Отдавна нямам достъп до публикациите на Даниела Горчева, която ме е блокирала във фейсбук като еретик, но отдавам заслуженото на г-н Александър Йорданов, който, макар и с крайно спорни, според мене неправилни възгледи по почти всички въпроси, е толерантен към инакомислещите, спори с тях с думи, не със сопа, а освен това пише увлекателно и информативно за душевните тежнения на нашата крайна десница. Благодарение на него мога да ги следя направо от извора. И не мога да им се начудя.
Ето да вземем болезнената им, расистка, ксенофобска, мизантропска русофобия.
Нищо подобно няма у американската десница и политическа класа. Последната се отнася към Русия строго рационално, изключително през призмата на своя егоистичен класов интерес. Болшевизмът поначало се осъждал като антикапиталистически, а за благовидност – като безбожен и диктаторски: руският народ е във вериги, Червената армия ходи без оръжие, защото веднага би го обърнала срещу комисарите. СССР като съюзник на Хитлер е представян като пъклен злодей и агресор срещу прибалти и фини. При това любовта към руския народ и култура в Америка винаги остава безвъпросна.
Но щом Хитлер нахлува в СССР, което американската политическа класа приема за страшна заплаха срещу себе си, отношението й се променя за секунди. Руският народ става свободен и велик, избрал си е формата на управление, каквато му харесва, Червената армия е героична и се сражава с немците до последния човек, Сталин от зловещ диктатор се превръща в добродушен, обичлив Uncle Joe – чичо Джо.
Не толкова бързо, но също толкова коренно се променя отношението в САЩ към СССР след края на войната. Така стана и с любовта към Русия от времето на Горби и Елцин от началото на перестройката и дори докъм края на първото управление на Путин, така и сега – истерията срещу новата вироглава Русия копира ерата на маккартизма от началото на 50-те години и има рационално обяснение – включително, че отвлича вниманието на публиката от провала на хиларизма.
Нищо подобно на тази болезнена русофобия няма и у българските буржоазни властници от мейнстрийма преди Девети септември.
Ето да вземем дневника на Богдан Филов – човек достатъчно просветен, европеец и субективно порядъчен. Разгръщам го напосоки. Февруари 1941 г. – всеки момент ще бъде подписан пактът за присъединяването ни към Оста и ще започне преминаването на войските на Вермахта от Румъния през България към Гърция. България е не по-малко „европейска“ от днес – всекидневна най-тясна политическа координация с европейските сили. Не става и дума за сравнение на еврокомуникаторските способности на Филов и царя с тези на Борисов. Не само Борис, но и Филов разговаря с немците на немски, с италианците на италиански, с другите – на френски, чувства се като риба във вода в салоните на европейските аристократи и в аулите на европейските университети, дето навред е почетен доктор, ама истински. Жена му Кита не си пада по-долу от него.
Та същият Филов – наричан от опоизицията „Германофилов“, немски възпитаник, идеен привърженик на райха, антикомунист и антисъветист, вече турен и в течение на тайния план на Хитлер да нападне СССР няколко месеца по-късно – пише:
"9.02. [1941] Неделя. Сутринта отидох на филма „Ленин през 1918 год.“, който се дава само за поканени гости от Руската легация в кино „Балкан“. Исках с присъствието си да подчертая добрите отношения с Русия. Филмът много интересен, но прекалено дълъг, свърши почти в 2.30 ч.“
Премиерът едва не закъснял за бридж – благотворителен, за Добруджа, у Елисавета Чапрашъкова.
Нещо от това разумно българско отношение към Русия Филов запазва и по време на войната на Германия с СССР – въпреки постоянния немски натиск за обискиране и затваряне на съветските консулства във Варна и други градове, отдето се направлявали терористичните действия на комунистите срещу немските войски, после и за участие на България във войната на Източния фронт, дето при Сталинград загиват 190 хиляди румънци и доста унгарци и италианци – и той, и царят не отстъпват нито на йота.
Обясняват търпеливо на немците историческата ни специфика. Царят казва на Хитлер, че ако изпрати българска част в Русия, тя веднага ще премине на страната на противника начело с полковата си музика.
Това ли иска фюрерът? Разбира се, не иска.
Или да вземем идиотщината на десницата с ген. Луков и марша.
Никой не отрича, че Христо Луков бил храбър офицер през Първата световна война. Но дори да оставим корупцията му като министър на войната в 30-те години, в дневника на Филов генералът изпъква в изключително неблаговидна светлина. Той е постоянен трън в петата на царя и премиера. Пише всекидневни доноси до немците срещу тях. Прекалено меки били с комунистите. Събира опозиционни групи от стари политици, критикуват правителството – външната им политика била абсолютно несъстоятелна, страхлива. Прави постоянни сондажи сред генералитета за военен преврат, за което Филов съобщава мимоходом няколко пъти – наистина, не изглежда особено разтревожен. Това не са комунистически лъжи, както говори Александър Йорданов.
Луков поддържа постоянни нерегламентирани връзки с Берлин на най-високо равнище.
Оттам постоянно питат и ходатайстват за него пред царя – да го издигне, да го приближи. Пак според дневника на Филов, през април 1942 г. Борис отива в Русия, в главната квартира на фюрера в някакво старо помешчическо имение, и там първо Рибентроп, после Гьоринг неуморно го натискат за Луков, който поддържал лична кореспонденция с тях – след това царят моли генерала да не прави повече така. Луков е неизменно важна точна от дневния ред на срещите им, докато е жив. Защо български войски не бъдат изпратени на източния фронт, както иска генералът? Борис отново изнася цяла лекция по българска история на Гьоринг, оплаква се как армията ни е гола, боса, невъоръжена и няма да воюва с руснаците.
Не случайно след разстрела на Луков
Бекерле не е сигурен дали това наистина е работа на комунистите или инсценировка на царя и Филов.
Изглеждало му е еднакво вероятно. Москва също хвърля вината за убийството върху правителството. Същото твърдение се среща обаче и в един легионерски позив от 15 февруари 1943 г., два дни след убийството на генерала.
Гледам слисано поста-апология на Александър Йорданов във Фейсбук за Луков. Името на атентаторката Виолета е дадено като „Виолета Бохор Якова“. Липсва й само жълтата звезда. Виждам под поста почти деветстотин „лайкс“, сред тях и от мои познати и приятели, хора иначе безспорно добри и разсъдливи, хора на изкуството.
Хайде, не мога да искам от всички тях да изчетат дебелия дневник на Филов. Но те все пак не може да не са чули, че и посолството на САЩ осъди марша, осъди Луков като нацист, че Брюксел не одобрява.
На фона на нашите днешни десни не само Филов и Борис III, но смело мога да кажа – дори Рибентроп и Гьоринг, Мусолини и Чано изглеждат улегнали, дипломатични, умерени политици.
Или да вземем Народния съд.
Колко пъти им се обяснява на нашите десни, че той не е комунистически, че е наложен от съюзниците в цяла Европа, че създаден от правителството на ОФ с подписа на Никола Петков. Че
Нюрнбергските процеси са общо 65 и продължават чак до 60-те години,
а онзи, който цитират, е само един от тях – срещу главните военопрестъпници. В процеса на денафицикация през 1945-48 г. в Германия са осъдени на смърт и различни дълги срокове затвор хиляди нацистки престъпници. Стотици хиляди нацистки престъпници са загинали във войната. У нас война на наша територия не е имало.
В хиляди местни процеси в Германия са съдени над 800 хиляди по-дребни нацисти и над 117 хиляди от тях са осъдени на затвор и глоби. Първоначалната идея на американското окупационно управление, с което съм по-добре запознат от останалите съюзнически зони, била да се съдят над три милиона души – само в американската зона.
Също там през първата година и половина след войната са уволнени от работа 314 хиляди активни нацисти, от които 65 хиляди след това са възстановени след обжалване на базата на разкритите нацистки архиви и на свидетелски показания.
Нацистката партия и филиалите й са разтурени, конфискувани са имотите им, пропагандата на нацизма е забранена, паметниците му са разрушени, прочистени са държавният апарат, съдебната система – подменени са 80% от съдиите, партиите и обществените организации, бизнеса и профсъюзите, медиите и образованието. Закрити са репресивните полицейски органи, специалните съдилища, нацистките учебни заведения и научни институти.
Колегите философи от крайната наша десница трябва да са чували, че в 1946 г. големият немски философ Карл Ясперс свидетелствал пред денацификационната комисия по образованието, че неговият колега екзистенциалист и бивш близък приятел, великият философ Мартин Хайдегер, имал диктаторски манталитет и не следвало да преподава.
И Хайдегер, около когото се върти едва ли не цялата днешна философия, бил лишен от правото да работи в университет до 1951 г., а след това му давали само малки спецкурсове.
Прославил се с „Битие и време“ в края на 20-те години, той станал член на нацистката партия през 1933 г. и бил издигнат за ректор, но в 1934 г. подал оставка, разочарован. Със своя песимизъм Хайдегер никога на станал официален идеолог на нацизма. Бил подслушван и следен през цялото време от 1934 г. до края на войната и учените нацисти изпитвали дълбоко недоверие към него. Гюнтер Грас в историята за избягалото куче на Хитлер пресъздава последните дни на Райха като Вагнерова трагедия, играейки си и с фрази от „Битие и време“.
След войната Хайдегер пак се събрал с предишната си еврейска муза Хана Аренд, върнала се от Америка, и двамата пак били привлечени един от друг – за неудоволствие на г-жа Хайдегер, по-запалената „арийка“ в семейството.
Но след всичко това сега виждаме колко добре все пак е свършена навремето денацификацията на Германия и как ще е трудно оттам да тръгне нова агресия срещу Европа.
Затова пък в днешна България десницата главоломно се нацифицира.
Сама, без влияние от САЩ или Брюксел. На какво се дължи това? На ренегатството на пребоядисани бивши комунисти, каквито повечето от тях са? На отчаянието им, че завинаги се самоотстраняват от властта? На природна глупост? Да оставим маргиналната десница, но защо и ГЕРБ се хвана на хорото с отстраняването на Жаблянов? Заради Народния съд?
Пронацистките изцепки на десните не произтичат от отзивчивост към простонародните мотиви на страха от мигрантите, от комплекса „Време разделно“ и на страха от израждане – в „джендърската“ полемика те заеха правилни според мене либерални позиции.
С пронацистките си изцепки българските десни излизат далече извън рамките не само на мейнстрийма на българската политика и манталитет, но и на сегашния ЕС, и на сегашната американска политическа върхушка.
С пронацистките си изцепки те не се сближават и с европейските партии на протеста, които са левичарско-популистки, антиамерикански и антибрюкселски. Сближават се само с обречени маргинали като украинските правосеки и балтийските националисти.
Нова българска дясна партия безспорно е нужна, но тези десни колеги, които още от протестите от 2013 г. доказаха, че не са мръднали в идейното си развитие от картата с черепите от лятото на 1990 г. насам, няма да участват в създаването й. Новата българска дясна партия ще трябва да докаже, че не е патологично реакционна, русофобска и пронацистка. Без това няма да има нова дясна партия.
Грубият, неисторичен антибесепизъм; примитивният, реакционен, лумпенски анти-прогресизъм
(а не само анти-социализъм); троглодитската русофобия са единствените разпознаваеми черти в „идеологията“ на тези объркани люде.
И те ги правят възприемчиви и към нацистките антики, доколкото са антикомунистически и русофобски.