Защо губят западните леви партии?

Имена като Доналд Тръмп, Виктор Орбан, Марин льо Пен, Найджъл Фараж заемат почетно място в ежедневните публикации на световните медии. Тях ги критикуват, ненавиждат ги, възхищават им се, от тях се очароват и се разочароват – всеки по свой начин. За тези политици е прието определението десни популисти, националпатриоти, традиционалисти или както ви е удобно. Но главното е, че те са политически субекти. А какво се случва на другия фланг?

Защо съвременните леви, за разлика от своите класически предшественици от първата половина на ХХ век, станаха пасивни, не издигат ярки лидери с мощни революционни програми? Къде се дянаха те? Не, оживление се забелязва и на левия фланг, но незнайно защо появилите се там лидери не могат да станат реална алтернатива нито на така наречените центристи, нито да бъдат качествени спаринг партньори на десните популисти.

Кой олицетворява днес лявото движение във водещите западни държави?

Няма защо да лукавстваме, като наричаме Барак Обама ляв, но виж, сенаторът от Демократическата партия на САЩ Бърни Сандърс има истинска репутация на социалист. При това той застъпва не тезата за обществена собственост на средствата за производство, а за колективна частна собственост във вид на работнически кооперативи.

Той предлага на американците нещо като „шведски социализъм“ – социална държава, където работниците няма да се занимават с класова борба, защото са им предоставени високи социални гаранции. При това не се уточнява откъде ще се вземат средствата за този социален подкуп. Сандърс е убеден, че капитализмът трябва да бъде преодолян не по пътя на революцията, а чрез еволюционна реформа. Но както и всички социалдемократи, той не отговаря на въпроса защо капиталистите трябва доброволно да приемат тези социални промени в полза на народните маси.

Разбира се, в риториката на Сандърс почетно място намират интересите на ЛГБТ обществото и идеята за декриминализация на марихуаната.

Следващият опит да бъде предложено нещо отляво срещу противопоставящите се помежду си Макрон и Льо Пен на сегашните избори във Франция е „ляво-зеленият“, както сам се нарича, Жан-Люк Меланшон, който като млад бил троцкист, а след това преминал към идеите на демократичния социализъм и екологизма.

Освен това Меланшон продължава традициите на Франкфуртската школа, която доведе до първата в света цветна революция в Париж през 1968 г., което времево е в пика на развитието на класическия марксизъм-ленинизъм. Те привличат хората с идеята за мирна „гражданска“ революция, чийто локомотив не е работническата класа, а абстрактно формулираната група на „всички граждани, които милеят за свободата на своята страна“.

Дори да оставим настрана съдържателната страна на тези идеи, не можем да не обърнем внимание на тяхната еклектичност и непонятност. А за да подкрепяш нещо, първо трябва да го проумееш. Съдейки по първия тур на изборите във Франция, французите така и не са разбрали какво им предлагат.

Извинете, най-яркият представител на звездния небосклон на Запада е лидерът на британските лейбъристи Джереми Корбин. Той е последователен антифашист, агитиращ за съд над Пиночет, противник на НАТО, привърженик на обединението на Ирландия, възхваляващ Уго Чавес и други герои на социалистическия пантеон.

Но ето ти беда. Корбин е също така и за Amnesty International - създадена като британска лейбъристка организация, която през годините е вложила немалко усилия в борбата със Съветския съюз. Още по-странно за ляв политик е симпатията му към действащите радикални националисти в Шри Ланка от групировката „Тигри за освобождението на Тамил Илам“, които в същия този ЕС са смятани за терористи.

Що за странна двойственост? Как едното може да живее с другото?

Потресаващо ярка криза на идеи вляво демонстрира класическата марксистка компартия на Великобритания, която за първи път от 1920 г. насам се отказа от политическата си субектност и подкрепи на местните избори на 4 май 2017 г. кандидата на лейбъристите Джереми Корбин. Как на това място да не споменеш персонажа от „Бесове“ Пьотър Верховенски, който три пъти в рамките на една кратка глава в книгата повтаря на Ставрогин „Аз съм мошеник, не съм социалист!“.

Подобно мошеничество, на което народът често кълве по понятни причини, се явява взетият на въоръжение от лейбъристите така наречен демократичен социализъм или еврокомунизъм – подобряване на живота на работническата класа за сметка на грабежа на страните от третия свят, а по-късно и от постсъветското пространство. Въпросното социално-икономическо решение беше наречено „третият път“.

За да разберем протичащите днес процеси, е необходимо да се върнем към времената на създаването на Лейбъристката партия.

В нейните основи стоят членовете на Фабианското общество. То било създадено през 1884 г., в годината след смъртта на Карл Маркс, когато редица интелектуалци с подкрепата на британската буржоазия, която изучавала творбите на Маркс, решили да ограничат отчасти своите апетити, отколкото да изгубят всичко по пътя на социалистическата революция.

Тяхната основна идея била с помощта на мощни държавни програми да превърнат част от пролетариата в дребни собственици и така да погасят революционните настроения. Интересното е, че кръстили обществото си на древноримския пълководец Фабий Максим Кунктатор – Изчакващия. Той бил избран за диктатор в момента, когато Ханибал бил близо до победа над Рим, а Кункатор можел да съкруши своя противник с постоянно протакане и избягване на схватка.  

Тоест в момента на сериозно нарастване на популярността на марксизма била създадена външно подобна на него концепция, която имала за цел да „спаси Рим“ – да се свърши със стремежите към социализъм. Неслучайно на първата емблема на Фабианското общество бил изобразен вълк в овча кожа, препращащ към Евангелието от Матея: "Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овчи дрехи, а отвътре са грабливи вълци".

Така овцата блеела за подобряване на живота на трудещите се и „построяване на социализма по еволюционен път, без революционни сътресения“, а вълкът ръмжал по отношение на икономиката, контролирана от капиталистическия елит.

Сред известните съвременни лейбъристки политици фабианци са Тони Блеър, Гордън Браун и Ед Милибънд. Всъщност именно по време на премиерството на Тони Блеър в началото на 90-те години от предизборните документи на партията изчезнала думата „социализъм“, което било напълно логично. СССР изчезнал заедно с комунистическата заплаха и затова вълкът не намирал никакъв смисъл да продължава да се облича в овча кожа.

Следите от Фабианското общество могат да бъдат открити не само в Лейбъристката партия. Знаменитият драматург и същевременно фабианец Бълнард Шоу, както Джереми Корбин с Чавес и "Амнести интернешънъл", едновременно се възхищавал на Съветския съюз (даже го посетил), но и дружал с ултрадесни дейци като Кливладската клика на лорд и лейди Астор. Напомням, че Кливландската група обединявала британски елитаристи, застъпващи идеята за съюз на Великобритания с нацистка Германия против СССР.

Освен това социалистът Шоу заедно с основателите на Фабианското общество – съпрузите Уеб, поддържали „Програмата за процъфтяване на нацията“ на защитника на Англо-бурската война Алфред Милнер. В програмата става дума за „създаване на имперски раси“ заради засилването на евреите и ирландците. Именно така колониализмът бил призван да бъде инструмент за подобряване на живота на британските работници без социалистическа революция. Хванали се за идеята.

Тогава започнал работа интелектуалният клуб „Коефициенти“, чиито участници на пръв поглед били несъвместими хора – расистът Алфред Милнър, основателят на геополитиката и привърженик на идеята за жизненото пространство Хелфорд Макиндер, и Карл Хаусхофер – също социалисти фабианци от Сидни, както и социалистът пацифист Бъртранд Ръсел.

Да обясниш, че в един клуб са делили места британските социалисти антифашисти с расистите и империалистите, помага пилето от гнездото на Милнър, основателят на елмазената империя De Beers Сесил Роудс.

Той бил убеден, че създадената от англичаните световна империя „ще направи войните невъзможни и ще помогне на човечеството да живее по-добре“. Класовите противоречия вътре в британското общество ще бъдат премахнати чрез обединение на обществото около принадлежността към висшата раса на Господ. Съответно белите капиталисти и пролетарии ще господстват заедно над туземното население на колониите.

Родс даже издигнал лозунг „Империята има послание към стомаха. Ако не искате гражданска война, станете империалисти“. Така английският работник бил подканен за повишаване на своето благосъстояние да премине от вътрешна социална борба към експлоатация на „расово непълноценното“ население на Азия и Африка, което, както показва историята, се случило точно така.

Войните ще свършат, английският работник ще престане да влачи бедното си съществуване (социализмът е изключен за собствената им нация) – ето два тезиса, обясняващи съюза на фабианците с расиста Милнър.

През последните години стана доволно оборотна парадоксалната фраза „либерален фашизъм“.

Много са слушали, но малцина знаят кой я е измислил. Това направил през 1932 година социалистът фабианец Хърбърт Уелс и тогава то не носело отрицателен характер в неговата уста.

В обръщение към привържениците на прогреса, либерали и социалисти, той казал: „Искам да видя либералните фашисти, просветените нацисти“. На този феномен отделил внимание известният изследовател Мануел Саркисянц в своята книга „Английските корени на немския фашизъм“. „Това бил „социализъм“ като предверие на отделението за новите раси на Господ, разделени от расите на скотовете“.

В резултат на обсъжданията в групата на левите и десните интелектуалци, чрез премиера Лойд Джордж била създаден така нареченият Мюнхенски сговор, послужил за отправна точка на Втората световна война. Още един последовател на Милнър – лорд Халифакс, дал такава оценка на споразумението: „Благодарение на ликвидацията на комунизма в своята страна, фюрерът затвори пътя му към Западна Европа и затова Германия може да бъде смятана за бастион на Запада против болшевизма“.

Като последователен антифашист, по този повод Чърчил е казал нещо съвършено различно: „Ние претърпяхме пълно, с нищо несмекчено поражение. На Великобритания беше даден избор между войната и безчестието. Тя избра безчестието и получи войната“.

Чърчил е казал нещичко и за интересуващия ни фабианец Бърнард Шоу: „Той е и жаден капиталист, и искрен комунист в едно лице… На него това му се струва забавно – той се надсмива над всяко нещо, което защитава. Светът дълго и търпеливо наблюдава майсторските извъртания и намигания на този удивителен двуглав хамелеон, а той през цялото време искаше да се отнасяме към него сериозно“.

Типичен Петенка Верховенски от „Бесове“ („Аз съм мошеник, а не социалист!“). Но на герба на Фабианското общество е изобразен не двуглав хамелеон, а вълк в овча кожа.

За да разберете напълно съвременните еврокомунисти, остана да добавя още един последен щрих.

През 1939 г., приветстващият Мюнхенския сговор участник от ляво-десния расистки клуб „Коефициенти“, социалистът Бъртранд Ръсел, приравнил комунизма с фашизма в своята работа „Сцила и Харибда или комунизъм и фашизъм“. Това не си е позволявал даже идейният антикомунист Чърчил, но социалистът Ръсел можел.

Фабианското общество основало Лондонското училище за икономически и политически науки, където по-късно дошли да работят Карл Попър и Фридрих фон Хайек, които по времето на Студената война разработили така наречената теория на „двата тоталитаризма“, която като Ръсел приравнила комунизма с фашизма.

Тази теория се превърнала в идеологически тренд против СССР, който първо бил използван от антисъветската пропаганда - както дисидентската, така и западната, а днес от него се възползват източноевропейските сателити на Запада за предявяване на исторически претенции към Русия.

Идеята за ограбване на други държави, за да бъде намалено социалното неравенство в края на XIX век, а след това и откровено профашистките групи от първата половина на XX век, се превърнали в антимарксистки социалисти фабианци, които създали партията на лейбъристите, Попър и съвременните евролеви.

Тези, които днес се обозначават като леви, в по-голямата си част се занимават не с класовата борба на пролетариата, а с въпросите на хомосексуализма, джендър неравенството, екологията, правата на малцинствата и други, също важни, но второстепенни проблеми.

Днешните крупни леви политици не са комунисти, т.е. не се борят за безкласово общество, където няма да има експлоатация на човек от човека и други видове социално отчуждение, което да бъде постигнато чрез одържавяване на собствеността на средствата за производство при диктатура на работническата класа.

Как се отнасят към тази идея, е трудно да се разбере и да се спори, макар че именно тя е най-стройната, логически завършена и теоретично обоснована доктрина сред левия спектър. Опитите да се откъснат от нея, при това оставайки формално в политическото пространство на лявото, неизбежно ще доведат до гибелни компромиси за левите.

Затова нито загубилият изборите ляво-зелен Меланшон, нито членът на Amnesty International Корбин са алтернатива на така наречените либерални глобалисти. Реално в техните програми няма нищо алтернативно.

Еврокомунистите не станаха и опоненти на новите десни. С какво да опонират? И едните, и другите не са против подобряването на живота на своите работници. И даже пътят, който предлагат за постигането на тази цел, на практика е един и същ. Само, че десните говорят за това разбираемо, а левите – не.

А как тогава да гласуваш за неразбираемото?

Източник: Взгляд

Превод: Дея Йорданова