Всекидневно забелязваме, че често пъти църковни хора, даже добре образовани йерарси и богослови, а като цяло и журналистите – както „външните“ (светските), така и „нашите“ (църковните) – коментирайки църковния проблем в Украйна, говорят и пишат, че Вселенската Константинополска патриаршия ще предостави или пък (според други) няма да предостави автокефалия на Украинската църква. Този начин на изразяване обаче е еклисиологично и канонично неточен, а оттам и подвеждащ, независимо от добрите намерения на огромното мнозинство от изказващите се по темата. Не твърдя, че това се дължи на липсата на богословска подготовка у някои пастири и богослови на Църквата или на желание за изопачаване на фактите от страна на небогословите. По-скоро оставам с впечатление, че тази погрешна терминология се дължи на невнимание и небрежност. Нека поясня.
В Украйна съществува канонична Украинска православна църква – автономна поместна Църква под юрисдикцията на Московската патриаршия, призната от всички православни Църкви без изключение, и намираща се в евхаристийно общение с тях. Тази Църква нито желае, нито е поискала от някого автокефалия – нито от Московската патриаршия, към която принадлежи (и която в такъв случай би следвало да инициира цялата процедура по придвижването ѝ), нито от Константинополската патриаршия, която като първопрестолна Църква, координираща въпроса, би следвало тогава да постави тази молба за всеправославно обсъждане и окончателно решаване – или да бъде удовлетворена, или пък отложена за определено или неопределено време.
Освен тази канонична Украинска църква в страната съществуват и три разколнически формирования, както и агресивната униатска общност. Разговорите за автокефалия се водят именно между тези схизматични „Църкви“ и едновременно с това – с ръководството на Украинската държава, в отсъствието на каноничната Църква и въпреки нейното желание, но, както можем да се досетим, с дръзката намеса на униатите на страната на разколниците.
Следователно в случая не става дума за планирано предоставяне на автокефалия на Украинската църква, както постоянно слушаме и четем, а за план за предоставяне на автокефалия на разколническите формирования в Украйна.
Действията на Константинопол се обясняват и оправдават с това, че целят премахването на разколите и възстановяване на църковното единство на украинския народ, въз основа на наскоро формулираното учение, че Константинополската църква, като Вселенски престол и историческа Майка на славянските Църкви, има правото в този случай да вземе решение самостоятелно и по своя инициатива, пренебрегвайки съществуващите до този момент юрисдикционни граници на поместните автокефални Църкви и без да се съобразява с тяхната позиция или реакция.
Едно такова учение обаче няма никакво основание, защото съгласно приетото устройство на Църквата, няма фактор по-висш от епископата и църковното изпълнение на една автокефална Църква, освен съборната институция, т.е. авторитетът на събора на всички или на огромното мнозинство автокефални Църкви (Вселенски събор) или на събора на повечето Църкви от дадена по-голяма област (разширен събор).
Първият епископ при нас на Изток не е пръв в абсолютен смисъл (отделно от останалите), както е в юрисдикцията на стария Рим, а е пръв в събора (πρῶτος ἐν Συνόδῳ). Според всеизвестното 34-то апостолско правило, един събор без своя пръв епископ (предстоятел) е недействителен, но и предстоятел без събор е несъществуващ.
Оттук следва, че Вселенският патриарх няма правото да обсъжда, а още повече да решава, статута на Украинската църква – и по аналогичен начин – на която и да е друга Църква – сам по себе си, надсъборно, самовластно.
Но има и друг проблем! По какъв начин би било възможно възстановяването (реабилитацията) на законно низвергнатите епископи и клирици, чийто вожд – Денисенко, лъжепатриарх Киевски, не само е низвергнат, но е и отлъчен и анатемосан!
Може ли която и да е Църква, включително и първата по ред и чест, да пренебрегне или да сметне за невалидни законните действия на друга Църква-сестра? Има ли правото някоя Църква, според обстоятелствата да признава или да не признава каноничните действия на друга Църква, въз основа на някакви несигурни критерии?
Напротив: хиротониите, офикиите, преместванията [на клирици], канонизациите и т. н., от една страна, но също и разстриженията [на монаси], лишаванията от сан, забраните за свещенослужение (аргосите) и другите епитимии, от друга страна, наложени от една православна Църква, автоматично се приемат и са валидни за всички Църкви, без изключение.
Ако този принцип на приемственост и взаимопроникване (съвместно съществуване, ἀλληλοπεριχώρησις) на Църквите бъде потъпкан, ще рухне веднага цялото устройство и цялата система на функциониране на църковния организъм. Правилното прилагане на горния принцип изключва, на първо място, диалога „на равни нога“ с разколниците, което би довело до тяхното завръщане, чрез покаяние, в единството и каноничния ред на Църквата. Едва тогава те могат и имат правото да представят своите искания, включително и за автокефалия – най-напред пред своята Църква и впоследствие чрез нея – пред цялата Църква.
До неотдавна тази методология бе следвана стриктно и от Вселенската Константинополска патриаршия – както по отношение на разколите в Украйна, така и по отношение на разкола в Скопие (Република Македония). В дните на сегашния Светейши Вселенски патриарх имаше време, когато разколниците от Скопие не биваха приети във Фенер за обсъждане на техните въпроси без предварителното съгласие на Сръбския патриарх.
Тогава бе немислимо те да се обърнат директно към Вселенския патриарх, пренебрегвайки Църквата, от която са се откъснали и техните писма да бъдат включени в темите за обсъждане от Светия и Свещен събор в Константинопол, а Сръбската църква да научава за тези събития единствено от средствата за масово осведомяване, както стана наскоро. Очевидна е аналогията със случващото се в Украйна. Човек се пита: какво тогава е съдържанието на термина автокефална Църква?
Най-лошото и тъжно от всичко обаче е фактът, че заявената цел на това начинание в Украйна – а именно, премахването на разколите и възстановяване единството на православните християни в Украйна – е предварително обречено на неуспех.
Разколите не се побеждават с полумерки, нито въз основа на формалното и престорено обръщане на разколниците, с активната подкрепа на светската власт и на неясни външни политически центрове, обикновено действащи задкулисно.
Това, което най-много може да се постигне, е относително намаляване на броя на разколническите формирования: вместо съществуващите към момента три разклонения ще имаме евентуално и най-вероятно една нова „федерация“, по същество с рехаво единство, призната от някои Църкви и непризната от други, а по-многобройната канонична Църква ще си остане там, където се намира и сега – под покрова и егидата на Московската патриаршия.
И този същият господин Денисенко, в миналото митрополит Филарет – навремето един от двамата основни претенденти за патриаршеския престол в Москва, а днес – самопровъзгласил се за „Киевски патриарх“ (дали ще запази титула си?) – потвърждава думите ми, заявявайки че занапред рускоговорящите ще си останат към Москва, както и досега, а украиноезичните ще бъдат към него (защото къде другаде?).
Само една подробност забрави да спомене този достолепен по възраст, но във всичко друго окаян и достоен за съжаление мъж: забрави да каже, че всички жители на Украйна са рускоговорящи, а някои, немалко, са същевременно и украиноезични.
Освен това ми се струва, че напредналата възраст – в случая с господин Денисенко, както и наближаващите избори – в случая с господин Порошенко, представляват немаловажни мотиви за бързината и нетърпението и на двамата; не мога да разбера обаче защо трябва да бърза Константинопол. Каква е ползата от всичко това за Православието? Струва ли си заради такава перспектива да бъде изложено на опасност неговото единство? Силно се съмнявам.
Разколът така или иначе ще си остане, независимо дали триглав или едноглав. Тогава напразни са усилията на Великата Христова църква. Надявам се да съзира огромния разкол, който е надвиснал като меч не само над Украйна, но и над цялата православна вселена. Опазил ни Бог!
Зная, че в миналото много разколи – и не само разколи, но и еретически движения – са били преодолени и техните последователи, каейки се и отхвърляйки своите заблуди, се възсъединили с Църквата. Доколкото зная обаче, в двухилядолетната история на Църквата нямат аналог опитите да бъдат възсъединени разколници към църковното Тяло и едновременно с това автоматично да бъдат въздигнати до висотата на най-висшия исторически начин на съществуване на една Църква (т.е. автокефалията – бел. прев.) и да бъдат причислени към лика на най-просиялите и издигнати Църкви, без какъвто и да било предшестващ период на съзряване, подвизаване, придобиване на църковен етос (нрав) и разум, единствено и само „по благодатта и щедростите“ на първопрестолната Църква.
При това, нека отбележим, че някои исторически Църкви, славни със своето духовно равнище, свидетелство и принос, които никога не са впадали в блатото на ереста или разкола, до ден днешен не са придобили автокефалия и вероятно никога няма да придобият. Въпреки това, те нито протестират, нито се оплакват или жалват. В такъв случай се налага следният парадоксален извод: като схизматична общност рано или късно ще бъдеш оправдан и възстановен, дори ще бъдеш въздигнат в автокефална Църква. По този начин схизмата престава да бъде смъртен грях и престъпление, което дори мъченическата кръв не може да умие [срв. св. Йоан Златоуст], а се превръща в обикновено леко прегрешение, което се лекува лесно и накрая – о, преславно чудо! – дори се награждава.
Искаме или не – по този начин падат оградите за много нови разколи и Православната църква рискува да се превърне в някакво разградено лозе, а това ще доведе до непоправима вреда, съблазън за съвестите [на вярващите] и загуба на всякакво доверие към нашата Църква от страна на инославните, а и на иноверните и невярващите.
Пиша това с голяма скръб, с болка, благоговеейки и обичайки от дъното на душата си мъченическата Велика Христова църква: „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце“ (Рим. 9: 1 – 2; срв. 2 Кор. 11: 31; Гал. 1: 20; 1 Тим. 2: 7) по повод на тази наскоро създала се ситуация, изострянето на отношенията и разногласията по въпроса за изцелението на раните, причинени от разколите.
Разколите понастоящем, вместо да бъдат отстранени – странно защо – причиняват допълнителни духовни и душевни разколи сред самите защитници на истината, благопреуспяването и правилния курс на светите Божии Църкви. И именно заради тези последни качества, „грижата за всички църкви“ (2 Кор. 11: 28) изпълва сърцето и на мен, смирения православен епископ, така че „на мен, най-малкия от всички светии“, т.е. християни (Еф. 3: 8; срв. 1 Кор. 15: 9), не е позволено да мълча, за да избегна всякакви възможни недостойни обвинения в неверие, предателство, дезертьорство и т.н. Любовта към Църквата на св. апостол Андрей и към цялата Православна църква също ме подбужда да говоря, вместо да мълча – да говоря по съвест и искрено.
Със сърдечна тревога се моля Основателят и Женихът на Църквата, Господ наш Иисус Христос, по благодатта на Светия Дух и благоволението на Бога и Отца, по молитвите на светите и богоносни наши отци Йоан Златоуст, Григорий Богослов, Фотий Велики и всички други, които са прославили престола на Новия Рим, заедно със светите киевски митрополити, светите московски патриарси и всички светии да помилва и спаси всички нас! Писах и избавих душата си от грях.
Превод от гръцкия оригинал: Алексей Стамболов
Източници: Видинска митрополия, romfea.gr
Бачкият епископ Ириней (Булович) е клирик на Сръбската православна църква, утвърден православен богослов и духовник, духовно чедо на преп. Юстин Попович. В продължение на едно десетилетие (1970 – 1980 г.) учи в Атина, където е изпратен с благословението на своя духовен старец и където написва докторската си дисертация, посветена на богословието на св. Марк Ефески – велик отец на Църквата и защитник на св. Православие.