- Автор: Явор Дачков
- 10 Sep 2020
- 229
- 28
.jpg)
Февруарските протести дадоха на Борисов повод да оцелее в политиката, а докато течаха протестите срещу Орешарски по повод на Пеевски през лятото на 2013-а той се срещаше лично с Пеевски и договаряше следващото управление. Мислех точно обратното преди десет години. Вярвах, че Орлов мост ' 90-та и 10-ти януари 1997-ма променят България за добро. Оказа се, че едно малцинство яхва енергията на улицата и я овладява за своя полза, но което е по-лошо,
единственият прогрес е в общата деградация.
Не, че това е новина. Но и българското общество се оказа негодно да отстоява упорито дори и малките завоевания за самостоятелност и е неспособно да се самоорганизира в цивилизационен ред. Днес това се потвърждава до болка.
Симеон Радев и Иван Вазов са част от двете противоположни свидетелства и редакции на българския опит за самостоятелност - рационален и идеалистичен. И в двата не се намира голяма утеха. Днешните протести срещу Борисов са опит за римейк на февруарските от 2013 г. Не знам защо, но в хората остана впечатлението, че Борисов е подал оставка под натиска на улицата. Това не е така. Той го направи, защото се препозиционира тактически (доста рисковано впрочем) и предизвика предсрочни избори, за да получи приличен резултат два месеца преди редовните такива. През 2013-14 г. се получи същото. Орешарски подаде оставка след предварителна договорка между ГЕРБ и ДПС, а не защото софийската бохема и клиентелата на "Америка за България" се сети, че е cool да си гражданин. Днес няма и помен от тези хора на улицата, въпреки, че преди две години издигаха лозунги-клетви.
Мисля, че Борисов си отива, но това за пореден път няма да стане поради натиск от улицата,
защото улицата е точно толкова несъстоятелна, колкото е самият Бойко. В известен смисъл България е Бойко, както преди 30 г. България бе Тато, и докато не се отърсим от този манталитет нищо съществено няма да се промени.
А ето и текстът, който написах преди близо две години:
За България отминалата (2013-а) година безспорно бе година на протестите. Спорен е въпросът за резултатите от тях. За разлика от преобладаващата еуфория в коментарите и оптимистичното наблюдение, че страната ни най-после се събужда, мисля, че през 2013-а се разделихме с още една илюзия. Илюзията, че политическата класа е основният виновник за катастрофиралата държава. Че освен политиците, осветени на сцената, има някакво мълчаливо непредставено мнозинство, което подло и целенасочено бива държано далеч от управлението и чието търпение започва да се изчерпва. Заблудата, че на добрите най-после ще им писне и веднъж завинаги ще изгонят лошите. Че качеството продължава да бъде мачкано от количеството и т.н. Протестите през отминалата година показаха, че хората, излезли на улицата, са точно толкова неадекватни, безпомощни и объркани, колкото и политиците, срещу които протестираха. Не че е новина, но стана безпощадно ясно, че в България няма елит, нито общност. Новина е единствено огромният размер на интелектуалната катастрофа, която ни е сполетяла.
В това отношение 2013 г. бе триумф на глупостта, а протестите – най-неадекватната масова социална проява (като не броим изборите) на българите в последните 24 години. Като казвам неадекватна, имам предвид всичко – начина, по който се протестираше: в извънработно време, в събота или неделя и пред празни сгради; посланията на плакатите „Червени боклуци”, „Мразя ви безплатно”, думите на говорителите: „Повече така не може” „За нов морал в политиката”; обърканите им и непостигнати цели, както и крайния резултат. Като теглим чертата в края на годината, ще видим, че
свирките, крясъците, патосът и големите думи не промениха нищо.
Нещо повече, както вече казах, затвърдиха убеждението, че внезапна и убедителна в положителна посока промяна не може да има, защото няма хора, които да я осъществят. България ще продължи да крета бавно и посредствено по своя исторически път, което все пак е по-добре от патологичното и налудничаво щуране след „спасители” от типа на Бойко Борисов. Разбира се, протестите, белязали българската година, бяха различни по своята природа и своя характер. Неадекватността бе единственото, което ги обединяваше. Протестът от февруари беше масов – вдигнаха се стотици хиляди хора от цялата страна. Неговата природа и неговият облик бяха по-скоро пролетарски и от мъжки род. Глух ропот на бачкатор срещу непосилните сметки, прераснал в плах опит за революция, която така и не се състоя, защото диктаторът се оказа по-хитър, а народът по-прост, отколкото се очакваше.
За разлика от февруарските
летните протести не бяха масови и приличаха по-скоро на софийска лигня, а не на всенароден бунт.
По природа и форма те бяха женски и хистерични. Техният характер бе на невротична жена, която не знае какво иска, но го иска веднага, която реагира свръхемоционално по дребни и незначителни поводи и която непрекъснато подменя реалността, защото вследствие на хистерията е загубила зрението си. В някакъв смисъл това не бяха протести, а експресивни неврози, които ескалираха на определени периоди, добре направлявани от експерти по пиар и политици в сянка. Интересното е, че колкото по-малко хора излизаха на улицата, толкова по-истерични ставаха уличните им прояви и медийното им отразяване.
Февруарските протести нямаха ярко изразен политически характер. Те не бяха срещу управлението на Борисов, а срещу високите сметки за ток. Плакатите срещу ГЕРБ и злополучния премиер бяха рядкост, политическата острота, която би била най-естествена в случая, бе непрекъснато притъпявана, а политическите искания – размивани. Много добре си спомням този дефицит – въпреки огромните безобразия на тогавашното правителство протестите го щадяха и бяха насочени по-скоро срещу политическата класа като цяло, което свърши идеална работа на конкретните виновници от гербаджийското управление.
Бойко Борисов умело се възползва от този нефокусиран гняв
и сам се оттегли от властта, за да запази шансовете си за втори мандат. Не го свалиха протестите, той сам се оттегли, за да се върне на бял кон, което почти се случи. Само три месеца след като подаде оставка уж заради народния гняв, Борисов спечели парламентарните избори – прецедент в новата ни история. Този политически абсурд е един от основните ми аргументи да нарека февруарските протести неадекватни. Другият конкретен политически резултат, който постигнаха, бе политическото възкресение на Волен Сидеров, който от сигурен губещ се превърна едва ли не в най-големия печеливш на предсрочните избори през май.
При летните протести се случи точно обратното – те бяха силно политизирани и с конкретно искане за оставка на кабинета на Пламен Орешарски, който имаше най-малка историческа вина за последните четири години на всеобща деградация. Само десет дни след като бе гласуван в Народното събрание, кабинетът на БСП и ДПС бе обявен от протестиращите за най-престъпното управление в историята на прехода.
Те пощадиха сикаджийското управление на ГЕРБ,
а единственият политически резултат (освен оставката на Делян Пеевски), който постигнаха, бе запазването за известно време на целостта на парламентарната група на Бойко Борисов, както и вероятността той да се върне на власт. Това бе основната движеща, макар и не публично призната сила на този протест. Не гражданската енергия, която се привижда на някои, а вероятността правителството на БСП и ДПС да падне, а Борисов и ГЕРБ да се върнат на власт и да управляват с отломките от Синята коалиция поддържаше надеждата на протестиращите и техния нестихващ хъс за реванш. Лицемерието им бе разобличено както от присъствието на гербаджийски министри на техните прояви, така и от отношението им към Росен Плевнелиев.
И до днес протестиращите твърдят, че трябва да има нови избори заради избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС.
Същите протестиращи аплодираха на няколко пъти президента Плевнелиев
и го припознаха официално като легитимен политически изразител на своите искания, въпреки че Плевнелиев изигра активна, и то задкулисна роля в злополучния избор, който уж взриви „гражданското общество”. Президентът подписа промени в закона за ДАНС, които бяха направени специално заради Делян Пеевски – 8 вместо 10 години трудов стаж, и то не само в службите за сигурност, както беше дотогава. Въпреки че Росен Плевнелиев се бе договорил със Станишев и Местан за този избор, протестите избирателно го поставиха от страната на добрите. Не от незнание, а от политически съображения. Така постъпиха и с Бойко Борисов, в чиято политическа полза играха през цялото време.
Тази проява на двойствен морал, съпроводена с огромна морална претенция и емоционален патос,
бе най-неприемливото и неадекватното в поведението на летните протестиращи. Почти нито един от техните протести не беше законен, а те непрекъснато говориха за законност. Въпреки че шепа хора си позволяваха да затварят основни градски булеварди и кръстовища пред безучастния поглед на полицията, никой не ги докосна с пръст, но това не им попречи да ореват вселената за някакво измислено полицейско насилие и да обявят Пламен Орешарски за комунист и диктатор. Въпреки че най-активното ядро от протестиращи не наброяваше и един процент от населението на София, те непрекъснато повтаряха, че протестът е общонационален и се опитаха чрез медийна пропаганда да внушат, че България е пред прага едва ли не на гражданска война.
Всъщност всичко, което трябваше да се каже по адрес на управлението на Бойко Борисов и ГЕРБ, протестиращите лукаво приписаха на сегашното правителство и това бе
най-голямата подмяна, която в края на краищата унищожи собствения им протест.
Неслучайно те успяха да отблъснат собствените си твърди привърженици. От няколко хиляди в началото, в края на годината се стопиха до двеста-триста души. Всъщност вдигнатият срещу Народното събрание огромен среден пръст, направен от пластмаса или нещо подобно, бе естетически завършек на идейната безпътица и проява на тоталното безсилие на протестиращите. Когато стана ясно, че Бойко Борисов няма да се върне във властта, протестът съвсем закономерно умря, но астралното му тяло, лишено от битие, продължи да обикаля медиите в опит да твори митове за себе си.
Тук непременно трябва да се кажат няколко думи за българските средства за масово осведомяване, които успяха почти изцяло да подменят реалността, така както не са си позволявали да го правят и по времето на Тодор Живков и комунистическата диктатура.
Едностранчивост, пропаганда, изопачаване и откровени лъжи се лееха от екраните на телевизорите,
при това с революционен патос от болшевишки, комунистически тип. Корумпираният неправителствен сектор и част от назначените от ДС милионери поведоха без капка срам битка за кокала с мафията и олигархията под знамето на демокрацията и свободата. И ни лишиха от избор, което е едно от големите поражения, нанесени от хистеричните летни протести. Идеологическият език и идеологизираното мислене в схеми и заготовки бе най-голямото изобличение на тяхната неадекватност. Дори хора, надарени с дар слово и писателски талант, започнаха да говорят и пишат идеологически опаковани и банални морални клишета с настървението на надъхани комсомолци от времената на Антон Югов и Вълко Червенков. Хора, членували в БКП, когато бе в сила член първи на живковската конституция, сега изведнъж се събудиха убедени демократи и започнаха да привиждат комунистически заговор за свалянето на Бойко Борисов и бившето СДС от власт. Милионери и деца на номенклатурата изведнъж се загрижиха за изгубения морал в политиката и се втурнаха да връщат сикаджийската банда в управлението, защото по нейно време нямаха никакъв проблем с морала…
Не е вярно, че през 2013 г. българинът се е събудил и е станал повече гражданин, отколкото е бил преди това.
Протестите със сигурност успяха да постигнат едно – да обезсмислят и лишат от съдържание и тази възможност за гражданска активност. Освен фасадността на институциите и бутафорията на обезсилената власт вече имаме и бутафорна и обезсилена улица. Поискаха да им повярваме и да тръгнем след тях само защото имат добри намерения, имат се за качество и с условието да си затворим очите за Борисов. Хем инфантилно, хем нахално, и то 23 г. след началото на свободата. Всъщност и при февруарските, и през летните протести чувството за липса на свобода, човешка спонтанност и елементарен политически разум прави възгледа ми за тези прояви толкова песимистичен.
Пропиляна година за България, която в нейния край получи все пак отново шанс да крета
в нормалната си посредственост. Пак казвам, че след преживяването на падението ГЕРБ това е нещо, и то не малко. И февруарските, и летните протести не позволиха цялата истина за това патологично и криминално управление, движено от алчността и прищевките на един петдесетгодишен пубер, произлязъл от рекетьорските бригади на СИК, да излезе наяве. Още едно доказателство за неадекватността им. Най-голямото престъпление на сегашните управляващи пък ще бъде да се „разсеят” и да не извадят тази истина в нейната острота. Важно е, защото тя е диагноза за всички нас като разпаднало се общество и през нейното изговаряне и осмисляне е задължително да минем, за да продължим напред. Не го направихме с комунизма и днес сме на път да повторим тази грешка, което автоматично означава още няколко години в лутане и губене на време. Не че някой се е разбързал, но дори и за нас е прекалено да започваме за пореден път от един и същи нисък старт все същата до болка позната ни обиколка до следващото ново-старо начало.
