- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 2011
- 67
Сякаш беше вчера – завършвахме университета, навън бушуваше пролетта и късната перестройка, а ние лекомислено приравнявахме дясното със свободата на мисълта, информацията, творчеството, достойнството, масовото благоденствие и други чудеса. Да би ни казал някой тогава, че след четвърт век дясното в България ще значи: в икономиката – остеритет до дупка с пенсионирани учителки, бъркащи по кофите, в културата – нагъл егоизъм и медийна чалга, а в политиката – нарцистичната мутра Бойко Борисов като „нова надежда на дясното“, сигурно бихме се самозаврели в някоя психушка.
<p>Николай Михайлов, обещаващ млад обществовед от Вандербилтския университет в САЩ и един от малкото млади хора, които искат да се върнат от Америка в България да работят безкористно за гражданското общество, ми изпрати наскоро откъс от неотдавнашна реч на американския журналист и тв продуцент Дейвид Саймън на „Фестивала на опасните идеи“ в Сидни: „В нашата страна либертарианството се приема сериозно, като интелигентно политическо мислене. Стъписващо е, но е така. Хората казват: „Не ми трябва нищо освен способността ми да печеля. </p>
<p><strong>Не съм свързан с обществото. Не ми пука </strong></p>
<p>как се строят пътищата, отде идват пожарникарите. Не ми пука кой учи децата освен моите. Аз съм си аз и ида с гръм и трясък“. Джоузеф Стиглиц, чиято чудесна обзорна книга „Цената на неравенството“ (<em>The Price of Inequality</em>, 2012), както научих от блога на журналиста Петър Волгин, е вече преведена на български, показа как дерегулацията на финансовия сектор в САЩ в навечерието на световната криза доведе до пълно разминаване на личния интерес на банкерите с обществения интерес. Правилата на играта за банкерите по отношение на обществото бяха сведени на практика до „ези – ние печелим, тура – вие губите“. Американците с недоумение гледаха по телевизията свидетелстването пред сенатската комисия на злополучния лидер на фалиралата инвестиционна банка „Лемън Брадърс“ – Дик Фулд – и научаваха за огромните бонуси, които той и колегите му продължаваха да си раздават сами и след като милиони хора загубиха по тяха вина работата и спестяванията си, и след като държавата наля 700 милиарда данъкоплатски долара за спасяването на сектора. </p>
<p><strong>Но разбира се, дясното не винаги е било „солипсистко“. </strong></p>
<p>Капиталистът Андрю Карнеги, кралят на стоманата и най-богат човек в света – нещо като Бил Гейтс от началото на миналия век, брутално смазал стачката на работниците си в US Steel в Питсбърг с наета частна армия от пинкертънови агенти. Но си остава тачен и в България заради анкетата за Балканските войни, и в Америка заради университета, концертната зала и музеите. Карнеги казвал, че богатството му е „обществена функция“ и след смъртта му трябва да изпълнява обществена функция – и всичките си пари оставил за благотворителност. Така сега се готви да направи и самият Гейтс, и вторият най-богат човек в света Уорън Бъфет, който и досега живее скромно в малка къща, купена евтино преди 50 години, и кара стара кола. </p>
<p>Адам Смит писа как пазарът „като с невидима ръка“ кара преследващите частните си интереси капиталисти да работят и за обществения интерес, значи – и за пътищата, пожарникарите и училищата. От Макс Вебер до Франсис Фукуяма (с книгата си ‚Доверието“) изследователите на капитализма показаха огромното значение на духовната култура на обществото за неговия успех. Според Фукуяма корпоративната организация, отговорна за историческите постижения на капитализма, не може да вирее в общества с ниска степен на обществено доверие и ниска порядъчност. Съвременната антропология развенча </p>
<p><strong>мита за крайния егоизъм като „естествено“ или „разумно“ състояние </strong></p>
<p>на човека. В „Светът довчера“ (<em>The World Until Yesterday</em>, 2012) Джаред Даймънд ни показва шока на хората, попаднали от традиционно племенно общество с неговaтa култура на взаимопомощ и споделяне в модерния свят на егоизъм и брутална (cutthroat) конкуренция. Същото много преди това у нас – колективизма на „първобитния човек“ и егоизма на модерния – описа и Иван Хаджийски в „Бит и душевност“. </p>
<p>С професионалното опозоряване – покрай световната финансова криза – на бившия „господар на вселената“ и председател на федералния резерв на САЩ Адам Грийнспан, последният от мохиканите на някогашния колежански култ към Айн Ранд, „обективистките“ студентски клубове в Америка се стопиха като лански сняг, освен може би в някои най-затънтени частни колежи. Романите на Ранд сега се смятат от литераторите (другите не са и чували за тях) за многословно слугинско четиво, обременено от дилетантско гимназиално псевдофилософстване. </p>
<p>Наистина, всеки жив организъм се стреми, в конкуренция с другите организими, да оцелее, да достигне размножителна възраст и да остави жизнеспособно плодовито потомство – и значи грижата за себе си (и потомството) е присъща и водеща за всеки здрав човек. Дотук „буржоазният индивидуалист“ е прав. </p>
<p><strong>Разликата е там какво включваме в това „себе си“, какъв е „обсегът на аза“ (self). </strong></p>
<p>Ако азът свършва до моя стобор, а зад него другите, ако щат, да умират, е едно, а ако не свършва дотам, а за да е доволен, му трябва още и здраво и хармонично общество с минимум споделени публични ценности – като справедливост, като нещо, което в Ню Йорк се нарича „urban communality“, или „цивилизована градска общинност“, и дори висока култура, впрочем насъщна за стила на живот и самоуважението на средната класа в богатите общества, и дори като лукс – и съпричастие с участта на себеподобните в по-далечните земни краища – е съвсем друго. Това друго е въпрос на възпитание на емпатия, на емоционално въображение или способност да си разширяваш „обсега на аза“ си. </p>
<p>Въпреки всичко победата на пазарния фундаментализъм по света и у нас в последните три десетилетия предизвика задълбочаваща се културна самомаргинализация на дясното. От една страна, то се редуцира до една радикална, интелектуално непретенциозна и догматична икономическа секта, агресивно застъпваща интересите на най-богатите за сметка на всички други. От друга страна, това послание бе хитроумно подсладено и разтворено в популистка чалга, апелираща към най-лошото в „човешката природа“ – грубия егоизъм, социалната безотговорност и безчувственост, предразсъдъците към различните. Този етос се наложи за известно време като доминантен по цял свят – и извика на живот и у нас особени „герои на нашето време“. </p>
<p>Мисля, че Вера Мутафчиева беше писала интересно за ролята на охтичавите (туберкулозните) в антифашистката борба в България – поради страданието си те били и по-възприемчиви към възвишени, надлични идеали и поради обречеността си – по-жертвоготовни. Днес имаме голяма нужда от изследване на </p>
<p><strong>обществената роля на нарцистичната личност в терминалната фаза на пазарния фундаментализъм. </strong></p>
<p>Разбира се, терминът „нарцисизъм“ сега звучи под път и над път. В медиите лекари дистанционно диагнозират Бойко Борисов като „маниен нарцисист“. Но липсват опити за по-цялостно реконструиране на политическия и социалния ни опит в светлината на типичните за това личностно разстройство симптоми в клиничната им пълнота. </p>
<p>По-долу предлагам опит за такава съвсем бегла реконструкция по общоизвестни факти от политическия ни живот, а в един следващ материал – и от социалните медии. Не съм лекар и не мога да поставям диагнози на разглежданите лица, в това число и публични личности, а само използвам техни добре известни от медиите особености като символи на обществено значими явления. </p>
<p>Нарцистичното личностно изкривяване, или Narcissistic Personality Disorder (NPD), е болест, описана от Международната класификация на заболяванията на Световната здравна организация под номер F60.8. По данни от различни години от нея са страдали от 1% до над 6% от американците над 18 г. Установено е, че икономическата криза изостря заболяването – безработица, безпаричие, несигурност, загуба на социално положение и самоуважение, скъпо или несигурно здравно осигуряване, алкохол и наркотици, скандали и насилие в семейството, или пък самота и невъзможност да се създаде семейство. </p>
<p>Задълбочава го и доминиращият егоистичен етос на ерата на пазарния фундаментализъм, но в същото време го прави да изглежда и по-„нормално“, приемливо и дори престижно. Огромно стимулиращо въздействие, изглежда, му оказват и социалните медии, особено Фейсбук и Туитър, но също, както ще видим друг път, и интернет форумите. </p>
<p>Ред професии предлагат живителна среда за нарцистичната личност – политиката, традиционните медии, особено телевизията, киното, театърът, забавната музика, модата и професионалният спорт. Смята се, че и изявени корпоративни лидери визионери като покойния Стив Джобс са типични случаи. Тъй като страдащите обикновено не са „психотични“ и нямат разбирането, че са болни, те не търсят медицинска помощ и остават нелекувани. Много често са социално успешни и дори чаровни, особено в ранните стадии на познанството с тях. Но по думите на техни колеги, интимни партньори и близки съжителството с тях е истински ад, както красноречиво свидетелства и биографията на Джобс. </p>
<p>Симптомите на заболяването, в повече или по-малко ограничена степен, се срещат и у почти всеки здрав човек. Най-характерните от тях са:</p>
<p>Реагиране и на най-добронамерена критика с гняв, срам и чувство на унижение. </p>
<p>Користно, използваческо отношение към другите. </p>
<p>Липса на истински интерес, емпатия (съчувствие) към другите, емоционална студенина или коравосърдечие (tough-mindedness). </p>
<p>Грандиозна представа за себе си, за важността, постиженията и талантите си.</p>
<p>Нереалистични фантазии за успех, красота, ум, власт, любов, поставяне на нереалистични цели.</p>
<p>Претенции за решаващ личен принос за всеки успех. </p>
<p>Чувство, че другите са им длъжни (entitlement), че другите са виновни за всеки техен неуспех. </p>
<p>Необходимост от постоянно внимание и положителна подкрепа от страна на околните. </p>
<p>Много лесна наранимост и чувство на отхвърленост при липсата на такова внимание и подкрепа. </p>
<p>Страстна завист и нетърпимост към чуждия успех. </p>
<p>Неумение да се поддържат човешки връзки – интимни, социални и професионални. </p>
<p>Неспособност да се задържат на една и съща работа, социална среда или бизнес. </p>
<p>Първият личен сблъсък на здравия човек с тези симптоми в острата им патологична форма прави наистинa потресаващо впечатление. Научих за какво всъщност става дума неотдавна. Моя семейна приятелка от години, която не е публична личност и означавам условно с Б., – чаровна стройна брюнетка към края на 30-те, с одухотворено лице, завършила магистърска програма в един от най-реномираните университети от Ivy League, с престижна професия – и креативна, и потенциално доходна, омъжена за свой колега, с дете в частно училище – неочаквано предизвика тежък конфликт в българската имигрантска организация с нестопанска цел, в която дотогава участваше. Конфликтът доби доста широко, болезнено отражение сред българската общност в Ню Йорк, стигна до местните български медии и това оправдава няколкото реда по-долу, които според мене го поставят в правилния му контекст. </p>
<p>Започна се с няколко изненадващи прояви на патологична нетърпимост към колегиална критика и бързо се стигна до яростна война срещу нейни най-близки приятелки и цялото ръководство на организацията – война за изземане на властта. Заваляха имейли до ръководството и членовете с налудни, елементарно оборими лъжи, клевети и интриги, след това – психопатични с настойчивостта и абсурдността си писмени и устни доноси до всички възможни български и американски инстанции. Водеше се стъписваща с енергията си денонощна телефонна обработка на почти всички членове на организацията срещу ръководството й. Веднъж разобличени, едни лъжи и клевети се изоставяха и се измисляха други, сменяха се лозунги като кърпички. </p>
<p>Опитът с различни етноси в чужбина ме е научил, че на междуличностно равнище българите сме, общо взето, чудесни – или най-малкото, напълно нормални – хора, способни сме и на рационалност и самоорганизация, и на безкористност, великодушие и истинско приятелство, но за съжаление много от нас имат забележително ниска политическа и правна култура и са </p>
<p><strong>извънредно податливи на злонамерена ирационална демагогия. </strong></p>
<p>Това, разбира се, не ни прави изключителни сред другите народи –немците бяха най-образованият, бюргерски порядъчен и занонопочитателен народ в света, с най-великите учени и композитори, а избраха Хитлер с цялата му измет да ги води. </p>
<p>Та Б. успя да предизвика разкол в организацията и някои от хората, начело с нея, образуваха нова група със сходна дейност, а други се уплашиха или отвратиха и напуснаха. За своя чест организацията бързо си облиза раните, обнови се, разрасна се и сега работи за помирение с „паралелната“ си посестрима. </p>
<p>Как можа да стане това? Още в първите седмици на конфликта, стъписан от бесовския размах на Б., от чийто психически тормоз много познати се оплакваха, потърсих обяснение в книгите. Безнравственост – или просто болест, беше дилемата. Търсенето в Гугъл на термини като „патологична нетърпимост към критика“, „компулсивно лъгане“ и „интригантство” ме доведоха тутакси до публикациите, които ми отвориха очите и за отношенията ни с Б. и доста ме облекчиха, че станалото е по-скоро нейна беда, а не вина. </p>
<p>Дадох си сметка, че Б. има „грандиозна“ самооценка, която не пропуска да сподели в приятелски разговор. Но самооценката й не е стабилна – винаги има остра нужда от постоянни и все по-находчиви комплименти (narcissistic supply, нарцистично снабдяване) от „приятели“, които тя смята почти равни на себе си по „грандиозност“ (а презира всички останали хора), и които целенасочено и хищно култивира с пресметлива изобретателност и чар. Години наред и аз наивно изпълнявах службата на нарцистичен доставчик при „двора” й, дето трябва не само да хвалиш „достойнствата“ й, но и да съчувстваш на страданията й, също „грандиозни“ – най-непрокопсания и безотговорен съпруг, най-злите свекър и свекърва, най-некадърните и завистливи колеги, които тя обаче винаги „слага на мястото им“, най-лошите шефове, за които работи, най-лошите хазаи, дето все ги съди, най-лошите учителки на детето й, най-лошото дете, което все повече заприличва на баща си, и пр. За всичко другите са й виновни, срещу нея се плете постоянен заговор. </p>
<p>И нетърпимостта й към критика е „грандиозна“. И най-безобидната бележка („Защо пак закъсняваш?“) предизвиква веднага непоносимо душевно и физическо страдание, срам и унижение, което се излива в нарцистична ярост (narcissistic rage) към критикуващия – особена мимика, истеричен плач, невързани словесни нападки (у физически по-здравите инидивиди – и във физическо насилие), компулсивно изопачаване или отричане на известни факти (лъгане), хвърляне на нелепи, необосновани обвинения (клеветене), заплахи и интриги, приписване на опонента на собствените грешки и пороци... при което няма никаква рефлексия за достоверността и опровержимостта на твърденията – единствената цел е да бъде „смазан“ опонентът и да се омаловажи критиката му. </p>
<p>Користното, манипулативно отношение към хората, нелоялността, липсата на благородство (или „класа“), бързото дезинтересиране от рутинни дейности, които не й носят непосредствена „слава“, болезнената завист към всеки, имал непредпазливостта да я „засенчи”, емоционалната студенина, понякога маскирана като фалшива сърдечност към всички, включително детето, бяха други характерни особености на Б., които осмислих едва тогава. Въпреки тях обаче тя може да има изключително сугестивно влияние над близките си посредством разиграваните сцени на страдание и нужда от защита. </p>
<p>Съпругът й, неин колега, по-способен и професионално по-успешен, макар без диплома и без претенции – душевно здрав, щедър, с интересни хобита и здрава връзка с детето, до конфликта бе постоянно унижаван от нея пред външни хора. Тя все „подаваше за развод“, готвеше се да го напуска, да се пресели с детето у приятели. С конфликта и загубата на основни нарцистични снабдители похватната Б. успя скорострелно да го произведе в свой бял рицар и партньор на равна нога в злото, което причиняваха на доскорошните си най-близки приятели. Това беше единствената „полза“ от конфликта – заздрави се бракът им. За съжаление обаче </p>
<p><strong>няма ни една полза от</strong> <strong>многогодишния нещастен брак на България с Бойко Борисов. </strong></p>
<p>Вредите от него за България, както вече става добре известно на всички, са огромни. Борисов превърна живота на мнозинството българи в ад. Управлението му, самото му безумно дълго пребиваване във и около властта, в светлината на прожекторите, доведе до национална катастрофа, всеобща мизерия, разруха на институциите, законността, политическото и обща деморализация и чалгизация, но дори и до днес продължаващите му медийни изяви все още сеят омраза, ирационализъм и разделение сред българите. </p>
<p>Разбира се, действията на Борисов в политиката не бяха негов каприз и в голяма степен отразяваха икономическите интереси на олигархичния кръг, произвел го от нищото с черната магия на своите медии и агитпропчици. Откриването на зародиша на бъдещия „бащица” от Рейгъно-Живков тип у един посредствен, набеден махленски бабаит е без съмнение „успех” за мозъчния тръст на олигарсите. Но ролята на личностите, веднъж попаднали, дори случайно, на „историческо” място, на техните лични идиосинкразии, не бива да бъде подценявана. В продължение на години </p>
<p><strong>България бе насила превърната в заложница на нарцисзма на Борисов и като самоцел – </strong></p>
<p>превърната в негов съвкупен нарцистичен доставчик, в безмълвен консуматор на „чара“ му, с други думи – на безграничната му самодоволна глупост и простащина, в ням зрител на нарцистичния му гняв, на компулсивното му и напълно безнаказано лъготене, постоянно сменящите му се мнения по най-важни за живота на българите въпроси, постоянните му предателства, малодушия, клевети и интриги, призивите му за омраза, разделение и насилие. </p>
<p>Признавам, че нямаше да мога да проумея патологията на всичко това с такава яснота, ако не беше съвсем пресният ми опит с Б. Явно дотогава съм имал лек живот, но предполагам, хиляди други българи са имали подобен пресен опит с близки хора – и значи не са могли да не забелязват симптомите у Борисов, с които непрекъснато ни заливат медиите вече тринайсета година. </p>
<p>Например грандиозната самооценка на Борисов, простодушно изразявана от него, доработвана и разтръбявана от „говорещите глави“, в това число и най-интелигентните и значи – и най-продажните от тях, налагана от медиите, грубо контрастира с </p>
<p><strong>химеричността на „постиженията“ му. </strong></p>
<p>Да вземем най-елементарното – дългогодишния медиен флирт с въображаемите му спортни подвизи – черния колан по карате, вдигането на еди-колко си кила от „лежанка“, пипането на „мускула“ му от цвилещи от възторг репортерки, избора му за „футболист на годината“, картотекирането му като „професионален футболист“ и пр. абсурди. Всъщност, както добре се знаеше още в 2009 г., като спортист Борисов не издържа никакво сравнение с другите известни „добре облечени бизнесмени“. </p>
<p>За разлика от Марин Митев, Иво Каменов, Алексей Петров, Слави Бинев или Румен Николов, да не говорим за Рахмат Сукра или Гълъбин Боевски, той никога не е бил шампион, член на национален отбор, дори никога не е участвал в официално състезание, а отношението на бившите му треньори и съотборници към него е презрително. България винаги, та дори сега, е имала много изявени състезатели в силовите спортове, ала Борисов просто не е сред тях. </p>
<p>Фалшиви са и генералското му звание, и кандидатската (докторската) му степен. За последното например навремето полагахме задължителни приемни изпити и „кандидатски минимуми“ по два чужди езика. А Борисов винаги е демонстрирал и е признавал публично, че не знае два чужди езика! Други „постижения“ пък са му поднесени наготово по роднински – кариерата в пожарната, създаването на охранителната му фирма, службата му при Тодор Живков и царя и главното му секретарство в МВР без ден полицейски стаж. Знаеше се също, че кариерата му на „мачо” често е зависила от жени, и то не по интимни, а по делови мотиви. </p>
<p><strong>Борисов е и фалшив лидер, и фалшив харизматик. </strong></p>
<p>Вторачен в себе си, той е лишен от интерес към хората, от дълбоко знание за тях и от елементарна способност да ги оценява правилно. И в спорта, и на работното място, и в живота – до възникването на медийния си култ – Борисов е бил невзрачен и непопулярен дори сред най-близките си. Неспособен е да поддържа трайна интимна връзка – бързо разпаднал се нещастен брак, следван от най-вероятно фиктивна интимна (всъщност уредена от трета страна делова) връзка с друга жена, след което „сам като куче“. </p>
<p>Конфузът с жената с пръстените от ВМЗ-Сопот беше класическа илюстрация на липса на емоционална интелигентност и в такива моменти толкова по-чудно ми ставаше за каква „харизма“ може да се говори, след като коравосърдечието на такива хора личи във всеки момент поне по отношение на хората извън непосредствения им кръг за нарцистично снабдяване? По тази и много други причини Борисов е и напълно неспособен да ръководи хора – за мене винаги е било въпрос с повишена трудност </p>
<p><strong>как може човек с достойнство да работи и един ден за началник като Борисов? </strong></p>
<p>Който сам контролира всичко (с есемеси), не делегира права, не е лоялен към кадрите си, ще ги продаде при първа възможност, малодушен е, не може да отстоява позиция, вече взето решение. Който винаги си присвоява бащинството на успеха (при него най-често въображаем) и винаги джиросва неуспеха на подчинените си? И отговорът ми е, че не може – </p>
<p><strong>Борисов и хората като него филтрират хората с достойнство извън властта</strong>. </p>
<p>Абсурден беше митът за Борисов – „великия комуникатор“, който и досега се поддържа от много десни колеги, които иначе вече признават, че той беше катастрофа като управленец. „Комуникаторството“ и изобщо „харизмата“ бяха фалшива телевизионна проекция за наивници. Всъщност имаше един греещ от самодоволство, преситен от нарцистични доставки, в това число и от самите тв камери и прожектори, насочени в момента към него, дребен човечец. Впрочем огромното самолюбие, оживлението и драматизмът, с който такива хора говорят за себе си, често изглеждат на пръв поглед като „чар” – особено подплатени с власт и медийно внимание. </p>
<p>Фанфаронството на Борисов („аз решавам”, „аз казвам,” „аз съм експерт“), постоянните му сравнения с един измислен от него бутафорен опонент („бил съм го и пак ще го бия, като маче о дирек, като шкембе в дувар...“) са христоматиен израз на неувереното в себе си нарцистично съзнание. Такива са и непрестанните оправдания с „лошото наследство на Тройната” и с другите, теориите за конспирацията, цупенето и самосъжалението. </p>
<p>Лесното отегчаване от рутинни задачи, неносещи моментална „гратификация”, липсата на интерес (в случая – и на интелектуална способност) и отговорност да вникне в сложността на работата, в съчетание с фанфаронството и емоционалната некомпетентност водят до невъзможността да задържиш задълго едно работно място и социална среда. У Борисов това се изразява класически в неспособността му да доведе управленския мандат до края и постоянния му стремеж към „ударна сублимация” към по-висок или по-безопасен пост. </p>
<p><strong>Компулсивното, често напълно импровизирано, всекичасно нагло и безсрамно медийно лъготене </strong></p>
<p>на Борисов – „записът за Мишо Бирата е монтаж, записът за Мишо Бирата не е монтаж, махнати са само псувните по адрес на Първанов”, налудното му „обръщане на палачинката” – „без „Белене“ е катастрофа/“Белене“ е един гьол, редно е да се „слушат”/престъпление е да се „слушат” депутати и министри” – са характерни болезнени похвати както за самовъзвеличаване, така и за избягване на критика, на неприятни и интелектуално непостижими обяснения, а също и оръдия на нарцистичния му гняв. Проблемът за „истинността” или „кохерентността” на твърденията му в обикновения смисъл – като съответствие на фактическото положение на нещата или като тяхна смислова съгласуваност – както видяхме по-горе, изобщо не стои пред нарцистичния поток на съзнанието. Няма и помен и от нормалните критерии за порядъчност или благоразумие по отношение на околните. Твърденията са само „полезни фикции, усилващи волята му за власт”. </p>
<p>Очевидно е, че многогодишното медийно набиване на тези „ценности” в главите на българите, пълната безнаказаност, дори неподсъдност на Борисовите лъжи, подлости и тъпоумия, постоянните хвалби по негов адрес – ако не за друго, поне за „харизмата” и „гениалното му комуникаторство” – всичко това не можеше да не предизвика тежко „изкривяване на дискурса”, идейна деморализация, ценностна слепота – България се превърна в лунатичен пандемониум. </p>
<p><strong>Желанието на Борисов да притежава и упражнява еднолично и непосредствено цялата власт</strong>, </p>
<p>без каквато и да е мисъл в главата си за някакви конституции, закони, разделение на властите, без реална представа (дори и при подаването на оставката през февруари), че може някога наистина да загуби трайно властта (чувство за entitlement), да не говорим за съмнение, че може да не я упражнява в интерес на обществото, е желание за нови и нови по-силни дози нарцистична доставка. Хвърлянето на оставката, освен израз на нарцистично малодушие и бягство пред трудностите, беше и класическа, христоматийна истерична сцена на грандиозно цупене, страдание, от което по емоционалната логика на страдащия следва, разбира се, да дойдат да го молят да се върне. </p>
<p>Трайната загуба на властта обаче го доведе, както отбеляза наскоро психиатърът д-р Николай Михайлов, до тежка абстиненция, и оттам – до титанична борба на живот и смърт за връщането на спасителната доза нарцистична доставка, със самото това и </p>
<p><strong>мощен изблик на нарцистичен гняв срещу „несправедливо” отнелите му властта. </strong></p>
<p>Цялата фарсова епопея на контрареволюционните „протести“ от юни м.г. до окончателното им затихване през януари беше уродлива обществена проекция – или както едно време го казваха „дейностниците”, „екстериоризация” – на един грандиозен пристъп на „оня гибелен гняв на Ахила” – с налудно злобната си, неуморна (идва ми като по-експресивна руската дума „неугомонная”) агресия, засмукваща тъмна енергия от незнайни за здравия разсъдък патологични глъбини, с пълното си несъобразяване с истината, със закона, с постоянното прехвърляне от болната глава на здравата, с постоянната подмяна на лозунги, стратегии и тактики, но неизменно с желанието за пълното „смазване“ на врага. Не е никакъв проблем това да стане и с цената на пълното съсипване на България, за която у Борисов няма помен от грижа, освен, разбира се, като колективно психе – потенциален обект на волята му за власт и неизчерпаем извор на нарцистично снабдяване. </p>
<p>Ето тази непреклонна, титанична воля за власт отличава истинската страстна нарцистична личност от амбициозно </p>
<p><strong>ослушващия се от храстите опортюнист Георги Първанов, </strong></p>
<p>чиято главна беда все пак, изглежда, е незнаенето на английски – иначе все щеше да се уреди с някоя международна синекура. А и БСП не се погрижи да полекува абстиненцията му с една нищо не значеща гръмка титла, с представителен офис, секретарка, служебен автомобил, две-три командировки на Запад годишно. Трябва да се поучат от американските републиканци и десни тинк танкове. Дори и един Симеон Дянков го трудоустроиха хората. Но Първанов и кликата му никого реално не заплашват, а бесовщината на Борисов продължава да бъде сериозен разрушителен и деморализиращ фактор за България и до днес. </p>
<p>Поради което достъпът му до медиите трябва да му бъде отнет, а всекидевниците като „Сега” да спрат с „горещите новини“ каква поредна лъжа или глупост бил „написал“ Борисов във Фейсбук. Правосъдието да се заеме най-сетне сериозно с многобройните улики за тежки престъпления, извършени от това лице. </p>
<p>Бракът му с България трябва да бъде разтрогнат, на страдащия да се даде възможност за отдих в специализирано държавно заведение, дето, надявам се, се предлага и квалифицирана медицинска помощ. </p>
<p>България да се проветри, санира, и ако се налага – да й се свети вода. </p>
