- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 448
- 33
Българите могат да бъдат чудесни хора, взети поотделно или като групи на дополитическо равнище. Могат да бъдат умни, добри, щедри, организирани. Шансът на Българското възраждане е бил тъкмо в политическото им безправие, преживявано болезнено като робство. Но освободени от бремето на политиката, нашенци разгръщат народните си сили в стопанството, просветата, че и общинското самоуправление.
Българските земи са най-ценните в стопанско отношение за Османската империя, простираща се от Босна до Персийския залив – макар и под 10% от територията й, те са източник на 20% от данъчните й постъпления и на 40% от плащанията й по дълговете към западните банки. Най-развитата чест на тогавашна България и на цялата империя е Дунавският вилает. Най-важната търговска артерия е Дунав и свързващата го с Черно море железница. Така е, защото те са врата към Европа. Българинът е всепризнат цар на земеделието и свързаните с него преработващи отрасли в Европейския югоизток и стига дори до пазарите на Централна и Западна Европа.
Голямата част от българския живот кипи зад пределите на отечеството, много от българските възрожденци са граждани на света, говорят и пишат на по няколко езика, участват в обществения живот на другите народи, смело заимстват от водещия чуждестранен опит.
Днес, десет годни след встъпването ни в Европейския съюз, българският политически елит сякаш няма по-важна задача от борбата срещу българите в чужбина. Чували сме, че последните са вече около три милиона, че „там“ вече работят повече българи, отколкото „тук“, че „там“ се раждат една трета на етническите българчета. При нас в българското училище в Ню Йорк буквално всяка седмица идват нови млади семейства с деца от България.
Българската държава, т.е. професионалното чиновничество в МОН, ДАБЧ и др., полага грижи за българските общности в чужбина и особено за училищата – този наш забележителен, наистина възрожденски феномен от последните петнайсетина години. Но политиците и говорещите глави не минава ден да не ни шашнат с поредната си доза
словесна агресия срещу българите в чужбина.
България се изнася с пълна сила в чужбина, превръща се пред очите ни в мрежов етнос. Процесът ще се ускорява в близките години. За добро, а не от добро, както казваше Елин-Пелиновият герой. Причините за емиграцията са и икономически, и културни. Почти всички недоволни и годни да понесат стреса на емиграцията ще емигрират. Ще останат доволните от живота, а те са малко, и тези, които не могат да се справят с трудностите на емигрирането. Но българските елити остават вкопчени в дребните си тактически боричкания за изборния кодекс, за ограничаване влиянието на ДПС и на купения герберски вот и проспиват стратегическата важност на ставащото.
Навръх 24 май бившият министър, ученият юрист Огнян Герджиков, предложи да се обсъди „премахването на двойното гражданство“, т.е. да бъдат принудени над милион български граждани да се откажат от българското или от другото си гражданство. Вчера Кольо Колев се питаше „наистина ли българите в чужбина трябва да имат право да гласуват?“. Очаквам скоро български издател да се зачуди
„наистина ли българите в чужбина трябва да пишат в българските вестници, да говорят по българското радио и телевизия?“.
Тези хора говорят от позицията на някакво невнятно свое революционно правосъзнание, за което конституцията и правата на човека не съществуват. Предложих им във Фейсбук да помислят и за връщането на изходните визи, жителството и адресната регистрация – с милиционерските адресни проверки в 5 часа заранта, които глобяваха по 5 лева, ако някой закъснял гост е останал да нощува, без да е вписан в домовата книга.
Мобилността в ЕС и в света няма да намалява. Животът в България е тежък и ще става все по-тежък – и с предизвестения провал и на втория герберски режим, и с парализата на ЕС, и със задаващото се пресъхване на еврофондовете след 2020 г., ако не и много преди това. На сънародниците в България не им трябва много, за да насочат раздразнението си от живота срещу когото и да било, защо не и срещу нас, българите в чужбина. В чий интерес е постоянното, умишлено, зловредно разединяване на българите? Не на мнозинството от населението, разбира се – на олигархията.
Редуването на биполярни алтернативи – от задължително и електронно гласуване до премахване на двойното гражданство и лишаване на българите в чужбина от конституционни права – свидетелства за шизофренията на българските политически елити, която се предава безконтактно и на много „обикновени“ българи. България все повече лудва.
Изключително погрешно е и отъждествяването на българите в чужбина с някакви „протестиращи“. Българите в чужбина нямат нищо общо с манипулираните от ГЕРБ софийски жълтопаважни протести от лятото на 2013 г., които помогнаха за връщането на Борисов на власт. Акциите на „протестиращите“ по света тогава бяха инспирирани от София и едва събраха шепа местни хора – служители на американски фондации и политически неориентирана младеж. На екрана си гледам снимките от протестите пред генералното консулство в Ню Йорк от края на юни 2013 г. с дългото трицветно знаме – петдесетина души, много от тях познати, повечето млади, неориентирани в политиката, тръгнали сякаш на купон.
На нашия училищен празник за 24 май редовно събираме 7–8 пъти повече хора – сред тях и доста лица от „протестите“. Атмосферата е без преувеличение сакрална – никой не се сеща за грозните неща, които тъй горчиво ни делят в политиката и профанират патриотизма ни.
Българи празнуват 24 май в Ню Йорк. 90 изпълнители на сцената, 60 деца артисти, над 300 зрители. Празнуват-не празнуват, те „нямат моралното право да гласуват“ на български избори и скоро може да бъдат принудени да избират между българското и другото си гражданство
Докато българските политици ни морят с медийното си антибългарско бесуване,
един неочакван източник на национално самочувствие ни се яви с новините от Русия.
Общонационалното честване на 24 май, Деня на Кирил и Методий и на славянската писменост и култура, там е вече установена държавна традиция. Грандиозният концерт на Червения площад с хор от две хиляди хористи, който може да се сравни по мащаб и въодушевление само с честването на Деня на победата, обаче пак не попадна в радара на българските медии.
Какво се чества в Русия на 24 май? Московският патриарх Кирил, който и тази година отслужи литургия с българския патриарх Неофит, каза в словото си на същата дата преди две години, цитирано на сайта на Руската патриаршия: „Разпространението на писмеността, просвещението, богослужебните книги и литургичните традиции на територията на историческата Рус е неразделно свързано с братската Българска църква и българския народ, с който винаги сме пазили особено близки и братски отношения. Свидетели на това са храмовете и манастирите на Руската църква, носещи имената на български светци, преди всичко на преподобния Йоан Рилски... Москва дълбоко почита първосветителя на Руската църква Киприян, родом от България...“.
24 май 2016 г. в Москва
Патриарх Кирил всяка година служи в главния московски храм на Христа Спасителя с представители и на други православни църкви, сред които и пратеник на Цариградския патриарх, наречен в словото му „светейши патриарх Константинополски“, но оказва изключително внимание на българския патриарх и на специалните исторически връзки на България с Русия. Така че за руската страна 24 май е и денят на България. Това е безспорна историческа новост, явно въведена от Путин. Въпреки че руските слависти като Николай Трубецкой и Дмитрий Лихачов винаги са признавали специалното отношение на България и Русия, въпросът за българското културно влияние в Рус беше доскоро замъглен в масовото руско съзнание – кирилицата и славянската книжовност се представяха за дело на византийски монаси, народността на Киприян беше „сръбска или българска“.
Патриарх Кирил не използва в словото си термина „църковнославянски“, но в него сам по себе си няма антибългарска крамола – по времето на първото българско културно влияние в Рус народните езици в Преслав и Киев са все още един и същи език, чието самоназвание и на двете места е „словенски“. Българските автори от IX–X в. ясно разграничават името на езика, „словенски“, и името на народа и държавата, „български“. Приписката на Тодор Доксов от 906 г. казва: „Тия благочестиви книги... преведе по поръка на нашия български княз Симеон на славянски език от гръцки епископ Константин, ученик на Методий, архиепископ на Моравия, в годината от сътворението на света 6414 (906 – к.м.)“. Естествено, високоученият книжовен език на учениците на Кирил и Методий от Преславската школа е бил доста различен от просторечието и на Преслав, и на Киев, та определението „църковен“ тогава трябва да е било уместно.
Книжовният език на Преславската и после на Търновската школа е основата на днешния руски литературен език, който е много по близък от среднобългарския на Евтимий от нашия новобългарски. Новоруският език, кодифициран по времето на Петър Велики от киевски книжовници в съответствие в киевските традиции от XIII в., също е много по-близък и до книжовния език в Киев отпреди монголското нашествие, отколкото е днешният украински. Едва Пушкин окончателно освободи руския език от „българско робство“, но и до днес в него остават огромен брой българизми, често дублетни с домашни руски думи като гражданин – горожанин, Владимир – Всеволод, Ленинград – Звенигород. От друга страна, много от русизмите в новобългарски са по произход старобългаризми, върнали се в България в ново време през руски.
Дори просветени университетски колеги още не познават авторитетните исторически публикации от последните десетина години, които показват на основата на богат археологически и езиков материал, че кирилицата е създадена в Преславската школа по поръка на Симеон. Климент в Охрид вероятно е създал опростена графична форма на глаголицата, създадена от Константин Философ. И глаголицата, и кирилицата, и латиницата са видоизменени форми на гръцката азбука, която пък е видоизменена форма на финикийската. Но глаголицата следва ръкописен гръцки образец, а кирилицата и латиницата – заглавен, затова последните изглеждат по-„монументални“. Очевидно това е било целта на амбициозния Симеон.
Какво значи „епископ на Моравия“? И тук няма много място за чудене – гробът на Методий е в обителта Велехрад край град Ухерске Храдище, Моравия, Чехия – окръг Злин. А не в нашенското Моравско в днешна Сърбия. Велехрад днес е най-важната светиня на чехи и словаци. Кирил и Методий са чествани по същия начин като у нас и в Хърватска, пак на 24 май. В IX-X в. езикът на Солунско, който говорели Кирил и Методий, както и на Охрид и Преслав, и на тогавашна Велика Моравия на княз Ростислав и на Блатенското княжество на Коцел в Панония, бил един и същ.
Общославянският характер на Деня на Кирил и Методий не буди съмнение у никого сред славянските народи – в нашето българско училище в Ню Йорк поканихме на концерта си известния Йейлския славянски хор от студентки и преподавателки от Йейлския университет, всички американки, които пеят с почти безгрешно произношение и безупречна вокална техника фолклор на всички славянски езици. А на първи юни предстои и друго общославянско честване в Ню Йорк, концерт в Чешкия дом (Bohemian Hall) с участието на български, сръбски, руски, украински, чешки и други музиканти.
Не само сред артистите, и сред обикновените хора в Ню Йорк, работници, надошли от Полша, Русия, Украйна, бившите югорепублики и България, има безспорен взаимен афинитет, стремеж веднага да си заговорят на „своя“ език, било да споделят с ирония носталгията си по социализма, било да се оплачат от негодността, крадливостта и предателството на „своите“ демократични политици, от които сега те са се спасили чак в Америка. Но все пак
специалното отношение между България и Русия
дори и в контекста на общославянската солидарност е уникално и сякаш може да се сравни само със специалното отношение между Англия и САЩ.
Не може да се сравни с това наше специално отношение връзката на Русия със Сърбия, която има сравнително неотдавнашен геополитически характер и й липсва историческото и културното измерение, а и реалната човешка близост между двата народа. А също и връзката на Русия и Гърция – посещението на Путин на Света гора получи повече осветление в българските и западните медии, отколкото заслужаваше. Руският президент беше облечен по-скоро ваканционно, черкува се скромно, тъй и не седна на прословутия трон, който приличаше на наш владишки, а си остана прав пред него.
Путин така и не седна на трона на ромейските василевси
Читателите знаят критичното ми отношение към фанариотството – и за някогашното асимилиране на стотици хиляди българи в новогръцкия етнос, и за приноса му в гръцката мегакорупция в днешно време. Не харесвам и гръцките ориенталски църковни песнопения, за съжаление копирани и у нас. Но бях приятно изненадан да видя вчера на Фейсбук снимка на някогашния си колега – дипломата Златко Димитров – с раница на гръб, на Света гора пред пътеуказателна табела за два манастира, написана на български и гръцки, и то българските надписи отгоре.
„Византийският“ или „православният“ наратив в политиката е също толкова безсъдържателен, колкото и неоосманисткият. Празнословен като политика и е панславизмът, както и неговият имитатор пантюркизмът. Надявам се тенденцията на руския 24 май – да се третира България с уважение, като исторически близка, но суверенна страна със славна история, минало величие – да се задълбочи. Да се подобрява качеството на руското дипломатическо, делово, информационно и културно присъствие у нас.
Още по темата:
http://glasove.com/categories/komentari/news/za-bukvite-chalgata-i-civilizacionniq-izbor--chast-i
http://glasove.com/categories/komentari/news/za-rusofobiqta-i-shodnite-formi-na-debilizym
