- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 596
- 11
Почти всички критици на летните протести, както видяхме наскоро и от документалния филм „Да разлаем кучетата: Мисия София”, щедро допускат, че в първите два-три дни след номинацията на Пеевски многохилядните протести били „спонтанни” и „за ценности”; и едва след оттеглянето на номинацията били постепенно изкористени от задкулисието. Разбирането, което изложих в българоамериканския печат по онова време, е доста различно – юнските протести от самото си начало тръгнаха в руслото на един олигархичен контрареволюционен сценарий – наистина без сериозна подготовка, доколкото инициаторите му не бяха допускали сериозно падането на ГЕРБ от власт – стартирал с отчаяна решителност още с формирането на новия кабинет на 29 май, а получил неочакван допълнителен тласък на 14 юни.
<p>Обществознанието, за разлика от природознанието, няма възможност за контролиран експеримент за съответствието на една или друга хипотеза с установените факти. Но и обществоведът не е съвсем с голи ръце – „методът на сходствата и разликите” може например да му е много полезен. </p>
<p>Да вземем „ценностите”.</p>
<p><strong>Дали назначаването на Пеевски наистина беше наистина най-възмутителното и неморално събитие в българската политика</strong></p>
<p>в последните години и можеше ли то само по себе си да предизвика масови протести „за ценности”? Всъщност то бе далеч по-невзрачно като скандал от купуването на поста главен секретар на МВР от един махленски гангстер или от спряната по нареждане на премиера митническа проверка на Мишо Бирата и скоропостижната кончина на последния, или от разкритията за незаконното системно подслушване от „частната БОП” на ГЕРБ на десетки политици, включително президента, еврoкомисарката, министри, опозиционни лидери, търговци и журналисти, или от печатането на стотици хиляди незаконни бюлетини, или дори от „тефтерчето на Златанов”. </p>
<p>Дори да се съгласим, че при ГЕРБ е нямало протести поради страха от полицейски репресии – а това съвсем не е така: ГЕРБ падна от власт тъкмо заради масовите протести през февруари 2013 г. – а скандалите с подслушването, бюлетините и тефтерчето избухнаха след падането на ГЕРБ, но масови протести нямаше. От опита от последните години се налага изводът, че в България засега не е възможен скандал за „ценности”, който да напълни улицата с хиляди разгневени съзнателни граждани, няма и гражданско общество, което да разполага с хиляди такива граждани. Има, разбира се, отделни хора и разпокъсани малки групи, които засега са дали по стотина-двеста протестиращи за „ценности” – еднократно и за кратко време – като например в София през май срещу подслушването. Не е имало, значи, такова масово гражданско общество и на 14–15 юни. </p>
<p>Нищо за чудене.</p>
<p><strong>Липсата на автентично гражданско общество</strong>,</p>
<p>на „неизкривена” комуникация или критична публичност, пък и съществуването на самия телевизионен „симулакр” (фикция, псевдопредмет) – медийния феномен „Борисов”, както и на феномена на чалгата, са прояви на лумпенизацията, „обезценностяването” на българското общество вследствие загубата на устойчив поминък и самоуважение от страна на милиони българи – загуба, предизвикана най-вече от налагането в България на догмите на пазарния фундаментализъм, особено с реформите от времето на Костов и настъпилото с тях икономическо и социално разслоение, а също и вследствие на телевизионната и друга пропаганда. </p>
<p>Да вземем и „спонтанността”. Действително</p>
<p><strong>на 14–15 юни имаше освен явна планираност също и спонтанност,</strong></p>
<p>но не тази, която се визира по-горе. Съвсем спонтанен беше страхът на върхушката от ГЕРБ от Пеевски – техен доскорошен довереник, внезапно превърнал се в добре осведомен и опасен враг, решен по някакви свои причини не само да ги арестува, а и да пресече контрабандните им канали. Аз, както сигурно и милиони други българи, дотогава почти нищо не знаех за самия Пеевски, макар естествено да бях забелязал „симулакра Пеевски”, създаден от медиите в последните седмици, и не се страхувах от лицето Пеевски. Спонтанен беше страхът от възмездие у масата герберски политназначения, „калинки”, в министерства, други ведомства, може би и в Столичната община. Спонтанен беше донякъде и следизборният реваншизъм, и особено страхът на твърдото ядро на ДСБ и другите извънпарламентарни десни партии от окончателното им изпадане в политическото небитие, съответно интересът им от създаване на хаос и от нови избори, организирани от ГЕРБ. </p>
<p>„Спонтанен” в кавички, т.е. напълно външно индуциран, бе обаче телевизорният устрем на софийския „охлос”, подгрят с кадрите от „Гези” и „Таксим” и донапомпан с подстрекателски и грубо тенденциозни репортажи на българските телевизии за софийските летни протести. Възторга на много по-сетнешни честни критици на летните протести, сами протестирали с другите срещу Пеевски на на 14–15 юни, отдавам преди всичко на поетичното им народническо въображение, рисуващо им радостни небивалици.</p>
<p>Протестите дори на самите 14 и 15 юни имаха заслуга за подменянето на истинския дневен ред на обществото, за</p>
<p><strong>изкуственото разделяне и ожесточаване – чрез извадени от нафталина плашила от миналия век</strong></p>
<p>– на хората, които наблюдаваме оттогава. Аморалният характер на контрареволюцията бе очевиден от първите й часове. „Моралистичните” лозунги от първия ден имаха осъзнато демагогски характер. Основният белег на морала е, както и да го усукваме, неговата универсалност, независимо дали основана на някакви абсолютни, „отвъдни” принципи, или пък на „конвенции” на една конкретна човешка общност (у „постмодернистите” – „етнос”, „езикова игра”...), валидна за всичките й членове. Основният белег на контрареволюционерския „морал”, както показах в предишните седмици, беше двойният стандарт. </p>
<p>Българската обществоведска мисъл така и не успя досега да ни предложи смислен и обективен анализ на събитията от последните 11 месеца. След като на преден план в есенния, вече явно за всички неспонтанен, режисиран сезон на контрареволюцията излязоха на преден план не кои да е, а колегите от Философския факултет (ФФ) на Софийския университет, и то пак между другото с абсурдните лозунги за „морал”, почудих се дали пък не са забравили, угрижени за насъщния, четеното някога в книжките, като „категорическия императив” на стария Кант – в олекотен вариант гласящ „постъпвай винаги така, както би искал всеки друг винаги да постъпва”? Да не говорим за по-простичкото „златно правило” на древните – „не прави другиму това, което не искаш да правят на тебе”, или новозаветното (зер имаше сред протестиращите и християнски богослови!) „</p>
<p><strong>Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си?” </strong></p>
<p>(Мат. 7:3, 5). </p>
<p>Но не, не бяха забравили – онзи ден във Фейсбук излезе обява за факултетна проява на 12 декември в памет на стария ни професор по етика Л. Драмалиев под надслов „Нравствеността” – с научни съобщения от куп колеги за различни етически учения и категории, всичко както си му е редът. Видях междувременно и много разумни изказвания в пресата от минали години на много от колегите, подписали явно под административен диктат срамното възвание в подкрепа на окупацията. Не са забравили книжките значи, успокоих се аз, ами просто им е било неудобно да си ги спомнят в момента. </p>
<p>От проф. Драмалиев се зареях в спомени и неволно сравних сегашните преподавателски списъци на сайта на ФФ с нашите от 80-те години, когато – в терминалната фаза на тоталитаризма – философия ни четяха Н. Ирибаджаков, Д. Спасов, И. Паси, Б. Мунтян... да, комунисти и партийци, някои от тях борили се и с оръжие за комунизъм, но изключителни професионалисти и истински европейци. А също там бяха вече и учудващо много от днешните корифеи на факултета. Стана ми тежко от сравнението, „но то нищо” – и на олимпийските игри България къде може сега да додрапа до върховете си от 80-те години. </p>
<p><strong>Наскоро получих фотоси от плакат на изложба в галерия „Алма матер”,</strong></p>
<p>организирана от Културния център на СУ, за „Академичният underground 1980-1989” и „Студентските протести от 1990-1991”. Старите снимки изглеждат много мило и както винаги се учудих колко малка, почти нищожна е разликата между нашите и западните лица от снимките от едно и също историческо време и обществена среда. По мнението на колеги от ФФ обаче изложбата е проява на нарцисизъм и дори опит за пренаписване историята на падането на комунизма в България. Да добавя и аз – и опит за „изписване на веждите” на организаторите на изложбата след окупационната им излагация, което се превръща във вадене на очи. Реално „университетският <em>underground</em>” от 80-те години, както всички добре си спомняме, беше най-вече политически невинна разтуха на златната факултетска младеж, която ги доведе за три десетилетия до... седенето по турски по мокри, студени есенни павета пред Народното събрание – под пищялките на пиарските шпицкомандос на контрареволюционните <em>rogue</em> олигарси. До грубо нарушаване на закона и на принципите на академичната автономия, да не говорим за философската рационалност и интелигентската чест. </p>
<p>Прочетох в интернет твърде малко опити за сериозни обяснения за хипертрофираната – в сравнение с други, особено природонаучни факултети на СУ – роля на ФФ, който от много години вече уж работи „по европейски”, в есенния контрареволюционен сезон. Едно от тях, на непозната за мене професорка по естетика, мигрирала във ФФ от класическите филологии, набляга на ниското общообразователно равнище на студентите и на незадоволителното качество на „85%” от преподавателите – и професионално, и морално. Това според мене са и донякъде резонни, но като цяло незадоволителни,</p>
<p><strong>„субективистки” обяснения на едно обективно социално явление. </strong></p>
<p>Първо, масовото участие на ФФ – на преподавателите, а чак след това и на индоктринираните и подстрекавани от някои от тях студенти, очевидно се дължи на фактори, които по навик характеризираме като „тоталитарни”: административно-партиен и натиск за формиране на „морално-политическо единство” в желана посока. Скоро след публикуването на списъка с над 500 имена на преподаватели, подкрепящи абсурдния позив в подкрепа на незаконната окупация, приятели от ФФ направиха в интернет петиция с предложение за референдум в СУ за окупацията – възможно най-демократичния и безспорен начин за решаване на един явно конфронтационен въпрос в една демократична общност. Активността на гражданите, подкрепили тази петиция за референдум, която приемам като „естествена”, беше около 8 пъти по-ниска от активността на подписалите се в полза на окупацията, която определям като „неестествена”, индуцирана. Методът на сходствата и разликите веднага показва, че ФФ е значително повече от средното за СУ засегнат от разклоненията на „квазиполитическата мрежа” (КПМ): поне четирима от директорите на някои от активните КПМ тинк танкове са (или се водят) доценти във ФФ, а много други колеги работят във или със тинк танкове и/или разчитат на доходи от или чрез КПМ. Голямо е влиянието на „социологическите” и маркетингови КПМ агенции, чиито директори и други кадри, на работа и във ФФ, работят и по партийни поръчки на ГЕРБ и други десни партии, и пряко, за най-голям срам на съсловието – като сътрудници в кабинетите на криминални босове от ГЕРБ. Това е едно придворно съсловие, факултетска номенклатура, също както преди 1989 г., но при много по ниско качество и на двора, и на придворните. </p>
<p>ФФ е обхванат и от пипалата на „първични партийни организации” на извънпарламентарни десни партии: доценти там са и няколко действащи партапаратчика на ДСБ – един партиен лидер и кандидат.депутат и няколко щатни идеолози от различни епохи, работещи и като академични политолози. Налице е явно и класически <em>old boys’ club</em> от приближени на горните – става дума за едно съвсем немногобройно „племе” – които реално контролират и административната власт във факултета в свой интерес и налагат постоянен политически peer pressure над останалите за култивиране на страх и угодничество. Въпреки това налагането на решението на факултетния съвет в подкрепа на окупацията съвсем не е минало лесно, според свидетели е имало болшевишко беснеене на отделни КПМ-чици и дори заплаха със самозапалване.</p>
<p><strong>Вярвам, че ще се намери скоро свидетел от първа ръка, който да ни опише всичко това.</strong></p>
<p>Както видяхме вече, дейността на самоназначилата се КПМ е изобщо насочена пряко срещу формирането и изявата на истинско гражданско общество. </p>
<p>Второ, преподавателите във ФФ – не всички, разбира се, но известна част – са много повече от средното за СУ засегнати от синдрома на гузното ренегатско съзнание. Те са хора, „обърнали резбата” за една нощ. Споменаването на този очевиден за всички факт винаги вбесява съответната публика, но тук освен тъй мъчителната морална страна има и сериозен познавателен проблем. Преориентацията в 1990 г. дойде на голо място – пазарният фундаментализъм като екстремистка, фантастична вуду теория тогава беше напълно чужд не само на България, но и на Америка, и американците също тъй бяха шокирани и набутани като стадо в (американски английски: shocked and herded into) кошарата му почти по същото време. Вярата, че свободните пазари сами по себе си (<em>free markets</em> – тотална приватизация, а което не може – ликвидация; дерегулация; либерализация) и твърдата валута (<em>sound money</em> – валутен борд) сама по себе си решават всички обществени въпроси, беше не само абсурдна и неисторична, но и неподкрепена с никакъв опит дотогава – никъде по света.</p>
<p>„Обръщането на резбата” стана психологически лесно, защото българските къснокомунистически апаратчици и американските нови консерватори са хора от едно психологическо тесто, родени са за елит и чисто физически си приличат. Но без реално разбиране за сложността на американската политико-идеологическа сцена, силно поляризирана през целия ХХ век и особено след 60-те години на ХХ в. (журналистът „американист” Тома Томов казваше в края на 80-те по БТ, че още не бил разбрал разликата между американските републиканци и демократи), без да се познават независимо и задълбочено нещата,</p>
<p><strong>у нас почнаха да се учат на рабфаковска „демокрация” и „пазарна икономика” по джобни брошурки</strong></p>
<p>и скудоумни чиновнически проекти на републиканските тинк танкове. Беше в навечерието на „неоконсервативната революция" на Нют Гингрич! Голям конфуз наистина раждаше – и ражда – обстоятелството, че американските леви („прогресисти”/progressives, по нашенски – социалдемократи) се титулуват „либерали”/liberals (обратното на неоконсерваторите), а у нас и в Европа тогава и сега „либерализъм” = неоконсерватизъм = либерализация, приватизация, дерегулация.</p>
<p>Избуяването на републиканските тинк танкове в края на 80-те години, създаването на цяла номенклатурна каста неоконсервативни агитпропчици („spin doctors, pundits”), платено с много пари от големите корпорации и частни консервативни фондации, както и разрояването им в останалия свят, се изследва сега най-широко в САЩ като една от причините за налагането на пагубната неоконсервативна идеология, докарала световната финансова катастрофа от 2008 г. Това насилствено оварваряване на мисълта – заедно с несвободата да служиш на партийни централи – доведе между другото и до невъзможност за новопроизведените български сини шамани да използват дори и тези прогресивни западни концептуални оръдия, които им бяха добре известни преди 1990 г. – ето, постмодерните ни специалисти по „симулакрите” от 80-те години така и не се сетиха да приложат метода към анализа на феномена „Борисов” или телевизионно генерираната псевдореалност на летните протести. „Но не се сетиха” обаче не е точно. На едно място (в 90-те години) те буквално се оплакваха как „не можело вече да си ученик на Бодрияр и да получаваш пари”. Мога да си представя личната трагедия на интелектуалеца, занимавал се с години с критика на „симулакрите”, принуден впоследствие да слугува за насъщния на</p>
<p><strong>породисти симулакри като „Борисов” или „протестите на красивите и умните”</strong>,</p>
<p>сякаш извадени от зловеща антиутопия от 40-те години. </p>
<p>Нямаше и никаква възможност да се критикуват абсурдите на пазарния фундаментализъм „отвътре”, от гледната точка на по-стари или изобщо други сходни с тях икономически учения, както някога можеше да се критикува идеологията на БКП с позоваване на младия и немладия Маркс. После нещата у нас винаги се проследяват и до трогателно битово равнище. Достена Лаверн показа чудесно как в началото на прехода владеенето на английски било разделителната линия сред бъдещите „сини шамани”. Които знаели английски, били „първа категория”, говорели пряко с американските (републикански) тинк танкове. Които знаели френски или немски, били „втора категория”, а които знаели само руски, си останали главно „червени шамани” – as simple as that!</p>
<p>Трето, ФФ сред по-младите и преди 1990 г. имаше тенденция към конформистки квиетизъм и бягство от острите обществени проблеми. Това беше разбираемо, макар неизвиняемо в старото време, но се оказа пагубно в новите условия. Във ФФ и извън него сега фактически няма обществоведи от средното и младото поколение, способни мащабно да осмислят процесите, протичащи в света, Европа и България в епохата на глобална катастрофа на пазарния фундаментализъм. Най-сериозната наглед изследователска група преподаватели във ФФ се занимава от над четвърт век с... историята на средновековната (западна и византийска) философия. И тази група явно играе активна роля и като властови <em>old boys’ club</em>, близък до ДСБ, и като фактор за пряко формиране публичните позиции на ФФ. Представата, че факултетът изгражда „ядрото на българската хуманитарна интелигенция” и може – най-вече с професионалните си знания, както и с гражданската си позиция – да играе водеща роля в обществените дебати, засега е напълно неактуална. Категориалният апарат на философската критика на тоталитаризма, и ляв, и десен, който беше усвоен у нас донякъде след 1990 г., също е не напълно адекватен на съвременните реалии. </p>
<p>След края на студената война и победата на пазарния фундаментализъм – едно лъжеикономическо учение –</p>
<p><strong>философията в цял свят се банализира, провинциализира и загуби значението си на интелектуален авангард.</strong></p>
<p>Не случайно едно ляво европейско списание преди три години класира след масово допитване за най-влиятелен европейски интелектуалец вляво от центъра... американския икономист Пол Кругман (терминът „десен интелектуалец” сега е общо взето оксиморон), далече пред овехтелия Хабермас, Жижек, Еко и Кон-Бендит. Критиката срещу пазарния фундаментализъм и почти всички идеологически важни дебати в развития свят в последните години – т.е. най-важното, което става там – имат място предимно на икономическата арена, а тя остава terra incognita за българския интелектуалец обществовед. Кой интелектуалец е чул и обсъждал светогледните импликации на най-цитираните икономически публикации със светогледно значение от последно време, като на Piketty и Saez за икономическото неравенство или анализите на явните научни недостатъци на двете свещени пазарно-фундаменталистки изследвания от близкото минало, на Reinhart-Rogoff и на Alesina и Ardagna – за <em>expansionary austerity</em> (остеритет, предизвикващ растеж) и за значението на размера на публичния дълг за растежа на БВП. Тук е почти целият понятиен апарат за съвременен анализ и на кризата в САЩ, и в Еврозоната, и в България. Показателно е как българските интелектуалци и медии посрещнаха посещението на Кругман в УНСС преди няколко седмици – един „бутиков” всекидневник, запознат с героя чрез форума си, му посвети подигравателна дописка от студент – неясно дали по икономика, журналистика или актьорство. Показателно е и че българската обществена наука като цяло (за разлика от отделни просветени български журналисти) напълно се провали в задачата си да предвиди и осмисли процесите, довели до падането на ГЕРБ и последвалите събития. Напоследък</p>
<p><strong>бях потресен от неориентираността и на някои от най-ценените дотогава наши автори. </strong></p>
<p>Четвърто, освен това част от ФФ още в 90-те години демонстрираше – пак сред по-младите –неприязън към „позитивизма” в широк смисъл, научния метод и влечение към ирационалното и „мистичното”. Имаше, разбира се, и български философи – научни рационалисти като С. Петров и Ат. Данаилов. И пак Достена Лаверн ни подсети убедително за това, което всички добре помним, че мистичният уклон беше най-вече ехо от старото, от дейността на незабравимата Л. Живкова и нейния кръг сред златната младеж, под съветско и старо руско влияние, и като механично, без дълбоко разбиране, копиране на американския хипи-ню ейдж от предишното десетилетие. Господстващият ирационализъм си е в реда на нещата в едно маразматично общество, каквото беше българското от 1989 г. и каквото и е и днес. Много колеги бяха поразени до дън душа от телевизионното излъчване на един известен богослов от ФФ – лидер на окупацията и рупор на нейния абсурдизъм, мракобесие и – странно за един вярващ християнин – сатанинска гордост. Че ирационализмът е естествен съюзник на реакцията, е установен от почти цялата история на най-новата западна философия факт. </p>
<p>Уважавам много академичната свобода. В никакъв случай не предлагам нищо, което да я ограничи или да се тълкува като призив за външна намеса. Надявам се обаче скоро да започне съдържателен диалог по горните и по други проблеми, които, разбира се, не засягат целия ФФ и далече не само ФФ, и не само университетските „интелектуалци” въобще – дори още по-сериозни ми се струват проблемите на някои други съсловия като журналистите, писателите и артистите. Не споделям идеята на споменатата професорка по естетика за ненужността на специалност „Философия” и за свободно избираемо обучение по философия за другите университетски специалности – напротив, стъписващата политическа неграмотност на студентите, на която станахме свидетели, изисква връщането на задължителното обучение по философски и граждански дисциплини и във висшето, и в средното училище. Голям е грехът на интелектуалците от ФФ, не само неограмотили студентите си политически, но и заразили ги насила с примитивна партийна политика от най-лошия вид, и той трябва да бъде изкупен. Огромна е и</p>
<p><strong>нуждата в България от адекватно, обективно и некомерсиализирано обществено и хуманитарно знание,</strong></p>
<p>съответстващо на истинските обществени потребности, освободено от грубата пазарно-фундаменталистка догматика, от грубия ренегатски антисоциализъм – макар да разбирам добре колко е трудно и вероятно невъзможно за много хора, направили едно салтомортале през 1990 г., да се реформират, или както те може би го разбират, да направят ново салтомортале, за което се чувстват вече неспособни. </p>
<p>Трябва заедно в обстановка на интелектуална широта и на благородство към опонента, без злоба, фанатизъм и лични нападки да потърсим изхода от буркана, в който ни натика слугинажът на големи групи от интелигенцията ни пред олигархията, слугинажът им пред криминалната шайка ГЕРБ, да намерим пътя за спасението от опустошенията, нанесени ни допълнително от – надявам се, вече затихващата – олигархична контрареволюция от 2013 г. Удивително е колко много социален капитал нашето съсловие е „инвестирало” в бандитската пирамида ГЕРБ. Но няма съмнение, че за да просъществуваме, цялата „инфраструктура” и „суперструктура” (или постарому – „база и надстройка”, т.е. собственост и други производствени отношения плюс институции и идеологии), направили възможни появата на „феномена Борисов”, режима на ГЕРБ и олигархичната контрареволюция, трябва да бъдат разглобени. </p>
<p><em>Валентин Хаджийски е дългогодишен форумец на в. „Сега” с ник “Чичо Фичо”. Българоамериканец от Ню Йорк, философ, историк и икономист, бивш дипломат, зам.-председател на Комитета на ООН по неправителствените организации.</em></p>
