Урок за размисъл за Тръмп: дори Рим не успя да завладее Персия!

“Сравнението не доказва нищо”, учи народната мъдрост, което на латински звучи omnis comparatio claudicat, “всяко сравнение куца”. Можем обаче да се запитаме дали кризата между САЩ и Иран не позволява някои съпоставки с Античността, които  призовават Вашингтон към благоразумие.

Днешен Иран е наследник на мощната партска империя на Аршакидите, просъществувала шест века, между III в. пр.н.е. и III в., и на Персийската империя на сасанидите, чийто апогей е между III и VII век. В това обширно пространство се сменят влиятелни монарси, които при партите носели династическото име Фраат, при персите - Сапор или Шапур, което означава “владетел”.

Познаваме Юлий Цезар (100-44 г. пр.н.е.) като завоевател на Галия, но неговата голяма мечта е насочена по-скоро на Изток и се състои в подчиняване на империята на партите. Жером Каркопино обяснява в своята ненадмината биография на римския диктатор, че ако той е приел титлата цар - толкова опасна титла в Рим след изгонването на тираничния цар Тарквин през 509 г. пр.н.е. - то е било, за да си съперничи по престиж с единствения и истински велик цар, този на партите.

През II в. пр.н.е. Катон Стари повтарял, че Картаген трябва да бъде разрушен. Като ехо, през IV в., римската военна и традиционалистка партия обявявала при всеки повод чрез устата на един от най-видните си представители, латинския историк Амиан Марцелин: “Трябва да разрушим персийската сила!”. Нещо, което никога не е правено в миналото, въпреки опитите, всичките неуспешни и завършили с военно унижение, на най-съобразителните римски императори, като Траян (98-117 г.), Александър Север (222-235 г.) или самият Константин Велики (306-337 г.).

Войната между двете империи не пропускала най-зрелищната пропаганда. Така, когато 70-годишният римски император Валериан бил заловен от персите през 260 г., цар Шапур наредил да се изработят бижута, камеи, прославящи пленяването на неговия враг. Освен това той унизил съперника си, принуждавайки го да му служи като столче за крака, “всеки път, когато имал желание да се качи на коня или на колесницата си”, ако се вярва на християнския полемист Лактант. Персия поръчала и релефите на Бишапур, издълбани в скала в Иран, които изобразяват римските императори Гордиан и Валериан, победени съответно през 238 и 260 година. Пропагандата на персите отговаряла на тази на римляните, които излагали на форума картини, припомнящи собствените им успехи. 

Накратко, никой в Рим не успял да се издигне на висотата на Александър Велики, победител на персите навремето, и това още повече наранявало патриотичните чувства на римляните. Още по-лошо: през 363 г. последният езически император, Юлиан, се опитал от Антиохия да проникне на персийска територия по течението на Тигър, начело на многобройна армия и “следван отблизо от множество кораби, превозващи обсадни машини”. Но той също не успял да сбъдне старата мечта на Цезар, като сам загинал при схватка в подножието на градската крепост на Ктезифон, столицата на персийската империя, близо до днешен Багдад. 

През 1991 г., по време на първата война в Залива, Джордж Х. У. Буш вече могъл да се възползва от историческото произведение на Амиан Марцелин, за да подготви възможно най-добре операцията “Пустинна буря”. Латинският историк, който участвал в щаба на пагубната експедиция на Юлиан, съобщава в 24 и 25 книга от своя труд (Res Gestae) за трудностите, от които и американските войници няма да избягат шестнадесет века по-късно: знойните температури, атаките на комарите, вездесъщият пясък и най-вече горящите нефтени кладенци… 

Амиан Марцелин разказва много подробно, че нефтът изплува на повърхността в пустинята и се възпламенява спонтанно, предизвиквайки паника сред римските легионери. В пясъчните облаци войниците на Юлиан смятали, че виждат различни чудеса и единствената им мисъл под причиняващото халюцинации слънце била да се върнат в родината си,  губейки всякакъв усет за реалност. Районът дезориентирал римския щаб и карал и най-добрите стратези да загубят своята прозорливост. Заслепен от желанието си за слава и амбицията да стане нов Александър Велики, Юлиан запалил корабите си, за да предотврати всеки план за изтегляне. Но това не било достатъчно. 

Персийската експедиция на Юлиан завършила с военно поражение и ужасно дипломатическо унижение, като Рим отстъпил на Персия множество крепости и обширни територии. Римската аристокрация дълго размишлявала над провала срещу персите. Смъртта на Юлиан през 363 г. и неуспешното нахлуване в Персия на римските части без съмнение бележи повратен момент в съдбата на империята.

Амиан Марцелин предупредил всички онези, които в бъдеще ще се изкушат от авантюра в Месопотамия и отвъд нея на изток: “Ние прекрасно знаем, че някои не особено прозорливи умове повтарят злополучните опити и въпреки че са били победени, те отново започват войни, както корабокрушенците отново тръгват по море и накрая пак попадат в капаните, на които толкова често са били жертви”.

Превод от френски: Галя Дачкова