Всички сме срещу тероризма, но кои са терористите?

Терорът е инструмент на война в мирно време, дали ще е “хибридна” –асиметрична, или “студена” – симетрична, е въпрос на полифонична политологическа “реалност”, която не променя основната цел – подчинението на масовото съзнание чрез страх. Оттук следва и доброволното съгласие за отказ от личната свобода пак в мирно време – Патриотичният акт в САЩ след 11 септември. 

Образът на терора в медиите също е инструмент в тази война, защото тя се води широкомащабно на ментално, смислово ниво, създава се в умовете, преди да прекрачи към горещата фаза на военния конфликт или към студената фаза на пълен политически контрол върху личната и обществената свобода. 

Ако терорът се цели върху емоциите, медиите трябва да завръщат общественото съзнание към разума. Патетичните “отговори” от типа “нас не ни е страх”, на фона на мечета, свещички и балончета с политици, хванати за ръце, култивират инфантилна, емоционална реакция, която в ЕС придобива хронични измерения. 

Отговорността на медиите е значителна, защото могат да възпитават с постоянство рационално поведение чрез анализ на конкретните политически, идеологически, икономически и геополитически цели на терористичния акт, и чрез популяризиране на умения за самозащита на обикновения гражданин като по време на война, за да няма война – по израелския опит. 

Електронните медии разполагат с бързината и ефективността да действат чрез социалните мрежи. Бързината им е качество, но трайността им е кратковременна, защото в електронното пространство се натрупват – пак бързо, безброй материали, което е неизбежен минус. Вниманието на аудиторията не се задържа, а сърфира през заглавията. Като добавим и зависимостта от Гугъл, чийто алгоритъм е избирателен, когато решава кой материал ще се появява на първа страница и кой ще бъде заглушен. А кой контролира Гугъл? Гугъл е корпоративен инструмент, не национален. Не случайно Китай има огледални, но свои заместители и на Гугъл, на всички социални мрежи и на Ютюб – заради въздействието им върху съзнанието на национално ниво. Изградили са нещо като електронна карантина. Русия и ЕС не могат да си позволят китайския модел на виртуална автархия и оттук следват общите им проблеми в отразяването на терора във всичките му форми.

Медиите също са корпоративни или национални, плюс един процент свободни и смели фрилансъри като Елена Йончева, а това влияе на редакцията на контента, на образите на терора и антитерора. Тъй като терорът е инструмент, насочен пряко срещу държавата, не срещу транснационална корпорация, от значение е медийната политика на държавните СМИ. 

Кои са терористите?

Всички са срещу тероризма, но терористите са различни според гледната точка. Медиите, в отразяването на терора, неизбежно вземат страна само с дефинирането на терористите. В случая с Донбас, например, и двете непризнати републики, от гледна точка на Русия, опълченците и руските доброволци, които им помагат, действат при самозащита от Киев след майдана от 2013 г. За тях терористи са доброволците от АТО, стрелящи по цивилни граждани в ДНР и ЛНР. АТО е представител на държавен терор след преврат. 

Украинската позиция е противоположна – „ополчите“ са терористи и сепаратисти, заедно с писателя Захар Прилепин, който е зам. командир на батальон в ДНР, заедно с режисьора Владимир Меншов, дарил помощи на Донецк, за което е обвинен в “подкрепа на терористите”. И обратно – руският актьор, загинал като доброволец в АТО – Анатолий Пашинин, е герой за Киев, а за Донбас – терорист. 

Има и трета гледна точка, дистанцирана, представена от Людмила Улицкая, която се отказва от прецизиране на понятията, обявява ги за лъжливи: “Терминологията “сепаратисти, защитници, въстаници, бойци” – всичко това са лъжливи думи, които не отразяват реалността”. 

Различава се и държавната реакция в Русия и Украйна Украинската СБУ (Службата за сигурност на Украйна) е възбудила наказателно дело срещу Захар Прилепин за “участие в терористическа организация” и за “финансиране на тероризма”. Докато Русия не е завела дело с подобни обвинения за Анатолий Пашинин. Украйна подава на 16 януари 2017 г. и иск срещу Русия в ООН, позовавайки се на две международни конвенции: “За борбата с финасирането на тероризма” и “За ликвидацията на всички форми на расова дискриминация”.

Резултатът от иска е отрицателен, но е показателен. В Украйна всеки проруски активист е терорист, тероризмът, според Киев, има национално лице и то е руско. Електронно това се изразява и в наличието на сайта “Миротворец”, където държавата официално стимулира доносничеството, вписват се в открит достъп с пълните им лични данни украински и руски граждани с проруска позиция. 

Образът на терора в медиите има и исторически контекст – “сталинският терор” е разработена тема от украинските медии с Голодомора, представен като национален геноцид, а не като социален – срещу богатите житни райони на СССР, с жертви руснаци, казахи, кавказки народи, казаци и др. Защо Русия да не възвърне образа на “Младата гвардия”, но с истинския виновник за жестокото убийство на младите антифашисти по време на Втората световна война – не немците, както е в романа на Фадеев, а украинските националисти? На сайта на МИД РФ вече има разсекретени документи за ОУН и УПА, но те само пробягват в медиите и остават за специалистите. Докато украинската гледна точка за Голодомора е постоянна медийна тема и под формата на фото изложби, пътуващи из Европа. Подходът е различен. 

Проблемът идва и от липсата на ясна дефиниция за “законна въоръжена съпротива”, което обяснява разминаванията в понятията за „тероризъм“ в Близкия Изток. Сирийската гледна точка е, че държавата е “жертва на международна терористическа война”. За “умерената опозиция” срещу Асад няма единодушие между САЩ и Русия, оттук и неуточнените списъци с “умерени” организации – за едни са терористи, за други партньори, което не пречи да имаш партньор-терорист, но важен е образът и легитимацията, когато говорим за медии.

Има ли националност тероризмът? Има ли религиозна принадлежност? Медиите или отговарят, или премълчават. И в двата случая вземат страна, което е неизбежно. Официалната позиция на Русия, озвучена от Сергей Лавров, е, че терорът няма национален, нито религиозен произход. По-различна е руската обществена гледна точка, която може да си позволи недипломатичност и то най-вече сред либералните среди.

Андрей Кураев е скептичен по отношение на премълчаването на националната и на религиозната принадлежност на терористите, тъй като според него “терористическата проповед – това е болест на ислямското общество”.

Блогърът Антон Носик е по-радикален: “ислямът е религия, под чието прикритие единоверците в Русия могат да бъдат легално призовани да участват във финансирането на тероризма“.

Има ли идеология тероризмът? 

Терористът може да “няма националност” като стимул за терор, но винаги има идеология. Ислямизмът е идеология. Нещо повече, съществува преливане от една идеология в друга – любопитно е, че има доброволци в ИД, които от радикално леви анархистки възгледи и от почитание към Пьотър Кропоткин се превъплъщават в осъзнати ислямисти с подчертан пиетет към строителството на социална справедливост чрез шериат. Тук опираме до ролята на електронните медии – трябва ли да разясняват тези тънкости, за да предпазят от “идеологическа зараза”, или обратно – всеки материал ще се разглежда като пропаганда на ислямистката идеология.

Някои изследователи от Северен Кавказ пък смятат, че традиционализмът на местните елити като вътрешно явление, също е идеологема, не по-малко опасна за Русия от ислямизма – външен информационен продукт, защото води до “културен сепаратизъм”. Оттук и упрекът към руските медии, че представят романтично традиционните кавказки обичаи.

Електронните медии между тероризма и информационния суверенитет

“Информационният суверенитет”, наричан още „цифров суверенитет”, “кибер сигурност” /кибер суверенитет/, са термини, свързани със защитата от тероризма – както електронно, така и офлайн. Русия проявява към темата сериозен интерес чак след 2014 г., когато за “информационен суверенитет” се споменава в официалния отчет на министъра на връзките и масовите комуникации Н. Никифоров пред В. Путин (септември 2014 г.). Санкциите също стимулират държавната подкрепа на тази специфична област с Постановлението на правителството за подкрепа на замяната на вноса. Но “защитата винаги е по-скъпа от нападението” по думите на Наталия Касперская, ръководител на IT-компанията InfoWatch, инициатор на създаването на асоциацията “Отечественный софт”. 

“Информационният суверенитет” е по-широкото понятие, в което се включва “кибер суверенитетът”, както и терминът “информационна или цифрова колонизация”.

Дали Русия е колонизирана цифрово е спорно, но любопитна е тезата, че “информационият суверенитет” на държавата може да представлява “суверенитет чрез експанзия” като “износ на собствени информационни технологии, стандарти”, което пък ще гарантира “суверенитета на данните” (data sovereignty).

За целта “информационната инфраструктура” трябва да е под контрола на държавата и да бъде на нейна територия – това е застъпено като основен приоритет в Доктрината за информационна сигурност на РФ от 5 декември 2016 г. Интернет се възприема като част от “критическата инфраструктура” – термин с много дефиниции, използван и в Русия, и в САЩ с основен смисъл, че “може да оказва пагубно влияние върху националната и икономическата сигурност”.

Възможен ли е “идеологически суверенитет” без идеология? 

Някои изследователи на информационната сигурност държат на “идеологическия суверенитет” като част от “менталния суверенитет”, за което е необходима държавна идеология. Привържениците на създаването на нова идеология за Русия, въпреки забраната в конституцията, са романтично настроени към съветското минало от идейна гледна точка. От друга страна, те виждат, че либералната идеология на Запад има своята видима експанзия в руското общество и търсят идеологическа контра защита. Атеизмът не може без духовен сурогат, какъвто е идеологията, оттук и празнотата, която се опитват да запълнят, но тя едва ли има нещо общо с “информационния суверенитет” – защото разрушаването идва отвътре, доброволно, както стана със СССР.  

Ако обаче под “идеологически суверенитет” се разбира десакрализирането на чуждите идеологии, като “киберхалифата” на ислямистката пропагандна мрежа, застрашаващи “информационния суверенитет” и националната сигурност, тук вече работата на електронните медии може да постигне резултат.

“Информационният суверенитет” е свързан и с “цифровата дипломация” (Digital Diplomacy), която е сериозно направление в обществената дипломация на САЩ, която упражнява пряко въздействие върху масите чрез социалните мрежи. Едно от обясненията на ефективността именно на американската цифрова дипломация е, че това е “технологичен инструмент”, “въплъщаващ бизнес модела с информационната политика на google, facebook, twitter и други американски компании от интернет индустрията”. 

Любопитното в тактиката на американската “цифрова дипломация” е създаването през 2006 г. в Близкия Изток на Екип за цифрови външни контакти (Digital Outreach Team), с предназначение “да води дискусии по външната политика на САЩ с ползватели на популярни сайтове на арабски и персийски езици, и на урду”. Резултатът от тези дискусии е налице – информационна десуверенизация.

Следвайки цифровата дипломация на IT-стратегията си, САЩ готвят през 2017 г. в Сърбия създаването на “медиен център за борба с руската дезинформация” (Balkan Security Network), а американски фондации планират изкупуването на сръбски, словенски, черногорски и босненски  телевизионни канали. 

Тук вече наблюдаваме реализация на “информационно превъзходство” като цел на “мрежоцентричната” война – американска концепция от края на 90-те г. (Network Centric Warfare), прилага се и от НАТО (NATO Network Enabled Capabilities).

От “информационното превъзходство” до използването на “информационно оръжие” от типа на “логически бомби” (logic bomb) – през електронната поща, вируси или троянски програми, има една ръка разстояние. Нищо чудно, че и в Русия военната концепция е свързана с информационната сигурност. В двете доктрини – военната от 2014-а, и на информационната сигурност от 2016-а, се наблюдават общи положения. 

Преплитането на информация, суверенитет, масово съзнание и военно-информационно поле в рамките на асиметричната хибридна война, с тероризма като неин основен инструмент, превръща виртуалното пространство на електронните медии едновременно и в оръжие, и в лекарство. Дозата прави лекарството, когато има стандарти и те не са двойни. Информационната отрова действа бавно, притъпява сетивата, обяснява света чрез вражески категории, заклеймява тероризма, но припознава “свои” и “чужди” терористи – според идеологията или според бизнеса – пак идеология, потребителска. 

По силата на медиите обаче е да пазят обществената съвест, като не забравят, че: 

“Ревността, която иска да изтреби всяко зло, сама е велико зло” 

(Йосиф Оптински).

Статията е редакция на доклада от конференцията "Електронни медии и тероризъм", организирана от Международната академия за телевизия и радио IATR, на 26-29 септември 2017, София. Предоставена е за публикуване в "Гласове" от авторката.