Войните за американското наследство

Неоконсервативната картина на света не е убедителна вече за никого с минимум мозъчна дейност. Конфликтите, доскоро изглеждали ни като умишлено търсен или пък „колатерален“ продукт на американския хегемонизъм, сега сякаш се дължат повече на американския провал, отсъствие и слабост. Те изразяват стремежа за препозициониране на силите във внезапно настъпилия постамерикански свят – войни за американското наследство. 

Руско-турският конфликт 

е най-актуален сега. Той съществуваше и по-рано, както и аз отбелязах миналия декември в „За Южен поток и разцентрования ни геостратегически компас“, но бе оставен да отлежава във фризера на американската хегемония. Турция бе станала за Русия перспективен партньор и заради американското благоразположение, на което се радваше. Русия при това изпитваше известна симпатия към нея като страна, сравнително независима в поведението си от САЩ (за разлика от Украйна, Грузия и България) – пък и младата турска република оцеля срещу Антантата и благодарение на съветската помощ. Масовият руски гражданин бе напълно забравил руско-турските войни от предишните векове и мислеше: „Турция – это пляж“. 

Но ето че обидената до кръв от турския удар в гърба Русия в миг забрави всичко това и превключи на чист „реалполитик“ от XIX в. – заговори в медиите за „руския Царьград“, изкопаха пророчества на православни светци и старци в стил Мартин Задека и „Турцiа ке падне 1876“, Руската дума поиска „Св. София“ за християнски храм. Официална Русия високомерно, съвсем по имперски, „дисциплинира“ Турция – отменя енергийни проекти за десетки милиарди („Турски поток“, както отбелязах преди време, поначало не беше орисан да се осъществи), спира турския внос, народът бойкотира турските продукти и курорти, унижават се турските търговци в Русия и самият Ердоган, когото Путин публично квалифицира като помагач на тероризма, лъжец, вероломен, корумпиран, диктатор – и Турция позорно мълчи и се снишава. Не си и помисля да „затваря проливите“, а на по-ниско равнище покорно моли Москва за снизхождение. 

Кое е новото тук? Конфликтът внезапно премина в „постамериканската“ си фаза. Ердоган твърде много се осланяше на могъществото на САЩ и на късогледото американско виждане за Русия като регионална сила. Оказа се, че САЩ и НАТО са безсилни да му помогнат и че 

Русия е глобална сила, 

срещу която не само Реджеп, но и Барак нищо не може да направи насила – или поне в непосредствения й хинтерланд. Това разбиране се разпространи мълниеносно по Европа и Северна Америка и по цял свят. Последното недвусмислено доказателство бе незабавното спиране на американските бойни полети над Сирия от Ирак след разполагането на съвременната руска система за противовъздушна отбрана С-400 в провинция Латакия – подобно на паническото изтегляне на американския авионосец от зоната на поражение на „Калибрите“ след руския удар от Каспийско море миналия месец. САЩ изоставят Близкия изток, изоставят вредната за тях стародавна английска доктрина на сдържането на Русия към Средиземноморието, донесла толкова катастрофални беди на народите в региона, в т.ч. на българите и гърците. Това е чудесна новина за всички. 

Глупостта на Ердоган 

ще струва на страната му не само 50 милиарда долара преки икономически вреди и катастрофална рецесия, но и пълната му загуба на позиции в Сирия. Той не ще може да поддържа ИДИЛ, която без помощта му ще рухне, не ще може да бомбардира сирийските кюрди и да противодейства на създаването в териториите им на военен плацдарм за турски Кюрдистан. Приказките за отваряне на нов карабахски фронт не са сериозни – Азербайджан е шиитска страна с многовековно персийско присъствие; позициите на Русия в Кавказ и Каспийския басейн вече са непоклатими. 

Завинаги е разрушена репутацията на Ердоган и на Изток, и на Запад – всички, дори в НАТО, са убедени, че Турция е спонсор на ИДИЛ, злонамерена, с ненадеждно и истеричаво ръководство, а сега виждат, че е също подла, страхлива и слаба и трябва да бъде изключена от НАТО, защото го вкарва в безизходни ситуации. Турция е главният виновник и за бежанския поток от Сирия към Европа – Анкара манипулира и изнудва Европа, иска и получава милиардни помощи от Брюксел за нещо, което сама предизвиква. 

Американските сателити в Близкия изток в постамериканската ера

Всички внезапно прозряха, че Турция не е „последната национална държава, освободила се от Османската империя“ (Ататюрк), а пъстър постосмански конгломерат от народи и религии, държан досега заедно само от хегемонията на военните и кемалистката идеология, но вече и двете, изглежда, не са сериозен фактор. Ако и сега военните, обезсилени от репресиите покрай аферата „Ергенекон“, не свалят и затворят Ердоган и не ликвидират безпощадно АКП, значи това е вярно. Ако единствената светска морална спойка на сегашна Турция е неоосманисткият проект, заменил кемалисткия, то с неговото разпадане какво ще я удържи? 

Териториалното разпокъсване, ликвидацията на Турция като регионална сила вече не изглеждат невъзможни. В Русия и на Запад едновременно заговориха за независим Кюрдистан; в интернет циркулират разни интересни карти, дето новата кюрдска република има ту излаз на Средиземно море в историческа Сирия, сегашния турски вилает Хатай, ту на Черно море в историческа Западна Армения. Обединен Кюрдистан в сегашните предимно етнически кюрдски територии на Турция, Сирия, Ирак и Иран засега не е нещо осъществимо дори в постамериканската ера. Но поддържането на военен конфликт от Донбаски тип в турски Кюрдистан, издигането на искания за федерализация на Турция, защо не успоредно с аналогични процеси в Сирия, Ирак и Украйна, е нещо напълно реално. В Турция има национални и религиозни малцинства, обхващащи засега половината от населението, но ако процесът на дезинтеграция потръгне, ще излязат силни разделителни линии и сред другата половина. 

Ако това стане с Турция, няма как да не стане и със Саудитска Арабия – става дума за общ процес на 

балканизация и маргинализация на големите американски сателити в Близкия изток. 

На същите интересни карти, циркулиращи из интернет, Саудитска Арабия е разделена на пет части – остатъчна централна саудитска държавица сред пустинята; Източната шиитска провинция на брега на Персийския залив, дето са почти всички въглеводороди, е част от нова арабска шиитска супердържава, включваща шиитски Ирак, която би трябвало да погълне и шиитски Бахрейн, може би и Кувейт, и да е вечен съюзник на персийската супердържава (с части от Афганистан и Пакистан). Персийският залив става шиитско езеро. На юг предимно шиитските земи на полуострова отиват в един значително разширен Йемен, на северозапад древен Хиджаз се присъединява към Хашемитското кралство, светите земи на исляма образуват отделна държавица на Червено море, формално може би под легитимистки Хашемитски скиптър, но с реален сюзеренитет, разделен между Египет и шиитите. 

България в постосманската ера

България по традиция е единственият добър съсед на Турция, или поне единственият, с който тя не е във фактическа необявена война. При все това и в България разобличаването на Турция под режима на АКП като терористична държава, демонстрацията на безпомощността й пред гнева и мощта на Русия и липсата на реална американска и натовска подкрепа би трябвало в кратък срок да доведе до радикални промени: сваляне от власт и фактическо унищожаване – със строго законни средства: борба с корупцията! – на двете пети колони на Ердоган в София – ГЕРБ на Борисов, самоназначилия се брюкселски застъпник и драгоманин на Анкара, и ДПС на Местан, който в НС повтори буквално опорните точки на Чанкая от първия ден след инцидента със Су-24М. Крайно време е ГЕРБ и ДПС, два милиционерски реликта от мрачните времена на ДС, два феодални локуса на мафиотската симбиоза на бизнес и политика – и явни, безскрупулни агенти на чужди държави – да прекратят завинаги съществуването си. 

Без свалянето на ГЕРБ, осъждането и затварянето на Борисов няма да може България да се възползва и от шансовете, които руският избликнал гняв срещу Турция неочаквано (или не съвсем) й връща – да построи „Южен поток“, проект изключително важен не толкова заради енергията сама по себе си, колкото заради задаваната нова и най-перспективна географска ос на бъдещата българска реиндустриализация и за транзитните потоци от Азия и Русия към Югоизточна и Централна Европа, а също и наследник на вече одобрения в Брюксел, но очевидно нереализуем „Турски поток“. 

Да построи АЕЦ „Белене“ и планираните в миналото две газови ТЕЦ; да реализира останалите руски (и китайски покрай тях) индустриални проекти, ликвидирани от ГЕРБ: сътрудничеството ни с Китай има реален смисъл само в контекста на изпреварващото сътрудничество с Русия по направлението Черно море – Дунав – Централна Европа. Да си върне руските туристи и да се опита да замести турския износ на храни към Русия и Митническия съюз. Ако е нужно, България да отмени едностранно санкциите на ЕС срещу Русия на своя територия и за своите субекти – и при сериозни проблеми с Брюксел да насрочи референдум за оставането си в ЕС. Сегашен Брюксел е на командно дишане – самият Юнкер казва, че краят на Шенген ще е край и на еврото, и на сегашния ЕС. 

Плевнелиев отчая вече и ГЕРБ с непроходимата си глупост, неадекватност и безгръбначие. Акад. Стефан Воденичаров, човек явно не по-малко надарен с глупост и политическа неадекватност – гафовете му с поканата до фанариотския „патрик“ и с представянето книгата на неоосманиста Давутоглу бяха твърде много за един месец – се обезсмисли като потенциален кандидат за мястото му, както и другите потенциални герберски кандидатури. 

Сините, които прилежно туркофилстваха тия дни („Браво на Турция!“), преди да узнаят мнението на „началниците“, загубиха много гласове. Сега сините се утешават да правят паралели между Ердоган и Путин, и тук паралелите са насилени, както бяха по-рано и между Борисов и Путин. Глухата анадолска провинция Ризе и Петербург, село Банкя и Петербург, ислямисткият комсомол в Истанбул и КГБ, паркингът на стадион „Славия“ и КГБ – това са разликите. 

Деосманизацията на България е все още важен проект – проектът на Алека срещу Бай Ганя. Както читателите сигурно са се уморили вече да четат в писанията ми, деосманизацията включва не само изтриването на ГЕРБ и ДПС от политическата ни карта, не само избирането на политически вменяеми лица начело на държавата и БАН, не само недопускане на турските ВВС да „пазят небето“ над страната. Но и преодоляване на постосманското в културата: не забрана, а просвета, промяна на вкуса, правеща постосманското терминално uncool. 

Турските сериали, чалгата, „гръцкото“ и „сръбското“, „българските“ фолклорни ансамбли с османски гайтанлии потури и салтамарки, даули и кеменчета, османските топоними, поне що се отнася до градовете ни с известни стари български имена (Ямбол – Дъбилин, Кюстендил – Велбъжд, Провадия – Овеч)... османизмите в езика и бита, в т.ч. захласването ни по османската, уж „възрожденска“ архитектура... 

Всичко това може да стане само в преломен исторически момент като сегашния. И разбира се, деосманизацията не означава омраза, преследване или друг негативизъм към турците – напротив, означава взаимно уважение и харесване на равноправна основа. България – централноевропейска (не ориенталска), черноморска (не средиземноморска) и славянска по език и култура страна, в религиозно отношение свързана традиционно най-вече с Русия, която уважава и харесва и ориенталците, и средиземноморците, и неславянските народи, но не се идентифицира с тях и не копира сляпо адетите им. 

Войната на НАТО и Русия в постамериканска фаза

За какво ни е още НАТО? Руската стратегическа авиация облита цяла Европа, минава над (все още формално окупирания от САЩ) Ирак и над Иран, ескортирана от ирански изтребители американско производство. Руска подводница от Егейско море изстрелва по Сирия крилати ракети, които минават над Турция по балистична орбита. Ирак и особено Афганистан, дето също се разполагат американски войски и от 14 години върви най-голямата в историята натовска операция, искат руска военна помощ срещу ислямистите. И НАТО кротува! 

След парижките атентати Франция не потърси помощ от НАТО, а от ЕС, но най-вече от Русия. Засега Вашингтон успява да обезсили френското желание за приоритетно военно сътрудничество с Москва. Оланд не е Де Гол; импулсът на атентатите в Париж затихва, а и поначало не можеше да се сравнява с импулса на 11 септември. Все пак пукнатината между Париж и Вашингтон е налице. 

САЩ нямат намерение да помагат с нищо реално на сателитите си срещу Русия. Дори когато им дават разузнавателна информация срещу нея. Това важи и за Турция, вековния англо-американски стълб на руското сдържане в Средиземноморието, а камо ли за Украйна, една геополитическа играчка без реално значение за Вашингтон сама по себе си. Каква ли ще е съдбата на киевския режим в новата постамериканска ера? 

И да е „кимнал“ на Ердоган в Анталия за свалянето на руски самолет, както някога американски дипломат бил „кимнал“ на Саддам за окупацията на Кувейт, Обама със сигурност не е знаел какво прави или не е искал да го каже. В резултат на кимването му Русия едностранно наложи безполетна зона над Сирия, 20% от територията на Турция, над цял Ливан и Израел, ликвидира турските и натовски агенти в зоната на свалянето на самолета, ефективно затвори турско-сирийската граница за самолети и автомобили. Путин гаменски, как питерская шпана, унижава НАТО – и единственият отговор оттам е жално хленчене, че руските С-400 не помагат в борбата срещу ИДИЛ. Затварянето на границата всъщност беше идея на Оланд! След нея нещата в Сирия ще изглеждат коренно различни. 

В почти всички региони на света извън големия Близък изток и Африка обаче войните за американското наследство вероятно ще бъдат кратки и сравнително безкръвни. ЕС ще бъде принуден да се реформира коренно, в това число да излезе от НАТО, да пренебрегне американския диктат на договорите за „свободна търговия“ и санкциите срещу Русия. Американският чадър се разкъса и се превърна в главен дестабилизиращ Европа фактор. 

В Източна Азия икономическата и военна мощ на Китай няма да доведе до политическа хегемония от американски тип, както увери и Си в ООН, и му вярвам. И в Южна Азия, а явно и в Латинска Америка нещата постепенно ще се послегнат. Това развитие ще има и огромно благотворно въздействие върху социалистическа Америка – външната й политика ще се „хармонизира“ с вътрешната – в интерес на мнозинството американски граждани, а не на глобализираните елити. 

„Войната на християнството и исляма“ в постамериканска фаза 

В следващ коментар през декември с работно заглавие „Физиология на религията“ ще разгледам от обективистка гледна точка причините за възникването на религията в древността и за нейното съществуване днес – функциите, които е изпълнявала някога и изпълнява днес. Тези функции са много важни, но разнородни и често взаимоизключващи се. Подвеждането на всички под общия знаменател на „религията“ ражда много объркване. Колко еднаква може да бъде религията на неграмотния средновековен селянин и на съвременния образован жител на глобалния метрополис? 

Самюъл Хънтингтън бе посредствен американски школски политолог с ограничени знания за света, бегли представи за историята му (особено в сравнение с блестящия си предшественик Шпенглер) и бос по философия. Босненската война и разпадането на СССР му помогнаха незаслужено да си направи световно име. Прочутата му статия от 1995 г. е всъщност на скромно ученическо равнище. Религиите не са пришити към дрехите на народите и сами се променят до неузнаваемост с времето и мястото; симпатиите и антипатиите между народите могат да вървят и по религиозен, но и по всеки друг – етнически, културен, расов, политически – признак; има само една човешка цивилизация, но различни култури, между които обаче няма никакви непреодолими бариери.  

Обучението по философия в средното училище трябва да обръща внимание на каузалността в историята. Едно време ни учеха по марксистки, че въпреки голямото значение на идеологията, политиката, водачите и партиите дълбинните причини на историческите събития са винаги в икономиката – икономически детерминизъм. Това е самата истина. Политико-религиозните движения са политически; дълбинните причини за тях са на първо място икономически, социални и геополитически, а не собствено религиозни – богословски или свръхестествени. Истински религиозните добри хора (и в БПЦ) усещат, че всички религии са еднакви, че всички искрено вярващи са еднакви. Лошите хора – религиозни фундаменталисти, политици екстремисти – са дълбоко в сърцата си неверници, използващи религиите за знаме за прикритие на злината си. 

И в босненската война, и сега у нас и на Запад твърде много се приказва за изначалната агресивност на исляма и за упадъка на християнството в Европа като причини за сегашните кризи. Когато чеченските ислямисти режеха глави на руски наборничета, френският философ Бернар-Анри Леви се възхищаваше от природната интелигентност на чеченците. Той им симпатизираше, защото не харесва Русия, която свързва с комунистическата опасност. Когато българските комунисти сменяха насила имената на българските турци, Западът ги осъждаше за нарушаване правата на човека. 

Методът на сходствата и разликите е много полезен. Ислямска република Иран е стратегически съюзник на православна Русия. Враждата мажду уахабитска Саудитска Арабия и шиитски Иран е по-люта от тази между коя да е от тях и Израел. Алауитът по род Башар Асад хвали Путин като единствения истински защитник на християнството. Същото мислят и много консервативни, набожни американци – бели и черни, и много консервативни европейци. Между това Путин се радва на широка популярност на арабската и персийската „улица“. Рамзан Кадиров му се кълне във вечна вярност. Руските мюсюлмани изглеждат по-руски от всякога. В Казан отново се произвеждат най-секретни руски военни изделия. Чеченски бойци избиват бойците на ИДИЛ в Северен Кавказ. Как да съчетаем това с „агресивния ислям“ и „упадъка на християнството“? 

Или да вземем антиките на чалга историка Божидар Димитров за „операция Тервел“. Днес не арабите нападат Европа – тъкмо обратното. Недоволството в Изтока изцяло се дължи на намесите на Запада в работите му. Сред стотиците хиляди бежанци сигурно има и отделни джихадисти; още по-сигурно е, че лошото отношение на Европа ще създаде много нови джихадисти и в лицето на сегашните мирни и наивни източни момчета. Въпреки това голямото мнозинство бежанци са кротки хора. В Сирия руската намеса вече върна един милион от тях по домовете им. В Либия потокът им също може да бъде овладян с възстановяването на държавността, унищожена безсмислено от Запада. 

Казват, че много французи симпатизират на ИДИЛ – и сигурно не само араби. И много християнски европейски деца се захласват по тях: ИДИЛ е и младежка контракултура, глобален протест на недоволните млади – брадатите муджехеди са за някои деца икони – почти Че Гевара или по-скоро Червените бригади. 

Арабският социализъм ‘before’ and ‘after’ („преди“ и „след“)

Следващите редове са мои, от праисторическата 2006 г., когато още бях убеден натовец и вярвах в мисията на САЩ за демократизацията на Ирак – цитирам ги за куриоз. „Ислямизмът вече превали зенита и е въпрос на време да премине в историята на пропадналите арабски каузи наред с панарабския национализъм и арабския тоталитарен социализъм от Баасов тип. „Ал Кайда” вече не стряска особено никого, начело на джихада в световен мащаб излезе шиитският екстремизъм начело с Иран и партизанското му международно крило „Хизбула”. Засилването на шиитите беше резултат от войната в Ирак, непредвиден от никого в 2003 г. Засилването на шиитите води до отслабване позициите на Саудитска Арабия в ислямския свят. Но и тази шиитократическа фаза ще е преходна, понеже ислямизмът очевидно не успява – както в Судан, Афганистан и другаде – да подобри живота на арабите и мюсюлманите и да увеличи тежестта им в света. Както преди това не успяха и панарабският национализъм, и арабският социализъм. Той няма позитивна програма, която да печели сърцата и умовете на хората. За неудоволствие на хънтингтънистите Изтокът постепенно ще започне своята перестройка като Източна Европа. Призраците на края на историята и последния човек ще се проявят и в Ориента.“ Не всичко от казаното в 2006 г. е грешно, но грешна е цялостната постановка на въпроса. 

Преди десет години вярвах, че бъдещето на арабите е като нашето – сближаване със САЩ и ЕС и развитие на „турбокапитализма“. Сега мнението ми е обратното – причината за жизнеността на ислямизма е тъкмо дискредитацията на социализма в глобален мащаб с разпадането на СССР и налагането на пазарния фундаментализъм като глобално евангелие. Ако не беше тя, при липсата на съветски империализъм и износ на войнстващ атеизъм и комунистическа идеология, антизападният и антиглобалистки протест (джихадът) на Изтока, разбира се, щеше да бъде поне отчасти и социалистически по дух. 

В традиционните общества социализмът щеше пак щеше да се загръща в религиозни драперии, но ислямът е принципно напълно съвместим със социализма: равенството в ислямските общности е главна причина за популярността на религията в Третия свят. Ислямизмът обаче беше грижливо култивиран от западния империализъм като противоотрова срещу социализма. Ето колко опасна е деструктивна е безогледната антисоциалистическа пропаганда – дано и нашите сини колеги се поучат. 

За своя чест обаче трябва да кажа, че когато Западът глупашки взе „Арабската пролет“ за началото на източната перестройка, аз трезво я квалифицирах като хлебни бунтове, които нямат потенциал за демократични промени, а евентуалните свободни избори в региона ще доведат ислямистите на власт. Това, което се промени в постамериканската ера, е, че диагнозата на смъртта на арабския социализъм вече не е толкова категорична. 

Очевидно е, че и Близкият изток щеше да е, ако не по-добро, то определено по-малко лошо място днес с Арабската социалистическа партия БААС – Саддам и Асад – и с Кадафи, с режима на Насър и със социалистическата ООП вместо „Хамас”. Очевидно е, че наложеният от САЩ като уж по-добър път на Саудитска Арабия е път към робство, дегенерация, агресия и износ на сектантски радикализъм и тероризъм. Саудитският режим е и люпило на фанатичен антисаудитски ислямистки радикализъм. 

И в Европа проблемът съвсем не е в „упадъка на християнството“. 

Християнството в Стария континент винаги е било в „упадък“; всички реформистки религиозни движения – от богомилството през Клюнийското и Францисканското движение, Реформацията и Контрареформацията, до руските староверци и всевъзможни други секти и до дъновисткото движение у нас – се бореха с упадъка на християнството. 

Християнството, т.е. добрите нрави, в Европа не се ерозират от нормалния общочовешки напредък по правата на човека, включително и от правото на брак на порядъчните мъже и жени хомосексуалисти, и не от разврата, който характеризирал в същата или по-висока степен и Викторианската уж благонравна епоха, и набожното Средновековие, а от икономическото неравенство и корпоративния грабеж. Не към хорските bedrooms (спални), а към корпоративните boardrooms (заседателни зали) следва да се насочи гневът на моралистите. Корпоративните медии, търсещи максимизация на печалбата, са оръжие за затъпяване на масите – желаната цел на евроелитите, които се нуждаят от bewildered herd (ошашавено стадо), а не от рационално гражданство.  

„Варварите“ са най-удобното пропагандно средство на елитите за оглупяване на масите и отвличането им от истинските проблеми. За над 500-милионен ЕС под милион бежанци за година не са нещо, което дори би се усетило от мнозинството европейци при друга обстановка. И без това в Европа живеят постоянно от много години милиони араби и други мюсюлмани. Но сегашната тежка бежанска криза очевидно се дължи на първо място на глупашката западна намеса в Либия и Сирия и е своеобразна разплата както за собствената европейска вина, така и за американската хегемония над Стария континент. А също в значителна степен кризата е и организирана от Ердоган. В историческа дълбочина проблемите на Близкия изток се дължат преди всичко на западния колониализъм, който там е значително по-агресивен и перфиден от където и да е другаде, и това сега се дължи главно на въглеводородите. 

Видях статиите на проф. Васил Проданов за социалните проблеми на Изтока като причина за ислямизма и за властта на миналото над днешна България. Всичко това е абсолютно точно. Едно време четяхме у Талев как османлиите по Българско се вайкат по време на Възраждането, че ислямът е в упадък, вярата им отслабнала, Аллах праща изпитания на правоверните, гяурите дигнали глава – с пари си играят, църкви дигат, камбани бият – по цял ден „дан-дан-дан“. Проблемите на османлиите в Българско в XIX в. не могли да се решат със самовнушение за по-силна вяра в Аллаха или с по-строго придържане към нравите на предците победители – като например воюване с мечове и копия срещу вапорите и топовете на гяурите. 

Проблемите на Европа днес също няма да се решат с „укрепване“ на християнството 

– например въвеждане на Закон Божий в българското училище, молитви сутрин преди училище, арести на „опасни“ хомосексуалисти като Емил Димитров и Георги Парцалев (Федерико Гарсия Лорка и Алан Тюринг)... Теоретично мислими са и богоугодни мерки като забрана на хазарта, проституцията, порнографията, „Планета Пайнер“ и „Шоуто на Слави“, но няма практически изгледи за въвеждането им – техни закрилници и многобройни клиенти и инвеститори ще има и сред укрепвачите на християнството. Проблемите на Европа ще се решат с реформи извън сферата на религията. Проблемите на Европа са пазарният фундаментализъм, неадекватната политика на ЕС, брюкселската бюрокрация, еврото, дефлацията, растящото неравенство, безработицата на младите, отчаянието на всички. 

Православните и консервативни замашки на Путин са лукави маневри – вътрешнополитически, за укрепване патриотизма и моралното единство на гражданите при липсата на друга популярна патриотична идеология за масите, и външнополитически, за печелене симпатиите на консерваторите на Запад и на страните от Третия свят, които, макар бедни, се управляват от богати консервативни елити с предимно религиозна идеология – т.е. за да не повтаря грешката на СССР, който отчужди мнозинството от (елитите на) Третия свят с комунизма и атеизма си. Но православието и консерватизмът на Путин са успешни само поради осезателното материално замогване на народа и издигането военната мощ и самочувствието на страната. Без това те щяха да успеят колкото проповедите за развитото социалистическо общество успяха да хванат дикиш в 80-те години на ХХ век. 

По-миналата пролет, когато приветствах появата на Русия на сцената в ролята на глобален военнополитически балансьор на САЩ, още не вярвах, че Путин може да предложи нещо повече от военна сила и политическа решимост. По-късно той се оказа световен идеен лидер в борбата на народите за независимост от диктата на глобалните корпорации, за развитие на националните икономики в интерес на мнозинството граждани. 

Путин предлага нов модел капитализъм, алтернативен на американския 

Имам предвид този модел, който САЩ проповядват в чужбина, без да следват ревностно у дома. В някои страни Путиновият модел вече се харесва повече не само от турския модел на пазарна икономика плюс васалитет на САЩ, но и от китайския пазарно-планов модел на Дън Сяопин – с прекалената си обвързаност с американските капитали и пазари и наблягане на евтината работна сила у дома. Ирано-американският политолог Мохамад Аятолахи Табаар от университета „Райс” в Тексас смята, че Путиновият модел на ускорено развитие на националната индустрия, подчинено на укрепването на сигурността, и твърдото отстояване на политическата независимост от САЩ е най-подходящият за Иран. Бъдещето ще покаже дали е най-подходящ и за Русия. 

Руското оръжие и руската икономика

И най-заклетият русофоб обаче разбира, че зад новите руски оръжия, сензационно демонстрирани тези дни, стоят не само водещи световни научни и инженерни школи, но и мощна индустриализирана икономика над световно равнище. В производството на всяка оръжейна система са кооперирани десетки, стотици отделни фирми, държавни и частни, със стотици хиляди работници – металургия и нови материали, ракетни двигатели, точно машиностроене, микроелектроника, оптика, компютри и софтуер... Русия парализира напълно американската система за ПВО Aegis; Пентагонът научи за ударите с крилатите ракети „Калибър” (които могат да се изстрелват и от обикновени торпедни апарати, и от обикновени транспортни контейнери) от Каспийско море от медиите. 

В най-новите оръжейни системи всички електронни компоненти са руски. Безотказната им работа говори и за създадена вече съвършена „японска“ система за управление на качеството. Неуспешните изпитания на ракетата „Булава“ в близкото минало, казват специалистите, се дължали не на грешки в проекта, а на недостатъчно високото качество на руските производители. Но това явно е преодоляно: Булавите вече се изстрелват рутинно от подводници по двойки и всички попадат в целта. Руската техника е авангардна, евтина, „дуракоустойчива“, scalable (мащабируема), масово употребима. Купувачите на оръжие почнаха да се отказват от американски изделия, например ПВО системата „Патриот“, в полза на руската „Триумф“, същата тенденция се проявява и в самолетите, и в танковете. 

Набраната инерция и услужливо конфронтационното поведение на САЩ обещават руският ВПК да се развива изпреваращо в близките десетилетия. По-нататък всички нови технологии ще намерят път и към ширпотребата. И сега във ВПК работят много частни фирми. Такъв беше сценарият за успеха на хай-тек индустрията навремето и в Калифорния, чийто късен продукт е Силициевата долина, в Северозапада с „Боинг“, по околовръстните пътища на Бостън и столицата Вашингтон, и на Нюйоркския Лонг Айлънд. Технологиите и знанията изтичат от държавата (военните) към частния сектор, създават нови продукти и отрасли и динамизират растежа. Вече сме се убеждавали, че всички нови технологии в iPhone 6 са създадени първо от държавата. 

Преди близо две години в статията за реиндустриализацията в България сумирах безспорните ползи от държавната индустриална политика, импортозаместването и infant industry argument (закрилата на младите отрасли). Taзи политика се води или е водена навсякъде в развития свят, поне в ранната фаза на индустриализацията. Без нея никой и никъде не се е индустриализирал. В Елцинова Русия в 90-те години имаше напълно реален риск да се затрият институтите, да се дадат технологиите на американците срещу траншове за заплати на учените, да се разсипят и приватизират за стотинки заводите на ВПК от „наши“ олигарси. Явно в Русия тази тенденция е овладяна и обърната. Важно място тук заема стандартът на живот на учените и инженерите. И тук грешките на СССР явно не се повтарят. 

Връщане към американския изолационизъм?

Изкусително е за американските прогресисти и либертарианци да мечтаят за връщане към изолационизма на САЩ преди век, в началото на Първата световна война, когато американската армия и авиация отстъпвали по численост на българската и румънската. Америка си остава непревземаема за европейските или азиатски велики сили крепост със слаби съседи. Рисковете за сигурността й, произтичащи от погрешната й политика в Близкия изток, ще намалеят. Негативизмът към Америка в света ще отслабне. 

Левите в САЩ мечтаят и за пренасочване на военнослужещите и бюджета за мащабно инфраструктурно строителство у дома – инфраструктурата е остаряла, енергийната мрежа, железниците, пътищата и мостовете, летищата, пристанищата и хидротехническите съоръжения (да си спомним дигите на Ню Орлийнс) са в окаяно състояние, Ръждивият пояс умира, пустинният Югозапад гине от жажда, потенциално огромни ще са вредите за околната среда от шистовия бум в степния пояс, промяната на климата си беше главен приоритет на ранния Обама, ако някой е забравил. Почти всеки американец, с когото разговарям на тази тема, се съгласява с мене. Пол Кругман призова на шега да измислят дори нашествие на марсианци, което да имитира Втората световна война като катализатор за един национален кейнсиански план за развитие. 

Разбира се, съвременните технологии ще продължават да правят света все по-малък и по-обвързан и Америка ще продължи да е световен лидер – просто грубата сила, с която неоконсерваторите искаха да шантажират всички други страни да им се покорят, ще отстъпи на меката сила, влиянието с авторитет, работата в сътрудничество с други суверенни велики сили, защо не и с всички страни. Корпоративният грабеж (looting) и в Америка, и по света ще отстъпи на конкуренцията при справедливи изходни условия, рекетирането на слабия – на истинската помощ за развитие. Тези неща са толкова добре написани в документите на ООН и другите международни организации. Остава и да почнат да се изпълняват. 

Предишни текстове по темата: 

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/kakvo-ni-chaka-sled-kraya-na-amerikanskiya-mir

http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/amerika-i-socializmyt 

http://glasove.com/categories/komentari/news/za-iujen-potok-i-razcentrovaniq-ni-geostrategicheski-kompas---