Ширак се бе превърнал в символ на Франция от вчера, или по-точно на една Франция, която все още не се бе отчуждила от самата себе си и не смяташе, че е призвана да се разтвори в глобализацията. Беше се превърнал в символ на една разбираема френска меланхолия. Чрез него Франция се разпознаваше в своите дълбини, миризми и вкусове. Чрез него Франция се осмеляваше да си помисли, че в някои отношения може би преди беше по-добре.

 

 

Силно вълнение обзе Франция в четвъртък при новината за смъртта на Жак Ширак. От известно време той вече принадлежеше към избрания клуб на личностите, които са най-ценени от французите, категория, до която никога не бе достигал през дългата си политическа кариера. Дори и винаги да бе разчитал на абсолютната преданост на едно твърдо ядро от привърженици, в електорален план той не успяваше да излезе от тесния периметър на голистката десница. 

 

Как да си обясним тогава популярността му през последните години? Французите най-сетне разбраха нещо, което им бе убягвало? Или през годините Жак Ширак се бе превърнал в символ на нещо друго?

 

Ширак имаше изключителна жизненост. 

 

Той познаваше вътрешността на истинската Франция, а не само статистическата и технократска представа за нея. Ширак обичаше Франция и нещо повече - френския народ. Той култивираше този образ, от едно селскостопанско изложение на друго. Беше известен като човек, който обича да яде, който   поглъща чиниите с телешка яхния една след друга, без да забравяме наденицата, свинското и хиляда и една бири, които задължително съпътстват всичко това. В нашата стерилна и изнежена епоха подобна енергия ни кара да мечтаем. 

 

Жак Ширак символизираше мъжественост, 

 

която вероятно щеше да се стори прекалена на нашите крехки съвременици с хигиенично и скучно съществуване. Ширак нямаше нужда да теоретизира вкореняването си във Франция: той беше дълбоко вкоренен, дори и съкровените му чувства да го тласкаха към Ориента. 

 

Ширак беше лидер. Но не визионер. 

 

Тези няколко реда на Андре Мороа сякаш са предопределени за него: “Хората, които успяват в делата, почти винаги са реалисти. Някои от тях може да изглеждат доктринери в началото на живота си. Доктрината помага да привлекат първите последователи. Веднага щом се закрепят добре на седлото, те не отдават голямо значение на системите”. Може би затова той често разочароваше онези, които виждаха в него продължител на голизма. 

 

Разбира се, той имаше бонапартистки стил. 

 

Умееше да говори на душата на хората. Знаеше как да заеме позата на бунтовник и наистина блестеше в тази роля. Умееше да използва реториката, необходима за неговите интереси, и дори имаше дарбата да вярва в нея, без цинизъм, колкото е нужно. Умееше и бързо да се освободи от нея. 

 

Когато бе на власт, той управляваше по-скоро тихо и спокойно. Вземането на властта го разпалваше повече от нейното упражняване. В ранните му години, по време на разцвета на “Сбор за републиката”, го свързваха с форма на авторитарен и популярен “национализъм”. Той беше “фашиста Ширак”! Нищо не бе по-далеч от истината. 

 

Чрез историята на Ширак може да се разкаже историята на бавния разпад на голизма.

 

Освен когато става въпрос за външна политика. Приятел на Квебек, той не се поколеба да подкрепи идеала за Свободен Квебек, обявявайки дори през 1995 г., че Франция би признала резултатите от един печеливш референдум за независимост и че ще насърчи международното признаване на една нова държава. 

 

Но именно през 2003 г., по време на американското нашествие в Ирак, той показа, че е безспорно верен на величието на Франция. 

 

Внимателен към дългата история на цивилизациите, Ширак познаваше опасностите на всяка форма на демократичен империализъм. Точно в този момент Ширак понесе високо знамето на голизма, което не е нищо друго освен автентичната политика на Франция.

 

Така че разбираме по-добре носталгията през последните години. Ширак се бе превърнал в символ на Франция от вчера, или по-точно на една Франция, която все още не се бе отчуждила от самата себе си и не смяташе, че е призвана да се разтвори в глобализацията. Извън политическата му равносметката, 

 

в него виждаха цивилизация, наследство, чието отхвърляне би било престъпно. 

 

Беше се превърнал в символ на една разбираема френска меланхолия. Чрез него Франция се разпознаваше в своите дълбини, миризми и вкусове. Чрез него Франция се осмеляваше да си помисли, че в някои отношения може би преди беше по-добре.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Още от категорията

1 коментар/a

Рицар на "Стара Европа" на 01.10.2019 в 16:48
Елегантен, с чувство за хумор, със съзнание за достойнството на френската нация, с типично френския отказ да бъде слуга и пудел на САЩ, Жак Ширак е последният истински французин в политиката на Франция, при когото всичко е "а ла франсез". Започнал като комунист, станал голист, при Митеран е обратното-от консерватор става ляв, но и двамата достойно представят Франция и "Стара Европа", за разлика от американските подлоги от "Нова (Източна) Европа", за които американските интереси са първа задача.

Напиши коментар