“Искате ли една? Аз пуша с лявата, вижте…”. Жан-Луи Трентинян се наслаждава на цигарата марка “Че”. Той е усмихнат и спокоен, въпреки неточните жестове и зрението, което се нарушава без предупреждение, и изисква време преди да ви фиксира с поглед. Почти на 87 г. (през декември), вече крехък, актьорът дава скъпернически интервюта по повод излизането на филма “Хепиенд” на Михаел Ханеке, в който играе с Изабел Юпер и Матийо Касовиц.

 

 

Той, който никога не е обичал промоционалните интервюта, се радва да защити този вледеняващ фарс, в който се въплъщава в патриарха на едно голямо семейство на непоносими и гротескови буржоа. “Харесвам Ханеке”, казва той в началото. Тъжен съм, че хората не го познават. Той е обогатяваща, възхитителна, деликатна личност. Чудесен човек”.

 

- Неговото кино има обаче репутацията, че е сурово, студено, придирчиво, дестабилизиращо.

 

- Вярно е, че той има една сериозна, тежка страна. Никога не съм виждал режисьор, който така да познава всички техники в киното. Но той умее също да бъде лек и аз харесвам това двусмислие. Харесвам също как насочва актьорите, винаги чрез и за филма. В “Любов” (2012 г.) аз импровизирах. Бях много доволен и след кадъра му казах: “Беше добре, нали?”. Той ми отговори: “Да, разбирам, че това ви харесва, може би това е добре за героя, но не и за филма”. Този отговор ми се стори изумителен. Един велик режисьор не е задължително човек, който ръководи, а човек, който умее да ви оцени на точното ви място. 

 

- Играете възрастен човек, който иска да сложи край на живота си.

 

- Да… Този герой ме трогна извънредно много. Аз съм в края на живота си, като него. Мисля много за самоубийството, като него. Ако Ханеке ме вземе в следващия си филм, каквато и да е ролята, ще приема. Подчертавам - истинско щастие е да снимам с него. Ако трябва да плащам за това, бих го направил. Може би той е най-великият режисьор. 

 

- Това означава ли, че никой друг няма да може да ви снима повече?

 

- О, не! Да речем, че те са една малка петнадесеторка, най-вече французи, но нито един на нивото на Ханеке и нито един американец. Оставам затворен за този дух, за парите. Ханеке ме накара да се замисля за новия роман и Ален Роб-Грийе, когото добре познавах (Трентинян е снимал три филма с него - б.а.). Неговото верую беше отказът от психологията: разказваме за действия, но никога за душевни състояния. Не че не съществуват, но ние не се спираме на тях. Отчаяни герои, но не непременно тъжни. “Хепиенд” има доста такива смешни сцени. Например, когато Изабел Юпер подарява отворена кутия шоколадови бонбони на дъщерята на своите служители. Тя рециклира, доста обичайно поведение за буржоата спрямо онези, които смятат за по-низши. Пред мигрантите в Кале, които мислят единствено как да променят живота си, те имат проблеми само за пари, изневяра, лъжа. 

 

- Особено вашият син, изигран от Матийо Касовиц.

 

- Да, дъщеря ми, изиграна от Изабел, се нагърбва с отговорностите, а той, както казват в Южна Франция, е “шам-фъстък”, т.е. сваляч. Аз можех да бъда такъв в началото, но ето от доста време вече не съм. Обратното, аз съм жертва на жените. Казвам го на шега.

 

- Днес правите ли проекти?

 

- Може би да успея със самоубийството си? Остаряването е низ от проблеми. Първият е, че губиш приятелите си. Трябва да съм познавал петдесет, които са ме докоснали, и са починали.

 

- Защо съобщихте в интервю за “Премиер”, че имате рак?

 

-  Ракът беше важен в живота ми. Имах брат, той означаваше много за мен, почина на 41 години. Това ме травмира. Толкова много го мислех, че ме освободи, когато ми казаха, че имам рак. А освен това журналистите обичат този род информация… Но може би няма да умра от това и ще живея още дълго време! Жюл Ренар написа на 40-годишна възраст, че е пропуснал да умре млад. Почина две години по-късно… Аз също мислех така, дори преди смъртта на брат ми. В крайна сметка, добре направих, че останах жив, имах много интересни срещи.

 

- Как живеете днес?

 

- Скромно, на село, с жена ми Мариан от повече от 30 години. Това изобщо не е животът, който познавах като дете, в големи къщи с ненужни стаи, с персонал. Буржоата вече не са същите, както преди 50 г., те не са толкова величествени и са по-близо до живота. Създаваме си чиста съвест, като даваме малко, подписваме петиции. Както казваше Делфин Сейриг, мисля ляво и харча дясно. Можех да стана нотариус, да отстъпя пред лесното, но станах актьор, за да отида при другите. Като Лоран Терзиеф, който казваше, че прави кино, за да си плати 40-те кози, аз мислех за други професии, като овчар. Но знаех, че не е много добре платено.

 

- Никога не говорите за прекъсването в кариерата ви. Заради военна служба в Алжир по време на войната…

 

- Баща ми е воювал на 14 години. Винаги съм искал да го слушам да разказва за това, той не искаше. Предпочиташе да го заличи от паметта си.

 

- Както вие в Алжир?

 

- Тогава бях много политизиран, много ляв. Направих всичко, за да се опитам да се променя. Поболях се, защото тази война изобщо не ми харесваше. Надявах се да не отида, но също така и да не бъда непокорен… В “Конформистът” играех такъв герой, който смяташе, че е извършил убийство в младостта си и искаше да се удави в мнозинството, за да изтрие всичко. Стана фашист.

 

- Можеше ли това да ви си случи?

 

- Не! По време на Окупацията баща ми е бил от правилната страна, тази на Съпротивата. Било е малко случайно. Той беше дребен буржоа, какъвто съм и аз. Майка ми попадна под една количка. Разбира се, баща ми я спаси, но той ми каза нещо, което ме разтърси за цял живот: “Как можа да позволиш да се случи?”. Това беше тежко за едно дете. Може би затова станах актьор. Всъщност може би през целия си живот съм играл това, упадъка на буржоазните семейства…

 

"Хепиенд"

 

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

Напиши коментар