ или „контрареволюцията“? Вероятно и те като Достоевски трябва да бъдат признати за „контрареволюционери“ от гледна точка на революционната тълпа и революционната демагогия.
Но само затова, че всеки дух е враждебен на явлението, което на повърхността на живота се нарича „революции“, че революцията на духа отрича изобщо духа на революцията. Достоевски бе такъв апокалиптичен човек от последните времена. И към него не може да се подхожда с вулгарните и пошли критерии на стария свят за „революционност“ и „контрареволюционност“. За него революцията беше напълно реакционна.
Достоевски откри, че пътят на свободата, преминал в своеволие, трябва да доведе до бунт и до революция. Революцията е фаталната съдба на човека, който се е откъснал от божествените първооснови и е възприел своята свобода като празно и бунтуващо се своеволие.
Революцията се определя не от външни причини и условия, тя се определя отвътре. Тя означава катастрофични изменения в най-първоначалното отношение на човека към Бога, към света и хората. Достоевски изследва в дълбочина пътя, който тегли човека към революцията, разкрива неговата фатална вътрешна диалектика. Това е антропологично изследване за пределите на човешката природа, за пътищата на човешкия живот.
Онова, което Достоевски откри в съдбата на индивидуалния човек, той го разкри и в съдбата на народа, в съдбата на обществото. Въпросът „всичко ли е позволено“ — стои и пред индивидуалния човек и пред цялото общество. И същите пътища, които теглят отделния човек към престъпление, теглят цялото общество към революция. Това е аналогичен опит, сходен момент в съдбата.
Както човекът, прекрачил границите на позволеното в своето своеволие изгубва свободата си, така и народът, прекрачил границите на позволеното в своето своеволие, изгубва свободата си. Свободата преминава в насилие и робство. Безбожната свобода се самоунищожава. Този фатален процес на загуба на свободата в революцията и израждането и в нечувано робство бе предсказан пророчески от Достоевски и той го разкри гениално във всичките му завои.
Той не обича „революцията“, защото тя води до робството на човека, до отрицание на свободата на духа. Това е основният му мотив. От любовта си към свободата, той въстана идейно против „революцията“, разобличи нейните първооснови, които трябва да водят към робство.
По същия начин „революцията“ трябва да доведе и до отрицание на равенството и братството между хората, до нечувани неравенства. Достоевски разкрива измамния характер на „революцията“. Тя никога не достига онова, с което съблазнява. В „революцията“ антихристът подменя Христос. Хората не пожелали да се съединят свободно во Христе и затова се съединяват принудително в името на антихриста.
* * *
За Достоевски въпросът за природата на „революцията“ е преди всичко въпрос за социализма. Проблемът за социализма е винаги в центъра на вниманието на Достоевски и нему принадлежат най-дълбоките мисли за социализма, които са изказвани някога.
Той разбра, че въпросът за социализма е религиозен въпрос, въпрос за Бога и безсмъртието.
„Социализмът е не само въпрос на работничеството или на тъй нареченото четвърто съсловие, а предимно атеистичен въпрос, въпрос за съвременното въплъщение на атеизма, въпрос за Вавилонската кула, която се строи без Бога, не за да се достигне от земята до небесата, а да се свалят небесата на земята“.
Социализмът решава вековния въпрос за световното съединение на хората, за построяване на земното царство. Религиозната природа на социализма се проявява особено в руския социализъм. Въпросът за руския социализъм е апокалиптичен въпрос, насочен към разрушаващия всичко край на историята.
Руският революционен социализъм никога не се представя като относително преходно състояние в социалния процес, като временна форма на икономическо и политическо устройство на обществото. Той се представя винаги като окончателно и абсолютно състояние, като разрешение на съдбата на човечеството, като настъпване на царството Божие на земята.
„Ами как действат досега руските момчета? казваше Иван Карамазов. Тоест, някои от тях? Ето, например, тукашната вонеща кръчма, и ето те се събират и сядат в ъгъла. Цял живот преди това не са се познавали помежду си, а като изляза от кръчмата, 40 години пак няма да се познават помежду си, и какво от това, за какво ще разсъждават докато са издебнали минутката в тази кръчма? За световните въпроси, не за друго: има ли Бог, има ли безсмъртие? А онези, които не вярват в Бога, е, те ще заговорят за социализма и за анархизма, за превъзпитание на цялото човечество по нов начин, така че един дявол го знае, все същите въпроси, само че откъм другия край“.
В това се разкрива апокалиптичната природа на „руските момчета“. От тези разговори на „руските момчета“ в мръсните кръчми започна руският социализъм и руската революция. И Достоевски предвиди до какво трябва да доведат тези разговори. „Шигальов гледаше така, като че ли очакваше разрушението на света и то не кога да е, според предсказанията, които можеха да не се сбъднат, а съвсем определено ей така вдругиден сутринта, точно в десет часа и двадесет и пет минути“.
Всички руски революционери максималисти гледат така, както е гледал Шигальов. Това е възгледът на апокалиптика и нихилиста, който отрича пътя на историята, сътвореното от културата, изкачваща се по стъпалата нагоре. В основата на руския социализъм лежи нихилистичната закваска, която е враждебна на културните ценности и на историческите светини. Но в руския социализъм, като най-краен и пределен ще можем по-лесно да разкрием природата на социализма, отколкото в по-умерения и културен европейски социализъм.
Социализмът като вековно начало, интегралният социализъм, който разрешава съдбата на човешкото общество, не представлява една или друга икономическа стопанска организация. Социализмът е явление на духа. Той претендира да говори за последното, а не за предпоследното. Той иска да бъде нова религия, да отговори на религиозните интереси на човека.
Социализмът съвсем не идва да смени капитализма. Напротив, той стои на една и съща почва с капитализма, той е плът от плътта и кръв от кръвта на капитализма. Социализмът идва да смени християнството, той иска да го замени.
Той също е изпълнен с месиански патос и претендира да носи благата вест за спасението на човечеството от всички бедствия и страдания. Социализмът също възникна върху почвата на иудаизма. Той е секуларизираната форма на древно-еврейския хилиазъм, уповаване на сетивното, земно царство и земното блаженство на Израил. И не случайно Маркс беше евреин. Той запази своята надежда за появата на бъдещия Месия, обратен на Христос, който бе отхвърлен от еврейския народ. Но за него народът избраник на Бога, месианският народ беше пролетариатът. Тази класа беше надарена от него с чертите на богоизбран, месиански народ.
Достоевски не познаваше Маркс, той не виждаше пред себе си най-съвършените в теоретично отношение форми на социализма. Той познаваше само френския социализъм. Но с гениалното си прозрение той усети в социализма онова, което по- късно се разкри у Маркс и в движението, свързано с него. Марксическият социализъм е изграден във всичко така, че представлява антипод на християнството. Между тях има сходство в полярната противоположност. Но и най-съзнателният марксически социализъм не осъзнава в дълбочина своята природа, сам не знае какъв е неговият дух, тъй като остава на повърхността.
Достоевски отива по-далеч и по-дълбоко в разобличаването на съкровената природа на социализма. В революционния, атеистичния социализъм той разкрива антихристовото начало, антихристовия дух. И най-малко затова, че той самият стои на почвата на някакви „буржоазни“ основи и начала. Разбира се, Достоевски изпитва по-радикална вражда към „буржоазния“ дух, отколкото социалистите, които са изцяло в плен на този дух.
Самият Достоевски е своеобразен християнски, православен социалист, но този християнски социализъм е във всичко противоположен на революционния социализъм, той е насочен към бъдещия Град Божи, а не към построяване на Вавилонска кула. Със социализма е възможна само такава духовна борба, каквато води Достоевски. Той не може да бъде победен на почвата на „буржоазните интереси, защото социализмът си има своята правда по отношение на тези „буржоазни“ интереси.
Вътрешната основа на социализма е неверието в Бога, в безсмъртието и в свободата на човешкия дух.
Ето защо религията на социализма приема и трите изкушения, отхвърлени от Христос в пустинята. Тя приема съблазънта за превръщането на камъните в хлябове, съблазънта за социалното чудо, съблазънта за царството на този свят. Религията на социализма не е религия на свободните синове Божи, тя се отрича от духовното първородство на човека, тя е религия на робите на необходимостта, на децата на праха.
Тъй като няма смисъл в живота и няма вечност, на хората им остава да се прилепят един към друг, както в утопията на Версилов и да устройват щастието си на земята. Религията на социализма казва чрез думите на Великия Инквизитор: „Всички ще бъдат щастливи, всичките милиони хора.“ Ние ще ги заставим да работят, но в свободните от труда часове ще устроим техния живот като детска игра, с детски песни, с хора, с невинни танци. О, ние ще им разрешим и греха, те са слаби и безсилни.“ „Ние ще им дадем щастието на слабосилните същества, каквито са създадени те.“
Религията на социализма казва на религията на Христа: „Ти се гордееш със своите избраници, но ти имаш само избраници, а ние ще успокоим всички… При нас всички ще бъдат щастливи… Ние ще ги убедим, че те ще станат свободни само тогава, когато се откажат от своята свобода.“ Религията на небесния хляб е аристократическа религия. Тя е религия на избраниците, религия на „десетте хиляди велики и силни“. А религията на „останалите милиони, многобройни като морския пясък и слаби“, е религия на земния хляб. Тази религия ще напише на своето знаме: „Нахрани ги и тогава искай от тях добродетел“.
И съблазненият от социалистическата религия човек предава духовната си свобода срещу съблазънта за земния хляб.
Представителите на религията на социализма „приписват на себе си и на своите хора заслугата, че най-после те са победили свободата и са извършили това, за да направят хората щастливи“. „За човека и за човешкото общество не е имало никога и нищо по-непоносимо от свободата. А виждаш ли тези камъни в тази гола и нажежена пустиня? Превърни ги в хлябове и човечеството ще побегне след Тебе като стадо, благодарно и послушно, макар и вечно треперещо.“
И религията на социализма казва на Христа: „Ти отхвърли единственото абсолютно знаме, което Ти се предлагаше, за да заставиш всички да се преклонят пред Тебе без спорове, — знамето на земния хляб, и в името на свободата отхвърли и небесния хляб… Казвам Ти, че за човека няма по-мъчителна грижа от тази, да намери оногова, на когото да предаде час по-скоро своя дар на свободата, с който се ражда това нещастно същество.“
Религията на социализма си поставя за цел преди всичко да победи свободата, свободата на човешкия дух, която ражда ирационалния характер на живота и неизброимите страдания в него. Тя иска да рационализира живота докрай, да го подчини на колективния разум. Но за това е необходимо да се привърши със свободата. А хората могат да бъдат заставени да се отрекат от свободата чрез съблазънта да бъдат превърнати камъните в хлябове. Човекът е нещастен, съдбата му е трагична, защото той е надарен със свобода на духа.
Накарайте човека да се откаже от тази нещастна свобода, заробете го чрез съблазните за земния хляб и вие ще можете да устроите земното щастие на хората. Още в „Записки от подземието“ джентълменът с ретроградната и подигравателната физиономия“ е представител на ирационалното начало в човешкия живот, което ще попречи на устройството на социалната хармония и социалното щастие, в него въстава изначалната свобода на човека, която му е по-скъпа от щастието, от хляба насъщен.
Достоевски прави много важно откритие за социалната философия. Страданието на хората и липсата дори на хляба насъщен у много хора се обяснява не с експлоатацията на човек от човека, на една класа от друга класа, както учи религията на социализма, а с това, че човек се ражда свободно същество, свободен по дух.
Свободното същество предпочита да страда и да се нуждае от насъщния хляб, отколкото да се лиши от свободата на духа и да се зароби от земния хляб. Свободата на човешкия дух предполага свобода на избора, свобода на доброто и злото, а следователно и неизбежност на страданието в живота, на ирационалното в живота, на трагедията в живота. Тук, както и винаги се разкрива тайнствената диалектика на идеите у Достоевски.
Свободата на човешкия дух е и свобода на злото, а не само на доброто. Но свободата на злото води към своеволието и самоутвърждаването на човека, своеволието пък поражда бунт, въстание срещу самия източник на духовната свобода. Безграничното своеволие отрича свободата, отрича се от свободата.
Свободата е бреме, пътят на свободата е кръстния път на страданието.
И ето човекът в своя слабосилен бунт въстава против бремето на свободата. Свободата преминава в робство, в принуда. Социализмът е рожба на човешкото самоутвърждаване, на човешкото своеволие, но той убива свободата на човека. Как да се излезе от тази антиномия, от това безизходно противоречие? Достоевски познава само един изход — Христос. В името на Христос свободата става благодатна, съединява се с безкрайната любов, тя не може вече да премине в своята противоположност, в злото насилие.
У Достоевски навсякъде утопията на социалното щастие и социалното съвършенство унищожава свободата на човека, налага ограничение на свободата. Така е в Шигальовщината и в плановете на Пьотр Верховенски, както и в учението на Великия Инквизитор, който всъщност под маската на католичеството проповядва религията на социализма, религията на земния хляб, на социалния мравуняк. Достоевски е могъщ критик на социалния евдемонизъм, изобличител на неговата пагубност за свободата.
* * *
Достоевски изказва идеята, към която се връща много пъти — за връзката на социализма с католичеството. Той вижда в католичеството, в папската теокрация същата съблазън, каквато има и в социализма. Социализмът е само секуларизирано католичество.
Ето защо „Легендата за Великия Инквизитор“, към която ще се върнем пак в отделна глава, е написана в еднаква степен и против социализма, и против католичеството. Дори съм склонен да мисля, че тя е написана повече против социализма отколкото против католичеството.
Мислите на Великия Инквизитор поразително съвпадат с мислите на П. Верховенски, на Шигальов и на другите представители на революционния социализъм у Достоевски. Достоевски е убеден, че в края на краищата папата ще се съгласи с комунизма, защото папската идея и социалистическата идея са една и съща идея за принудително устройство на земното царство.
И католическата религия и религията на социализма еднакво отричат свободата на човешката съвест. Католичеството прие меча на Кесаря и се съблазни от земното царство, от земното могъщество. Именно то тласна народите на Европа по пътя, който трябваше да ги доведе до социализма.
В „Дневник на писателя“ Достоевски казва: „И в революционерите от Конвента, и в своите атеисти, и в своите социалисти, и в сегашните си комунари, Франция все още е в най-висока степен и продължава да бъде напълно и изцяло католическа нация, цялата заразена от католическия дух и неговата буква, провъзгласяваща чрез устата на най-отявлените свои атеисти Свобода, Равенство, Братство — или смърт, тоест, буквално, както би провъзгласил това самият папа, ако беше принуден само да провъзгласи и формулира католическото свобода, равенство, братство — с неговия стил, с неговия дух, с истинския стил и дух на папа от средните векове. Най- съвременният френски социализъм не е нищо друго, освен най-точно и неотклонно продължение на католическата идея, най-пълното и окончателно нейно завършване, фатално последствие, оформило се през вековете. Защото френският социализъм не е нищо друго освен насилствено единение на човека — една идея, идваща още от древния Рим и съхранила се по-късно изцяло в католичеството.“
Според Достоевски католичеството е било носител на идеята на Римския принудителен универсализъм, на принудителното световно единение на хората и устройството на техния земен живот. Тази Римска идея на принудителния универсализъм лежи и в основата на социализма. И там и тук се отрича свободата на човешкия дух. И тя неизбежно трябва да се отрича, щом се изповядва религията на земното царство и земния хляб. Според Достоевски френската революция е била „видоизменение и превъплъщение на същата древна Римска формула за световното единение“.
Тази „формула“ трябва да властва и над социалистическата революция, която Достоевски предчувстваше и предсказваше. И в борбата, която се разгоря в Европа, Достоевски бе готов да застане на страната на протестантска Германия, за да бъдат победени католичеството и социализма, Римската идея за принудителното съединение на хората.
По времето на Достоевски социализмът съществува предимно във Франция, той не познава още социалдемокрацията, която се разви в Германия, не познава марксизма. И затова много негови съждения са остарели. Но той предвиди нещо много съществено.
Разбира се, Достоевски бе несправедлив по отношение на католичеството.
Не бива да се отъждествява великият католически свят, необикновено богат и многообразен, със съблазните и отклоненията на папската теократична идея: в него е имало св. Франциск и велики светци и мистици, имало е сложна религиозна мисъл, имало е истински християнски живот.
И в източното православие (по-скоро в православни държави – б.р.) имаше също съблазни и отклонения на византийската цезаристка идея, и в него нямаше онази свобода на духа, която проповядваше Достоевски в християнството. Но тази аналогия между католичеството и социализма, между тези две противоположни идеи е поразителна.
И там и тук (в католицизма и социализма – б.р.) — отрицание на свободата на съвестта, и там и тук — дух на крайна ортодоксалност и нетърпимост, и там и тук — принуда към добро и добродетел, и там и тук — принудителен универсализъм и принудително съединение на хората, и там и тук — организация на живота, която не допуска свободната игра на човешките сили.
Социалистическата държава не е светска, а вероизповядваща държава, подобна на католическата държава, в нея има господстващо вероизповедание и пълни права притежават само онези, които принадлежат към това господстващо вероизповедание.
Социалистическата държава познава една истина, към която принудително приобщава хората, тя не допуска свободата на избора. Но такова е и византийското православно царство. Крайностите се сближават. На отрицателните полюси еднакво се отрича свободата на духа. И това отрицание е неизбежно, щом като земните цели се поставят по-високо от небесните. В своята книга „Das sittliche Bewusstsein „(Моралното съзнание) Е. Хартман казва (стр. 514), че иезуитите и социалдемократите са сродни явления, с един и същи дух. Те еднакво изразяват идеята за социалния евдемонизъм. (Бел. на авт.)
Достоевски изследва природата на революционния социализъм и неговите неизбежни последствия в явлението на Ши- галъовщина. Тук тържествува същото начало, което след това развива Великият Инквизитор, но без романтичната тъга на последния, без своеобразното величие на неговия образ. Ако в ка- толичеството се разкриват същите начала, каквито има и в социализма, то тук те са в неизмеримо по-висша форма, естетически най-привлекателната.
В революционната Шигальовщина се разкрива плоското начало, безкрайната плоскост. Пьотр Верховенски формулира пред Ставрогин същността на Шигальовщината по следния начин: „Да изравниш планините — е хубава мисъл, не е смешна. Не е нужно образование, достатъчна е науката. И без науката има материал за хиляда години, но трябва да се осигури послушанието… Жаждата за образование е вече аристократическа жажда. Едва-едва се появи семейството или любовта и ето го вече желанието за собственост. Ние ще убием желанието, ще разрешим пиянството, клюките, доносите; ще разрешим нечуван разврат; ще угасим всеки гений още в пелените. Всички към един знаменател, пълно равенство… Необходимо е само необходимото, ето девиза на земното кълбо отсега нататък. Но нужни са и гърчове; за това ще се погрижим ние, управниците. Робите трябва да имат управници. Пълно послушание, пълна безличност, но веднъж в тридесет години Шигальов разрешава и гърчове и изведнъж всички започват да се изяждат помежду си, до известна граница, единствено, за да не е скучно. Скуката е аристократическо усещане. „Всеки принадлежи на всички, а всички на всеки. Всички са роби и са равни в робството си… Най-напред се понижава равнището на образованието, науките и талантите. Високото равнище на науките и талантите е достъпно само за висшите способности, не са нужни висши способности.“ Но това всеобщо принудително изравняване, това тържество на смъртоносния закон за ентропията (увеличение и равномерно разпределение на топлината във вселената), пренесено в социалната сфера, не означава тържество на демокрацията. Няма да има никакви демократични свободи. Демокрацията никога не е тържествувала по време на революциите. На почвата на това всеобщо принудително изравняване и обезличаване ще управлява едно тиранично малцинство“… „Като изхождам от безграничната свобода, казва Шигальов, аз завършвам с безграничен деспотизъм. Добавям обаче, че освен моето разрешение на обществената формула не може да има никакво друго“.
Тук се чувства фанатичната привързаност към една погрешна идея, която води до съществено израждане на човешката личност, до загубване на човешкия облик. Достоевски изследва как безбрежната социална мечтателност на руските революционери, на руските момчета води до унищожение на битието с всичките му богатства, довежда до пределите на небитието. У него това е обосновано много дълбоко.
Социалната мечтателност съвсем не е невинно нещо.
На нея трябва да се противопостави трезвостта, суровата отговорност. Тази революционна мечтателност е болест на руската душа. Достоевски я откри и й постави диагнозата и прогнозата. Всички онези, които в своето човешко своеволие и човешко самоутвърждаване претендираха, че съжаляват и обичат човека повече, отколкото го съжалява и обича Бог, които отхвърлиха Божия свят, върнаха своя билет на Бога и искаха сами да създадат по-хубав свят, без страдания и зло, с фатална неизбежност стигат до царството на Шигальовщината. Само в тази насока те могат да поправят делото Божие.
Старецът Зосима казва: „Наистина, у тях има повече мечтателна фантазия, отколкото у нас. Смятат да се уредят справедливо, но отхвърляйки Христа, ще завършат с това, че ще залеят света с кръв, защото кръвта призовава към кръв, а който вади меч, от меч ще загине. Ако не беше Христовия обет, те биха се унищожили помежду си дори до последните два човека на земята“. Изумителни по своята пророческа сила думи.
Достоевски откри, че безчестието и сантименталността са основите на руския революционен социализъм. „У нас социализмът се разпространява предимно поради сантименталност.“ Но сантименталността е фалшива чувствителност и фалшиво състрадание. И тя нерядко завършва със жестокост. Пьотр Верховенски казва на Ставрогин: „Всъщност нашето учение е отрицание на честта и най-лесно можеш да увлечеш след себе си руския човек с откровеното право на безчестие.“ Ставрогин му отговаря: „Право на безчестие — ами че тогава всички ще дотичат при нас, нито един няма да остане оттатък.“ П. Верховенски открива също значението на Федка Каторжника и на „чистите мошеници“ за делото на революцията. „Е, те са изглежда, добър народ, понякога много изгоден, но много време отива за тях, нужен е бдителен надзор“.
Като размишлява по-нататък върху факторите на революцията, П. Верховенски казва: „Най- главната сила, циментът, който свързва всичко е срамът от собственото мнение. Това се казва сила. И кой ли се е старал, кой ли „миличък“ се е трудил така, че нито една едничка идея не е останала в главата на някого. Смятат го за срам.“
Тези психически фактори на революцията говорят, че в самите й първоизточници и първооснови се отрича човешката личност, нейната качественост, нейната отговорност, нейното безусловно значение. Революционният морал не признава личността като основа на всички нравствени оценки и съждения. Това е безличен морал. Той отрича нравственото значение на личността, нравствената ценност на нейните качества, отрича нравствената автономия. Той допуска отношение към всяка човешка личност като към обикновено средство, обикновен материал, допуска употребата на всякакви средства за тържеството на революционното дело. Ето защо, революционният морал е отрицание на морала.
Революцията е аморална по своята природа, тя застава отвъд доброто и злото.
И много прилича на нея външната контрареволюция. В името на достойнството на човешката личност и на нейните нравствени ценности, Достоевски въстава против революцията и революционния морал. В революционната стихия личността никога не е нравствено активна, никога не е нравствено зачитана. Революцията е прекомерност, буйство.
Тази прекомерност, това буйство поразява личността, парализира нейната свобода, нейната нравствена отговорност, води до загуба на личността, до подчиняването й на безличната и нечовешка стихия. Дейците на революцията сами не знаят от какви духове са завладяни. Тяхната активност е привидна, те са всъщност пасивни, духът им е завладян от бесове, които те са допуснали вътре в себе си.
Тази мисъл за пасивния характер на дейците на революцията, за тяхната роля на медиуми, бе разкрита по повод на Френската революция от Жозеф дьо Местр в гениалната му книга „Considerations sur la France“. В революцията се губи човешкият образ. Човекът е лишен от своята свобода, човекът е роб на стихийни духове. Човекът се бунтува, но той не е автономен. Той е подвластен на чужд господар, на нечовешкото и безличното. В това е тайната на революциите. С това се обяснява тяхната безчовечност.
Човек, който би могъл да владее своята духовна свобода, своята индивидуално-качествена творческа сила, не би могъл да се намира във властта на революционната стихия. Оттука — безчестието, липсата на собствено мнение, деспотизма на едни и робството на други. Поради характера на своя мироглед Достоевски противопоставя на революцията личното начало, качествата и безусловната ценност на личността. Той разобличава антихристовата лъжа на безликия и безчовечен колективизъм, лъже-съборния характер на религията на социализма.
Но в революцията тържествува не само Шигальовщината, но и Смердяковщината. Иван Карамазов и Смердяков са две явления на руския нихилизъм, две форми на руския бунт, две страни на една и съща същност.
Иван Карамазов е възвишеното, философското проявление на нихилистичния бунт; Смердяков е неговото низко, лакейско проявление. На върха на умствения живот Иван Карамазов прави същото, което прави Смердяков в низините на живота. Смердяков ще осъществява атеистичната диалектика на Иван Карамазов. Смердяков е вътрешното наказание на Иван.
Във всяка човешка маса, в народната маса има повече Смердяковци, отколкото Ивановци. И в революциите като масови, количествени движения, има повече Смердяковци, отколкото Ивановци. Именно Смердяков прави на практика извода, че всичко е позволено. Иван извършва грях в духа си, в мисълта си, а Смердяков го извършва на дело, въплъщавайки идеята на Иван в живота.
Иван извършва отцеубийство в мисълта си. Смердяков извършва отцеубийството физически, наистина. Атеистичната революция неизбежно извършва отцеубийство, тя отрича бащинството, скъсва връзката на сина с бащата.
И тя оправдава това престъпление с обяснението, че бащата е бил грешен и лош човек. Такова убийствено отношение на сина към бащата е Смердяковщината. След като извършва в действителност онова, което Иван е извършил в мислите си и което е разрешил в духа си, Смердяков пита Иван: „Ето, вие самите все говорехте тогава, че всичко е позволено, а защо сега пък сте толкова разтревожени?“ Смердяковците на революцията, след като са осъществили в действителност принципа на Иван „всичко е позволено“, имат основание да запитат Ивановците на революцията: „Сега пък защо сте толкова разтревожени вие самите?“
Смердяков намразил Иван, който го е научил на атеизъм и нихилизъм. Взаимоотношенията между Смердяков и Иван символизират някакси отношението между „народа“ и „интелигенцията“ в революцията. Това се разкри в трагедията на руската революция и се потвърди дълбочината на прозрението у Достоевски.
Смердяковското начало — низшата страна на Иван, трябва да побеждава в революцията. Ще се вдигне лакеят Смердяков и в действителност ще заяви, че „всичко е позволено“. В момент на смъртна опасност за нашата родина той ще каже: „Мразя цялата Русия“. Революцията отрича не само личността, но и връзката с миналото, с бащите, тя изповядва религията на убийството, а не на възкресението. Убийството на Шатов е закономерен резултат на революцията. И затова Достоевски е противник на революцията.
Откъс от книгата "Мирогледът на Достоевски" от Николай Бердяев. Университетско издателство "Св. Климент Охридски" 1992г.
Преводач: Проф. Иван Цветков
Източник: zadrugata.com
Свързани текстове: Достоевски и безплодната свобода на либерализма