Теория и практика на заграбената държава

Теория и практика на заграбената държава
Заграбената държава е тип политическа корупция, в която частните интереси влияят значително върху процеса на вземането на решения от страна на държавата в полза на техния интерес, чрез явни канали, които могат и да бъдат дори законни – така определят феномена престижните енциклопедии.

 

Че никой не чете дебели енциклопедии, а и минахме на Уикипедия /с недовършени статии „бебета“, както им казват – добре се знае/. Но какво от това. В дигиталната ера просветената безпросветност не отива отвъд повърхностното, готовото, несмляното и непромислено дори. Оттук и досадната логорея, която опива политици, докато експерти многознайковци се мръщят на терминологична непрецизност. Популисти и дилетанти от своя страна ръсят нещата „лангро“ . Сиреч с паднало „перде“. Което кара Кропоткин, бащата на анархията, ако се сещате, да се усмихва там отгоре. „Аз какво ви казвах, нали?“

 

Що е заграбена държава?

 

Световната банка дефинира „заграбването на държава“ /state capture/ като усилията на фирмите да оформят закони, политики и регулации на държавата в своя полза, като предоставят незаконни частни печалби на държавните служители. В заграбената държава влиянието се осъществява чрез ред държавни институции, включително законодателната, изпълнителната власт, министрите и магистратурата.

 

По този начин всичко прилича на обикновено заграбване, но се различава в широк спектър от „административни тела“ или, както им викат „гремиуми“. Чрез тях именно се упражнява влияние /другата дума за „мека власт“/. Защото, за разлика от обикновеното заграбване на държава, това влияние никога не е насилствено.

 

То е вътрешно прието, акцептирано, така да се рече. Някои му казват даже „убеждение“, други „кауза“. А то си е мълчалив консенсус в полза на осъзнатия интерес. В този смисъл облагодетелстването – дори като химерична надежда – с цената на широк арсенал от средства, но все за сметка на обществото – изглежда неписаната формула на един глобален Андрешко, какъвто и българинът преоткри в скандала с „Панама пейпърсите“.

 

  • Че какво толкова, можал човекът, нали? Прецакал данъчни, че и банки даже… Дай боже всекиму.

 

Вулгарният социологизъм

 

стана матрица в епохата на неолиберализма, който обявиха за провален. Глупости. Той толкова материални и символични активи натрупа, че ще ни трябват още 100 години да доживеем как, един вид, ще му свършат парите.

 

Една теория гласи, че те, парите прочее, не съществуват. Имали значение само в... момента на плащането. Знае се тоже, че никой не прави бизнес със собствени пари, нали така? Ерго добавената стойност иде от това друг да поеме риск, бреме или дори там някаква инвестиция в полза на личен, че и национален напредък. Докато в един хубав ден за същия този напредък и под егидата на справедливостта театърът завърши. Не непременно с изнасяне на трупове като при Шекспировия Фортинбрас. Може и с един-два подписа, я фирма, я там натрупани корпоративни авоари да изчезнат яко дим.

 

За КТБ не ми се говори. То стана нарицателно. Сега Кака Сийка, която остана в главиците ни от учебниците, публично обявява, че не е от тях. И щяла да съди даже България. Може, бе то тя наша България на кой идиот не е платила алиментите, само мир да има.

 

Теорията като слугиня на практиката

 

Идеята за заграбената държава /State capture/ – след като терминът в колониалната си конотация от Конкистата насам преминава през няколко имперски и съперничестващи си културно-политически „школи“, май ни докарва до… същото. Общото, което ги свързва – във време-пространството – е силно централизирана власт, заграбена от членовете на национални елити. Последните държат парите, лостовете за институционално въздействие, медиите, че и обществените глашатаи /не непременно лидери на мнения/. Цялата тази „среда“ създава чувство за непроменливо статукво, класов/кастов ред, като фрустрира апатичната маса. Или както взеха вече му казват – „страхува“ и елиминира конкурентите си.

 

За заграбена държава в модерния й смисъл се говори обаче, когато членовете на елита не са съгласни за набора от общи правила, по които биват управлявани. Затова все по-често чуваме изблици на негодувание около „правилата на играта“. Една обтекаема метафора, която идва да отрази и безпомощността на същия този елит да си върне държавата.

 

В нашия балкански културно-политически контекст обикновено става дума за завери. Те изобилстват в политическото ни битие, колкото и несъвместимо да са с други форми на еволюционна, или дори по радикална реформаторска промяна. Поради което до ден днешен „превратът“, като образец за нашенска промяна, остава образец за най-икономичен, и безкръвен, така да се каже, изход от „държавните дилеми“.

 

Кратка разходка „по високите етажи“ на властта

 

Но да си дойдем на думата. Банкерите винаги са били завидно наясно – с една универсална представа за политикономията от Адам Смит и Давид Рикардо. Първият лансира идеята как да се обогатяват народите чрез свободна търговия, респ. „шипинг“. Вторият, дошъл по-късно, след първичното вече разпределение на капитали и сфери на влияние – лансира идеята да се предоставят на работниците евтини храни и дрехи. Те прочее до викторианска Британия и за повече не смеят да мечтаят.

 

Каквото и да ви говорят, все за пари става дума. Всеки втори пък ще ви рече че „безплатен обяд няма“. Въпросът е с какво се плаща, нали? Но това бърка в подкорието и в нашето модерно време рядко е обект на дебати. Дотук ни докара „икономията на мисъл“ и дело, даже като част от новото време на преживяване.

 

Практиката на емпирични проучване в големи сравнителни мащаби, на цели страни и региони, като изследването – посветено на „голямата корупция“, на база на близо 4000 фирми в 22 страни на преход от Даниел Кауфман и колектив, даде известен тласък в създаването на един климат на нулева толерантност. Не мина много време и директорът на Института за борба с корупцията към Световната банка изостави неблагодарното поприще. За да поеме поста на скромен преподавател в един от водещите американски университети.

 

Познайте до три пъти защо стореното бе изоставено по средата на пътя? Рибите освен основното си свойство, че се вмирисват от главата, имат и това да мълчат. Нали? Поради което е казано „мълчанието е злато“, ако в повечето случаи то да значи подлост, или най малко безучастие. Че защо пък трябва да се бута човек напред, когато „атовете се ритат“, както казва и нашенецът.

 

Олигарси вляво, олигарси вдясно

 

В икономиките в преход корупцията доби нова форма – „тази на т.нар. олигарси, които манипулират формирането на политики и дори оформят новите правила на играта в преобладаваща степен в своя изгода” /Кауфман, 2001/. Тъкмо това поведение се дефинира и разбира като заграбване на държава. И въпреки че се признава за най-зловредно и голям проблем от една срамежлива политическа икономия на реформата – системните опити да се разкрият причините и последиците от тези и други форми на корупция в „третата модерност“ /Бек/ са рядкост. Това в особена степен важи за опитите да се измери надеждно този специфичен тип корупция, като се сравни с проявленията и в различни страни.

 

Обсерватории и обсерванти…

 

В днешно време, както считат мнозина, по-скоро симптомите, отколкото фундаменталните причини занимават хилядната мрежа от агенции, „обсерватории“, национални министерства, профилирани, или с отношение към прословутата „борба с корупцията“. Сама за себе си тя е доходоносен бизнес. Веднъж дотирана от национални бюджети, втори път подкрепяна всячески от наднационални организации, да не говорим за неправителствени такива, които профитират от няколко източника. Някои са известни като глобални патронажи /Сорос, „Газпром”, „Сименс” ако щете дори – който снесе над 400 милиона на германското правителство преди две-три години, като предсъдебно... помирение във връзка с повдигнати обвинения за корупция при обществени поръчки – в т.ч. и у нас в България, която още не си е изплатила внесените скенери, оборудване за „реформиращи“ се болници и пр./.

 

За цаците и китовете, пак и отново

 

Конкуренцията в глобалния свят става все по-остра. Шансът за малки и средни актьори на комплексната икономика в дигиталната ера, клони към нула, а ентропията на риска – расте. За да се откроят агенти като „Монсанто” или големи вериги, фармацевтични консорциуми, автомобилни гиганти, да не говорим за петролодобивни и енергийни „чудовища“, които дърпат конците. Но рядко излизат в светлината на рампата.

 

„Обяздването на чудовището“ /Гиденс/ изглежда, ако не обречено, то програмирано предварително за провал. В този смисъл и заграбената икономика попада в дяволския кръг, в който институционалните реформи,  необходими да се подобри управлението, биват минирани от сблъсъка между мощни фирми и държавни служители, които добиват значителни изгоди от продължителното слабо управление.

 

Така или иначе – дескрипторите за „заграбена държава“ изглеждат все още твърде общи, както личи дори от бегъл анализ на наличната литература. А трансформациите след падането на Берлинската стена, разпадането на СССР, обединението на двете Германии, поредицата от кризи от 2008 насам докараха нещата до Grexit и Brexit. Това без съмнение отразява и разпадащият се консенсус относно възможни спасителни алтернативи за оцеляване под ударите на глобализацията. Посвоему това се чувства в европериферията, където повечето от индикаторите и концептуалните рамки за рационално осмисляне на процесите на „заграбване на държави“ се оказват безполезни.

 

Нова концептуална рамка?

 

Една неотдавнашна публикация на Corruption Research Center Будапеща предложи нов, твърде впечатляващ начин как да се анализира заграбването на държава, доколкото явлението не от вчера се дебатира. Но до голяма степен все още се „изплъзва“ от точно аналитично измерване. Главна слабост в досегашните дебати изглежда дефицитът от емпирични проучвания. Те са рядкост и по-често разчитат на качествени данни, на които обаче липсва замах или са с недостатъчна надеждност.

 

С наличието на надеждни данни на микроравнище за институционализирането на голяма корупция в публичните поръчки (e.g. Fazekas, Tóth, and King, 2013a), унгарските учени уверяват, че могат да тестват взискателно теории за заграбване на държава. Респ. да проследят водещите актьори в мрежи за корупционни трансакции.

 

Разбира се, че тези изследователски рамки изглеждат релевантни на определена среда. Това, което се счита за корупция в развити, еманципирани в правно отношение страни с 200-годишни традиции, системно култивирана държавна бюрокрация, политическа култура, чужда на „сляпо подчинение“ /Kadavergehorsam –Вебер/, гражданство, усвоило участваща политическа култура – сиреч самоотговорност, предприемачески дух, стремеж на индивида да постигне целите отвъд границите на личната свобода /Исаак Берлин/, изглеждат по-малко инспириращи по нашите географски предели.

 

В този смисъл „националните истини“, още тегнат върху един по-универсален подход в изучаването, а оттук и оценката за явлението „заграбена държава“. И с това унгарците впечатляват. Отправна точка на такъв подход е, че заграбването на държава не може да се дефинира просто като широко разпространение на корупцията. Повечето „кумулативни“ индекси изглеждат основани на такъв подход. Нещо повече, те се опират на ограничени в емпиричния си обхват и надеждност проучвания. Тази дейност е отдадена на „франчайз“ на фаворизирани маркетингови агенции. Или такива, финансово и дори методически подпомагани от външни поръчители. Няма съмнение, че интересът е имплицитно заложен в подобни експертизи. И не е изненадващо, че тяхната пристрастност, че и безпомощност, все по-често „лъсват“ като на месечина…

 

Патрони и покровителства

 

Нещата по-скоро се свеждат до способността и политическата воля да се разкрие и рационализира отчетливо мрежестата структура, в която корупционните актьори се структурират в „клъстъри“, отколкото да се дебнат тотално държавни органи и функции, какъвто изглежда подходът на „новия-стар“ антикорупционен закон, внесен с такава ревност от вицепремиера Кунева /с подопечни и приближени лобисти/. Чрез анализ на дистрибуцията на корупционни трансакции и мрежи от „актьори с висок риск за корупция“, унгарските учени вече успешно установяват степента на „заграбване на държава“.

 

Напр. възможно е да се различи между локални и всеобхватни форми за заграбване на държава. Докато при първите в корупционни взаимоотношения влизат само публични и частни организации, които остават сравнително встрани от държавното управление, при вторите, „заграбените“ организации са свързани една с друга и се контролират от един елит на национално равнище.

 

Т. нар. Corruption Risk Index (CRI) измерва вероятността да се наруши принципът на открит достъп в процеса на отдаване на обществени поръчки и договарянето им с цел да се постигне извличане на облаги за избрано малцинство от хора. Той отразява вероятността поръчителите да отдават обществените поръчки на конкурентен принцип, както предписва закона, като в същото време упражняват рестрикции върху конкуренцията в полза на добре свързани с тях кандидати. При това на повтаряща се основа.

 

Композитният индекс CRI включва прости индикатори за риск от корупция, респ. корупционни техники , като „нагласяване на изискванията за обществени поръчки,“ в явна, или скрита полза за дадена компания. Или пък, въвеждането на закрити процедури , които ограничават прозрачността на конкуренцията. Това отразява и логиката на извличане на рента, сиреч печалба за поръчителя, от т.нар. „екстрактивни“ /изцеждащи/ схеми и бизнес проекти, при които корупционните техники облагодетелстват едни и същи „печеливши“ търгове, респ. институции, чрез които става разпределението на огромни средства, ресурси, поощрения и одит.

 

„Риск губи – риск печели“

 

Добре известни са и у нас манипулациите с нормативни и „апликционни материали“, които съзнателно се бавят, за да елиминират възможността на конкуренти, притиснати да подготвят проектите си за броени нощи, за да спазят срокове. Най-често това става за сметка на качеството. Това пък от своя страна дава процедурни основания да бъдат „законосъобразно“ отхвърлени нежелани кандидатури. Срещат се и „авансови“ подкрепи за фаворизирани компании, които биват информирани за предстоящ търг, захранвани с допълнителна информация, далеч преди тя да се публикува по законовия ред.

 

Композитният индикатор за риск по този начин служи като „червен флаг”, за да предупреди за рестрикции в пазарния достъп. Разбира се, той варира в определена скала. Но дори и да фиксира потенциални корупционни практики, или риск от „заграбване на държава“ – в крайна сметка остава провизорен. Защото зависи от политическото решение. А най- често тъкмо там се къса веригата. То е нещо като заснет пладнешки грабеж под окото на електронна камера или профучал „джигит“ с 170 км по магистралата, който остава на плаката като призрак… Понеже няма средства, нито воля на институциите, които да следят и приложат закона.

 

Мониторинг на договорните мрежи

 

На базата на данни за обществени поръчки унгарските учени открояват два типа актьори – обявяващи обществени поръчки и печеливши, които се подлагат на мрежов анализ. Той фокусира върху организационните мрежи, като предоставя възможност да се уловят най-вероятните средства и структури за извличане на висока рента и корупция /high-level rent extraction and corruption/. А за да се анализира променящата се конфигурация на елита от идването на власт на правителството от май 2010 /това на Орбан/, унгарските аналитици са подбрали два еднакви интервала от време – година и половина преди и след правителствените промени.

 

Сравнителният анализ отразява корупционния риск при договорите между тези организации за периода 2009–2010 респ. намаляването на идентифицираните „клъстъри“ за периода 2011–2012. Оттук и изводът на унгарските експерти, че т.нар. „заграбване на държава“ /state capture/ е станало по-централизирано след смяната на правителството през 2010.

 

Дали това не е целта на „отменените“ обществени поръчки от правителството на Борисов 2? Едва ли, доколкото 7-те милиона похарчени например от БОРКОР, обучените 150 анализатори по методиката „Фау“ от немския консултант, който безславно напусна институцията – след като бе поканен преди това да освободи позицията на консултант по антикорупцията на румънското правителство – ще стане някога ясно? За сведение – моделът „Фау“ /нищо общо с ракетите на Фон Браун/ е използван като система за контрол на гориво-смазочни материали на „Бундесвера“, заимстван от BMW. Днес, лансирана на свободния пазар, технологията „върви“ към 32 милиона евро. Стига да се намери „мега“клиент в лицето на заинтересована корпорация, респ. правителство.

 

На тази база по време на правителството на Борисов 1 се обещаваше и у нас да се изгради ефективна система за борба с корупцията чрез системен анализ на договорни и други отчетни документи. От това мнозина се облажиха, къде с тлъсти заплати, къде с държавно обслужване. Дали пък борбата с корупцията не трябва да тръгне от вече „профитирали“ към днешна дата борци срещу „триглавата хидра“? Вместо вторично профилирани служители, интегрирани като отломъци от провалени институции. Прочее антикорупционната дейност може да се осъществява и с далеч по-„несофистицирани“, или ако предпочитате, прости и евтини методи, уверяват експерти. А най-изпитаният, както учи теорията, си остава... самопризнанието. Кое пречи последната да се свърже с практиката? Със сигурност не теорията.

 

-------------------

Проф. Пламен К. Георгиев е доктор на социологическите науки, завършил социология в Хумболтовия университет в Берлин. Автор на трудовете "Българската политическа култура" (Гьотинген, 2007 г.), "Корупционни покровителства в Югоизочна Европа (Визбаден, 2008 г.), "Самоориентализацията в Югоизточна Европа (2012 г.) и др. Гост професор в университетите на Хайделберг, Фрайбург, Мюнхен и др. Отг. редактор на сайта „Философският клуб“ в България.

9 април 2016

 

Коментари

  • Фриц Клингенберг

    14 Апр 2016 14:04ч.

    Убеден съм, че триглавата хидра ще падне пронизана от копието при наличието на кадри които решават всичко и разбира се ... политическа воля за това. По-скоро първото е определящото.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи