Тесните финансови връзки на Китай и Русия с Венецуела са поставени на карта

Николас Мадуро размахва меч, подарен му от Игор Сечин, изпълнителен директор на Роснефт Снимка: Bloomberg

Практически, те са двама кредитори, като всеки от тях, въпреки че е обезпечил значителното си присъствие във Венецуела, преследва различни политически цели. В наш анализ, резултатите от който бяха публикуван в два доклада на Wilson Center, се разглеждат посочените по-горе разлики в китайско-венецуелските и руско-венецуелските икономически отношения. За тях би трябвало да знаем следното:

За Китай връзките с нефта означават, че по въпроса за ненамеса Пекин ще трябва да действа прагматично. 

В навечерието на глобалната финансова криза президентът Чавес и председателят Ху Дзинтао положиха основите на китайско-венецуелските междудържавни отношения. През 2007 г. те договориха първите си сделки по схемата „кредит в замяна на нефт“. Чавес искаше да привлече китайския кредитор, за да увеличи държавния контрол върху нефтения сектор във Венецуела. За Пекин, богатата на природни ресурси и енергийни запаси Венецуела би могла да помогне на Китай да си осигури дългосрочен достъп до тези жизнено важни национални активи.

През 2014 г. водещата държавно-частна банка на Китай GDP (Китайска банка за развитие), предостави на правителството на Венецуела нови кредити в размер на 30 млрд. долара. Те бяха предназначени основно за инвестиции в енергийния и минен сектори, включително и за строителството на електростанции, нефтопреработващи заводи и тръбопроводи. Но поради факта, че в кредитите от китайската банка не беше разписано целевото им предназначение, Венецуела използва получените средства за реализация на инфраструктурни проекти в редица други сектори, включително в селското стопанство, телекомуникациите, жилищното строителство и дървообработването.

Китайците се надяваха да избягнат грешките, които допускат в Латинска Америка другите кредитори, като пренебрегват необходимостта от спазване на целевите условия по кредитите. Пекин беше предоставил кредити „в обмен на нефт“, като разчиташе, че производствените мощности на венецуелската държавна нефтена компания (PdVSA) ще бъдат достатъчна гаранция за погасяване на дълговете. Но тази негова преценка се оказа погрешна. Китай надцени способността на Венецуела да подържа постоянно нивото на добива на нефт и респективно на икономическа активност, а така също способността на ръководството да управлява едновременно няколко инвестиционни проекта, разхвърляни в множество отрасли на икономиката в цялата страна. Така Китай плати висока цена, когато Венецуела натрупа дългове по нефтените кредити и изпадна в невъзможност да финансира през 2014 г. транспортните проекти на фона на острата икономическа криза и невиждания колапс в нефтения сектор.

След влошаване на състоянието на венецуелската икономика, Китай стана много по-внимателен. Отчитайки факта, че кредитите на Китай са обвързани с нефтодобива, китайската банка беше принудена да продължи да го кредитира, но използвайки вече „отбранителна тактика“, като револвира кредита на стойност 9 млрд. долара с надеждата, че Венецуела ще успее да увеличи добива на нефт и ще възстанови нефтените обезпечения по получените кредити. Но независимо от ефекта на тази политика, Пекин с неохота се съгласяваше да предоставя нови кредити, защото не беше убеден в способността на Мадуро да управлява икономиката на страната.

В периода 2010 - 2013 г. делът на Венецуела в структурата на новите китайски кредити за Латинска Америка възлизаше на 64 процента. Но от 2014 до 2017 г., делът на Венецуела намаля до ниво от 18 на сто в общото кредитиране в региона. Стратегията на Китай се основава на прагматичната привързаност към принципа за „ненамеса“, което му позволява да защити значителните си финансови ангажименти, като хеджира риска, както по междудържавните договори за кредитиране, така и по търговските договори за покупка на нефт.

По време на президентските избори през 2012 г. и на парламентарните през 2015 г., китайските лидери се стремяха да си осигурят разположението и на опозиционните лидери във Венецуела. Според някои сведения, миналата седмица Гуайдо се е срещал с китайски представители, за да обсъдят дълговете на Венецуела към Китай в размер на 20 млрд. долара. Гуайдо се опита да мултиплицира този дипломатически ход, като заяви, че „подкрепата на Китай ще има много голямо значение за стимулиране на икономиката на нашата страна и бъдещото й развитие“. В китайското Министерство на външните работи отговориха с аналогично изявление, подчертавайки, че „независимо от това как ще се развие ситуацията в страната, няма да допуснат дестабилизация на китайско-венецуелското сътрудничество.

Русия се стреми да увеличи както геополитическия, така и икономическия си капитал

От началото на 2015 г., когато Китай започна да действа по-предпазливо и да проявява силно безпокойство по повод възможните загуби във Венецуела, Русия посредством своята държавна компания „Роснефт“ предостави на венецуелската държавна нефтена компания нови средства на стойност около 6.5 млрд. долара. Преди това в основата на руско-венецуелските отношения стояха връзките във военната сфера, като Венецуела закупи руско оръжие и военна техника на стойност над 4 млрд. долара.

Оказвайки финансова подкрепа на режима на Мадуро, Русия се възползва от възможността да обяви връщането си на световната сцена в западното полукълбо, предприемайки символична стъпка във Венецуела, като страна намираща се в непосредствена близост до САЩ. Също така Москва демонстрира на своите съюзници в западното полукълбо, Куба и Никарагуа, че не само, че може, да оказва влияние в Латинска Америка, но и създава заплаха за геополитическите интереси на САЩ.

След политическия възход на Гуайдо, Русия подготви проект за резолюция в Съвета за сигурност на ООН, в който изрази „загрижеността си по повод заплахите от използване на сила“ против Венецуела. Москва реагира на политиката на САЩ, като предупреди, че „циничната и открита намеса  във вътрешните работи на суверенна държава трябва незабавно да бъде прекратена“.

Венецуелската армия, която подкрепя режима на Мадуро, също разчита на доставките на военна техника от Русия, заобикаляйки санкциите на САЩ. Мотивите на Русия основно са политически. Ръководещите я принципи за участието и в нефтено-газовия сектор също имат по-скоро политически, отколкото търговски характер. В доклада на Wilson Center аналитикът Владимир Рувински твърди, че руските политически елити „искрено вярват във възможността за подобряване на ситуацията в бъдеще, когато Венецуела, както преди, ще управляват чавистите“.

Когато на правителството на Мадуро му стана все по-трудно да получава нови кредити, включително и от Китай, тогава ключов инвеститор станаха руските държавни предприятия. Ценно краткосрочно финансиране на PdVSA осигуриха руските енергийни гиганти „Роснефт“ и „Газпром“. В замяна на това PdVSA им предостави като обезпечение по кредитите 49.9 на сто от акциите в своята американска дъщерна компания Citgo. Освен това „Роснефт“ увеличи дела си в акционерния капитал на съвместното с Венецуела предприятие в пояса на Ориноко и получи достъп до най-големите запаси от газ във Венецуела.

Но Москва изглежда следва примера на Китай по въпроса за хеджирането, тя диверсифицира стратегическия си контрол и разиграва не само геополитическата карта. „Роснефт“ обаче се сблъска с проблеми възникнали в резултат от нарастващите финансови загуби, дължащи се на несвоевременното връщане на кредитите и незащитеността на каналите за доставка от съдебни искове на САЩ, опитващи да върнат обратно дадените като залог акции на Citgo, а така също и от наложените от САЩ санкции на ръководителя на руската компания. Затова руснаците не могат да разширят своето присъствие във Венецуела, без да повишат финансовите си рискове.

„Роснефт“ е най-крупната нефтодобиваща компания в Русия и втора по големина в добива на газ. Тоест на Русия и се налага да защитава търговските интереси на компанията. В последно време изглежда Русия неутрализира острата си геополитическа риторика, правейки опит да „събере около масата за преговори  правителството и опозицията, за да се намери изход от кризата“. Въпреки запазващата се неопределеност по отношение политическото бъдеще на Венецуела, очевидно Китай и Русия имат намерение да станат част от икономическото бъдеще на страната.

Превод за "Гласове": Никола Стефанов