11 май 1897 г. – денят на св. св Кирил и Методий, е черен ден за българската литература. Убит е Щастливеца Алеко. Думите на съвременниците не стигат да оплачат голямата загуба на най-чистия, честен и почтен, на най-талантливия, млад, жизнерадостен, строен, хубав, рус, синеок, на най-привлекателния всеобщ любимец! В София се надяват телеграмата да се отнася за друг, да има грешка, да е само ранен, но уви... В Пазарджик, където е докаран трупът му, се събира четиридесетхилядно множество от цялата страна, и то във време, в което транспортът и придвижването не са били лесни. Насрочва се светкавично следствие, откриват се извършителите, може би поръчителите, изпълняват се присъди, но прекъснатият живот на Алеко е една голяма въпросителна към елементарната справедливост и логика на Живота.

 

 

 

В деня на смъртта си Алеко е на тридесет и четири, има планове за академична кариера, специализация във Франция по углавно право, две пиеси, нов роман, околосветско пътешествие и... отказване от цигарите. Обикновено безупречно облечен, на някои от последните портрети Алеко не е съвсем елегантен, като например изискания си колега юрист и опонент Стоян Михайловски. Михайловски имал маниакално чувство за хигиена, връзките и ризите му сияели искрящо бели, пословична била и стерилната чистота в дома му, обаче това не предпазило собственото му дете, което умира заразено от слугиня, болна от червен вятър... Даа, големи драми са се случвали зад вратите на всеки дом, но Алековата, Алековата драма е с мащаб на древногръцка трагедия.

 

 

 Последната снимка на Алеко К. 11 май, 1897г. Пещера.

 

От 1885 до 1890 – за пет години! – измира цялото му семейство. Първо умира най-малката му сестричка Любка, майката Тинка умира година по-късно от същото гръдно заболяване. За да не живее в мъчителни спомени, бащата Иваница затваря търговската си кантора в Свищов, напуска митническата служба и се мести с големите две дъщери в София. Надява се не само да смени климата, но и да се намерят по-добри партии за двете хубавици. Горд е със сина си Алеко, който вече е заместник-прокурор в Апелативния съд скоро след дипломирането си в Одеса. Купуват се две постройки с общ двор, недалеч от „Дондуков” и „Раковска”. Къщата с кулата на Константинови става известна с модерното си домакинство, устроено по европейски. В тази къща прислугата е с униформи, има салон за визити с приемен ден, предвиден е и салон за вечеринки с музика, все новости в още ориенталска София. Къщата е готова, могат да заповядат кандидати или сватовници, но...

 

Иваница оставя на младите да изберат мебелировката, не проявява обичайната си благоразумност по отношение на разходите. Елена и Веселина се развихрят: изписват се нови мебели, поръчват си тоалети от Одеса и Виена. Баща им следи с тревога новините: след Съединението започва Сръбско-българската война. Алеко веднага постъпва доброволец, назначават го охрана на военните складове в Черната джамия, т.е. сегашната църква „Св. Седмочисленици”. След години за това ще стане дума във фейлетона му „Ами мен защо закачаш бе, Тодоре!?” – опълченецът срещу хитреците в Народното събрание, скътали се в тила, но претендиращи за облаги и власт. Иваница започва да кашля, къщата замирисва на камфор и болест, той отпада телом и духом, постепенно загубва интерес към живота, примирява се с идващия си край и само се надява да е последната жертва на туберкулозата в семейството. Смъртта се нанася... и Домът виновно притихва. Иваница не доживява развалянето на годежа на Елена, изоставена от неверен годеник, нито драмата на Веселина, смъртта му спестява и уволнението на Алеко от Апелативния съд заради отказ да издаде присъда под политически натиск. 

 

 Елена - сестра на Алеко Константинов. Около 1870 г. 

 

Алеко е наследил твърдостта на характера си от самия Иваница, но в една много по-мека и радостна форма. Иваница бил суров човек със силна воля и ум, точно око и верен усет. Като служител на прословутите братя Евлоги и Христо Георгиеви, ги впечатлил дотам, че го издигат за свой представител в Галац. За връзка с клиенти и доставчици той е научил италиански, румънски, руски, турски, гръцки и френски. Още преди Освобождението търговията на братята работи като добре смазана машина: кервани със стоки редовно пътуват от единия край на турската империя до Европа, посредством шлепове и кораби по Дунава. Имат нужда от будни и „окати” доверени хора.

 

Люба Константинова - сестра на Алеко

 

Скоро бизнесът им се разраства дотолкова, че загърбват търговията с манифактурни стоки, кожи и добитък, като удвояват и утрояват печалбите си с търговия на акции и валута, превръщат се в едни от най-силните банкови играчи на Балканите. Тогава Иваница прави своя избор и се оттегля, защото начеващият крупен капитализъм безпощадно изисква пълно отдаване и посвещение – братята така и не се женят. Пред плашещите посреднически сделки Иваница предпочита личното щастие. Има достатъчно средства да осигури стабилно съществуване на бъдещото си семейство и почти четиридесетгодишен се жени за много по-младата Тинка от Видинския Шишманов род. Спори се дали е била петнайсет или шестнайсетгодишна, когато на 1 януари 1863 г. се появява първородният им син Алеко.

 

Алеко Константинов като ученик в Николаев. Около 1876 г.

 

Като малък Алеко си спомня как, облечен в бяло костюмче, не играе с другите деца, за да не се нацапа – викали му Алеко Пуйката. Заради по-богатия дом, частните учители и може би неумение да общува той е имал самотно детство, но скоро наваксва, откривайки уюта на другарството. Първо в Априловската гимназия, после в пансиона в Николаев, до института в Одеса, където се оказва завършен бохем, дори се налага майка му спешно да пристигне, за да го спаси от лошата компания, на която всъщност той е сърцето и душата. Може да разсмее всекиго – домашните, приятелите или безбройните роднини. Свири на цигулка, страстно обича музиката, не минават оперни и театрални премиери без него. Макар и свенлив, винаги е център на компанията, още в пансиона превежда, прави вестник със съученици, незлобливо осмива всички, умее да се забавлява. Но в София времената не са за забава. 

 

След смъртта на Иваница Алеко поема грижата за сестрите си. Елена има ухажор – напет, самоуверен офицер. Алеко не го одобрява, но е принуден да отстъпи пред молбите й и дава съгласието си за годеж. Годеникът, навярно поради вродена меркантилност, скоро забравя за дадената дума и иска ръката на грозновата банкерска дъщеря. Целият град говори, Елена е съкрушена, Алеко не знае как да й помогне, гнуси се дори да спомене името на този човек, камо ли да го принуди да поеме отговорност. Елена тайно от домашните прекарва нощите си на балкона по нощница в студа. Настинка, пневмония, туберкулоза... и... Алеко, „стиснал душа през зъби”, делово организира поредното погребение. На гробището отказва да се пазари с циганите, копае сам замръзналата пръст. Още на следващия ден изпраща Веселина във френски католически пансион. Продава къщата с кулата, вече никога няма да живее в свой собствен дом в София. 

 

През лятото Веселина гостува на роднина в Свищов. Запознава се с млад и обещаващ юрист, влюбват се, готвят сватба. Алеко не смее да се зарадва – най-сетне и той ще има повод да събере роднини за празник. Подарява на Веселина наследствените права на семейната къща на брега на Дунава. В тази къща за пръв път Цар Освободител е отседнал на българска земя, там баба им е впечатлила самия император с обаяние и гозби. Новото семейство ще оживи голямата къща, в нея най-сетне ще има дете, след година се ражда и синът им... но не живее дълго. Веселина умира след него. Алеко гледа Мрака в лицето – мракът се готви да го погълне, но Алеко избира да го загърби. За пръв път се нарича Щастливец!!! Роднините предполагат, че е пристъп на помрачение, Алеко е хладнокръвен – вече няма какво да губи, ще излезе на светло. Ужасът не отстъпва: уволняват го, отказал е на самия Захарий Стоянов да издаде присъда над редактор, критикуващ властта. На чиновника, издал заповедта, ще измисли прякор Холера ностра, заедно с приятелите от „Весела България” ще му посветят и песен.

 

Излет на Черни връх, август 1894 г. Алеко Константинов, д-р Кръстьо Кръстев и жена му Радка Кръстева, учителите в Първа гимназия Никола ВисковскиГеорги ХаджибоневДимитър Илков, д-р Никола Червениванов, книжарят Христо Олчев и д-р Бончо Боев

 

Алеко се втурва в Живота: инициира туристически походи, участва във Върховния македонски комитет, във всевъзможни дружества и комисии за подпомагане на изкуствата, за насърчаване на местната индустрия, Театрален комитет, настоятелство на „Славянска беседа” – включва се във всичко. Периодично е назначаван и уволняван в зависимост от политическите промени или заради критикувани от него началства. В началото плахо, но под ръководството на Пенчо Славейков все по-уверено започва да пише.

 

Виждат се често в „Дълбок зимник”, където Пенчо се учи да ходи, а Алеко да пише: „да държи здраво юздите на необяздения ат – перото”. В началото превежда. За младия Алеко писането, преди да започнат да го хвалят, е радостна игра... „като да люпиш семки”, а Пенчо се дразни, че неговият приятел е един „свенлив бохемец”, безотговорен към дарбата си, който предпочита да гуляе, вместо да пише! Налага му се и да адвокатства: „Стоенчо, мама, птичка певчая адвокатин става ли!?”. Не отказва на никого, на далечни роднини, безимотни просители, хитруващи тъжители, Алеко се гнуси да говори за пари и хонорари, но накитите на майка му от семейната каса намаляват ден след ден.

 

Честите сбирки на „Веселата България” са не само убежище, те са вдъхновение за него. Там му хрумва идеята за Бай Ганьо – прототипите са няколко, но характерът е един. Приятелите са неизчерпаеми източници на истории. Всички са завършили в Русия, повечето имат семейства, доходни служби, добро бъдеще в политиката. Помежду си се наричат с интересни имена: Дравичката, Марк Аврелий, Амонасро Етиопски, Мойше, Ожилката, Стувенчо... Пенчо не ги харесва, защото нямат общо с изкуството, но Алеко именно с тях празнува живота. Дух на рицарско уважение, приятелство, великодушие, всички тези хора за него имат „златни сърца”. Най-близък му е чиновникът Голованов, староверец от Тулча, наричан от другите Филаретич, само от Алеко винаги – Филарет Филипич, човекът, запълващ, доколкото може, липсващото му семейство. След срещата с него Алеко вече не се нарича Пълен Сирота. Нисък, пълничък и добър, Филарет просто обожавал Алеко, бил негов основен спонсор, понякога спътник, гордеел се с таланта и успеха му. Скоро след ранната смърт на Алеко Филарет Голованов също си отива от живота. 

 

Не е ясно дали Алеко някога е успял да се издължи на Голованов, но човекът бил истински щастлив, че с нещичко е допринесъл за появата на „Бай Ганьо” и „До Чикаго и назад”. И двете са в резултат на посещенията на изложенията в Париж – 1889 г., Прага – 1891 г., Чикаго – 1893 г. Алеко се среща със света от позицията на европейски интелектуалец, а не на регионален „мислител”от Балканите: „Щастието е относително, и аз съм дошел до убеждението, че цивилизацията не е направила един народ по-щастлив, животът сравнително е подобрен, но количественото съотношение между доволни и недоволни едва ли ще се измени...”, отговаря на един банален въпросник. Цени живота в Париж, непревзет все още от света на капитала, докато в Америка: „Този шум, тази суета, загрижени физиономии, онези неми уста, без усмивка, у-у студено“... „Е, ами кога ще живеем... от машината капят долари, после тези долари ги влагат пак в машини и пак като чаркове сноват...”.

 

Петко Каравелов със съпругата Екатерина и двете дъщери в двора на къщата им

 

„Махмурлукът от Освобождението още не беше преминал” са думите на Славейков за това време в България – мечтата за справедливо управление не е химера. Алеко вярва в Конституцията, запленен от принципната честност на Петко Каравелов, решава да се кандидатира за депутат на Демократическата партия в родния Свищов. Целият град гласува за него, в дома си вече приема поздравления за победата... когато власи и цигани с музика и сопи се струпват пред изборните урни и... той загубва от кандидата на управляващата партия. Фейлетоните и книгите едва ли ще постигнат много, но перото му става все по-остро, а смехът все по-горчив.

 

Талантливо задава едни въпроси, които до ден днешен чакат отговори: защо да се строят царските конюшни е по-важно от това да се построи университет например, или защо местен кмет дарява общинска земя, за да се подмаже на трона: „Народа трябва да се отблагодари на княза, задето е благоволил да даде на сина си прозвището „Преславски“ преславци биха могли да му отстъпят Преславския Балкан...“, защо учителите мизерстват, какъв е произходът на поредното нечестно и подло забогатяване... „Гледам на богатството почти с презрение, то е заклеймено ако не с позор, то поне с малко подлост”. Алеко е категоричен, че: „причината в трагедията на българския народ е в покварата на държавните ръководители...“. Дори стихотворенията, към които той самият не се отнася сериозно, не звучат като писани преди век: „За нази се Австрия бащински грижи, тя казва: вий нямайте никакви грижи! По мойте съвети вий само вървете, и таз Македония веч забравете! Аз, аз ще ви пращам одежди, обуща, дрънкалца, играчки, опинци, навуща! Вий слушайте мен, ще живейте богато, аз искам в замен само вашето злато, изгонвайте всяка славянска намеса и вий ще сте първи чада на прогреса”. (От стих. „Прогрес”)

 

 

Безброй са опитите да се свърже името му с романтични увлечения: в най-ранна младост като един от ухажорите на Мара Белчева, несподелена любов с чешка музикантка, която не отвърнала на чувствата му и за отмъщение с приятели ядат лимон пред оркестъра (познат епизод от „Бай Ганьо”); братовчедка, която, облечена в сватбената рокля на майка му, предизвикала шок на роднинско събиране, всички занемели от удивителната прилика с нея: „Кажи на това дете, че го обичам”, е казал той, но явно недостатъчно, защото, когато тя се появява сама в дома му, я пропъжда, за да не я компрометира... Щастливеца вероятно не може да понесе нито една загуба повече, вероятно сам се чувства обречен, вероятно смята за обречени всички, които обича, вероятно е смятал, че има същото фамилно заболяване, от което си отиват близките му. Вероятно. Едно е сигурно: обичал е страстно музиката, излетите сред природата и пътуването.

 

Михаил Такев (1864-1920), адвокат, депутат, министър в правителството, обявило Независимостта на България през 1908 г.

 

До онова фатално пътуване на омразния 11 май. Д-р Кръстев, същият, който изплаква по-късно: „Как е могло да се появи това вечно засмяно лице срещу настръхналата глутница озлобени един срещу друг хора; потънали в злословия и интриги!? Как е могъл да живее сред тях с благата си усмивка и доброто си сърце този весел гостенин на невеселия пир на българския свободен живот!?“. Та този д-р Кръстев е поискал от Алеко пътепис от Италия за „Мисъл“, пожелал да го командирова заедно с Кирил Христов – Алеко отказва, има ангажимент към роднина за сложно дело за наследство в Пловдив. В Пловдив среща случайно Михаил Такев, радва се на срещата, той също е юрист, ще съдейства за сложното дело, вечерта преспиват в Пазарджик в дома на чеха Майер – прокурор на града, тръгват с файтон към Пещера, Алеко я нарича Пещерята. По пътя спират в кафенето на Радилово, цялото село мрази Такев, кметът го е посочил като виновник за отнемането на общинска земя в полза на Пещера. Същия ден на двама от селото им задържат воловете, пасели на същата спорна мера. В кафенето, събрани уж за празника, пият и се заканват люто. 

 

Пещера посреща Алеко като герой, носят го на ръце: „Да живее Алеко, да живее Бай Ганьо!”... След празничния водосвет в училището държи реч, канят го от софра на софра, на излизане от Пещера също са приготвили гергьовско агне, той с нежелание се разделя с изпращачите – бърза за последния влак от Пазарджик. Във файтона взимат и един писар, който ще пътува с тях за София. Изпълнен с радост и с чувство на всемирна доброта, настоява да спрат отново в кафенето на Радилово. С всеки може да се разбере, стига да поговори с добро. Кметът задържа групата в кафенето, след като е говорил по телефона, изпраща в засада още бесните собственици на воловете, единият от тях дори не е пълнолетен. По навик от турско, когато са наказвали цялото село, ако някой се провини, убийците се изнасят извън Радилово.Те са полупияни. Полупияни са и във файтона, той се движи със запалени фенери. Проехтява залп, рикоширал куршум чупи четвъртото ребро на Алеко, което се забива в сърцето му. Сърцето му спира. 

 

 

Снимка от погребението на Алеко Константинов, 1897г.

 

Следва всенароден траур, започват да валят спомени, обяснения във вечна памет и любов, вярно, приживе малко противоречива любов от страна на народа, но безусловна от страна на Алеко: „Долу ръцете, не досягай народа! Свали си шапката и се поклони на този измъчен страдалец; на този дълготърпелив мъченик; на тоя, който ти дава храна и живот, поклони се на българския народ! Този народ, когато е имал светла точка отпреде си, когато му се е посочвала свята цел, той се е устремявал към тази цел с въодушевление, достойно за благородна и напредничава нация”. Не ги обича Бай Ганьо тези работи със светите цели – къде е тук келепирът!? – друго си е да твърди, че „всички са маскари”, един вид, и той като другите. 

 

Според Михаил Такев истинските поръчители са много по-нависоко, но следствието не достига до тях. Самият Такев, спасил се от този атентат, след години, като вътрешен министър, няма да се поколебае да издава заповеди за стрелба: като окървавената сватба на Саафет в Русе, чийто баща не я дава на български чиновник, сватба, превърнала се в демонстрация на сватбари и студенти, които живеят в Русе, но учат в Букурещ заради затворения заради освиркване на княза Университет. Та те, облечени в дълги черни анархистки палта, от скука и заради „джомбуша”, носят на раменете си пристаналото „кадънче” и младоженеца, но на Касапския площад ги загражда войска – резултатът е 40 убити млади хора и само заради предстоящото посещение на княза при Високата порта, която иска да се уреди този въпрос. Не се е поколебал да се справи безмилостно и с Войнишкото въстание. Убит е ден преди изборите през 1920 г. Едно от печалните политически убийства, които по времето на Алеко били рядкост. И то в онова време, когато все още димът от пушките от Освобождението не се е разнесъл, хората масово все още са въоръжени, а безжалостните апетити за Хиршовата железница са насъскали до смъртна омраза русофили срещу русофоби и така до ден днешен.

 

Можем само да „бленуваме“ как Алеко би написал Големия български роман, как щеше да развие „въвоняният“ на розово масло Бай Ганьо или как би изглеждала пресата с автора със забавните псевдоними: Башибозук; Един от клуба за моралното влияние; Ние; Хлестаков – кореспондент на почти всички вестници... Или поне още малко да беше поживял на тази земя един достоен и талантлив човек, простил и на простите, и на жестоките, и на богатите: „Тази външна охолност е постигната, ако не с позор, то поне с малко подлост... А за мене света не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма у мене, па не ги е и имало, и уверен съм – няма и да ги има...! Съзнавам преимуществото си над другите и се смятам за цар, майка му мечка! (Това всичко хубаво, а пари за тютюн все пак няма.)”

А на нас ни остава възможността за поредното обяснение в любов към „Цар Алеко”, благодарение на изследванията на: Ал Ничев, Св. Игов, П. Тотев, Алберт Бенбасат, Инна Пелева, Е. Димитрова.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Au Revoir, Belle Paris!

Au Revoir, Belle Paris!

Доналд Тръмп вчера изтегли САЩ от Парижкото споразумение, защото е нес...

4 коментар/a

зяпаща на 16.06.2017 в 15:52
Прекрасен материал за възвишения и завинаги останал светъл и неопетнен български творец Алеко Константинов. Благодарности на сайта "Гласове" , че макар и единствен, напомни за услужливо забравения "безподобен русофил" Алеко Константинов.
Петър Грънчаров на 16.06.2017 в 19:04
Браво, Таня, Прегръщам те за мисленето и чувствителносттта ти.
Браво на 16.06.2017 в 20:24
Браво наистина на авторът и на сайта "Гласове".
Хр. Ботев на 19.06.2017 в 23:03
Браво...!

Напиши коментар