А ти, Чичо Сам, слушай си Дилън, и не ни се прави на интересен!

Повечето коментари по повод Нобеловата награда на Боб Дилън през последните няколко дни правят изключително тягостно впечатление. Всичко тук – и некомпетентността, и гордостта от своята некомпетентност, и опитът престижният приз да се обвърже с политически стереотипи, както и много други неща, които нямат никакво отношение към свършения факт.

Без да претендираме за истина от последна инстанция, ще се опитаме да обясним защо Нобеловата награда на американския бард е еднозначно положителна, за разлика от миналогодишната премия за съветско-беларуската псевдокоментаторка Алексиевич.

Достатъчно е да разгърнем списъка на лауреатите през последните години и да сметнем колко от тях са американски граждани.

Писателката Тони Морисън (някой да я е чел?) получи премията през 1993 година – „за това, че в своите изпълнени с мечти и поезия романи възражда важен аспект от американската реалност“, тоест живота на негрите. Шест години по-рано, през 1987, наградата е присъдена на Йосиф Бродски, също американец по гражданство. Седем години преди него, през 1980, носител на престижното отличие е Чеслав Милош, полски поет. Преди това – Исак Башевис Сингер, пишещ на идиш и имащ към американската култура не по-сериозно отношение, отколкото към японската.

„Големият“ американски писател Сол Белоу получава Нобелова награда през 1976 – точно преди 40 години. Като доказателство, че видите ли, Нобеловият комитет е „пристрастен“ към американците, без да има ни най-малко основание за това.

Напротив, може да се забележи, че истински голямата и интересна американска литература, в която са представени абсолютно всички жанрове, целенасочено се игнорира от шведските академици.

През последните десетилетия преобладаващото мнозинство от лауреати се състои от малко известни зад пределите на своите страни (а и в самите тях те далеч не са автори на бестселъри) и Нобеловата награда не промени абсолютно нищо по отношение на популярността им.

Ако въз основа на списъка с наградени бъдат повдигнати обвинения в пристрастност, то може да се каже, че Нобеловият комитет има предпочитания към поетите, а както е известно, поезията трудно се превежда на чужди езици.

Популярните в Русия стихотворения на чужди автори на първо място са доказателство за необикновения поетически талант на преводачите им, а не толкова на първоизточниците.

Разсъжденията в стил „Русия няма и не може да има своя Боб Дилън“ изглеждат още по-странно, да не кажем – грубичко.

До самата си смърт през 2006 година един от основните претенденти от Русия за Нобелова награда за литература бе великият чувашки поет Генадий Айги. Да, той не изпълнява своите произведения под музикален съпровод (това правеше и прави синът му Алексей), но авангардната и едновременно с това архаична поезия на Айги е още по-далеч от „традиционната“ литература от баладите на Боб Дилън.

И е страшно да си представи човек какъв злобен шум би се вдигнал във Фейсбук, ако Генадий Николаевич все пак бе доживял безспорно заслужената от него Нобелова награда. Най-вече руският сегмент от мрежата окончателно би се превърнал в един колективен Паниковски: „А ти кой си? Не, кой си ти, питам те?!“. Впрочем някои сега задават същия въпрос за Боб Дилън – със същата писклива интонация като крадеца на гъски Михаил Самуилович.

Отговаряме. Дилън е най-големият американски поет от втората половина на ХХ век. И сме свидетели на наистина рядък случай, когато Нобеловата награда отива не при малко известен дори в собствената си страна авангарден поет, а при световноизвестен автор – дори незнаещите английски хора могат да оценят красотата на неговата поезия.

От началото на 60-те години на миналия век до днес много поети са изпълнявали стиховете си под звуците на музика – което ни най-малко не е принизявало таланта им независимо от държавата, чиито граждани са – САЩ или Съветският съюз.

Поетите Владимир Висоцки или Александър Башлачов по нищо не отстъпват на Евгений Евтушенко или Дмитрий Биков (в младостта си той пише прекрасни стихове). По същия начин и Дилън е възможно да е по-важен за американската култура, отколкото, да речем, „чистият“ поет Робърт Лоуел. Това, че песните на Дилън са известни в целия свят, е по-скоро страничен ефект в резултат на глобализацията.

Дилън, както и Висоцки, е поет за вътрешна консумация – за разлика от американския Guns and Roses или „руския Дилън“ Борис Гребеншчеков, чието творчество е интернационално .

Именно „за създаването на поетични изражения във великата американска песенна традиция“ – тоест в качеството си на локален, а не на глобален автор Дилън получи своя приз.

Пазителите на отечеството са длъжни да по всякакъв начин да се радват и да одобряват Нобеловия комитет – именно той постави на мястото й претендиращата за световна културна хегемония Америка.

Перифразирайки един стар съветски анекдот, можем да кажем: „А ти, Чичо Сам, слушай си Дилън и не ни се прави на интересен“.

И още един важен момент.

Нобеловият комитет, меко казано, се прецака, когато през 2009 г. присъди на Барак Обама премия за мир.

Заминавайки в оставка, този лауреат оставя света на границата на световна война. За да се избегне това, ще се наложи и двете страни, разделени от Атлантическия океан, да положат сериозни усилия.

Песните и стиховете на Боб Дилън са антивоенни.

И ако във връзка с неговата Нобелова награда САЩ са в състояние, макар и малко, да се замислят какво е това война, че войната е зло за целия свят – поне отчасти грешката от 2009 г. ще бъде поправена.

Превод от руски: Елена Дюлгерова