Станишев се опитва да върне европейската левица към истинската политика

Станишев се опитва да върне европейската левица към истинската политика
Преди няколко дни се състоя Националната работна среща на ГЕРБ, на която премиерът Бойко Борисов държа реч. Ден по-късно той даде голямо телевизионно интервю, от което единствената новина бе, че Делян Пеевски напуска страната. Това обяви самият Борисов, като не стана много ясно дали го прави в качеството си на говорител или на съдружник на печално известния депутат от ДПС.

 

 

Във всеки случай от срещата на ГЕРБ и от изявите на министър-председателя не се чу нищо за бъдещето на страната, нито за политиката, която ще провежда управляващото мнозинство до края на мандата си. Това вече не прави впечатление на никого. Политическите новини почти изчезнаха от българския живот, което е съвсем логично, защото политиката изцяло бе пометена от популизма и от безсмислените задкулисни интриги. 

 

Прословутата априлска реч на царя, с която той атакува успешно властта през 2001 г., бе началото на този процес. Осемстотинте дни до благоденствието, обещано трасираха пътя на популизма и показаха огромния му потенциал. След като влезе във властта обаче, Сакскобургготски все пак остана все още в руслото на политиката. Може би и защото пред България все още имаше важни геополитически цели, които трябваше да бъдат постигнати. Имам предвид членството в НАТО и ЕС. След като се добра до тях обаче, страната ни изпадна в идейна безпътица, а Бойко Борисов успешно доведе популизма до победен край. 

 

Най-голямото възражение срещу неговото участие в политиката е, че той я унищожи почти напълно. Най-вече с помощта на всички, които гласуваха и гласуват за него през последните десет години. Бойко Борисов е всичко друго, но не и политически лидер. Той е опит за бягство от политиката. Илюзия, че тя може да бъде заменена от развлекателно шоу, квартално мачле и белот, докато всичко останало се нарежда от само себе си. Щетите от тази масова заблуда и от примитивната стихия, наречена ГЕРБ, ще се проявяват с години и си струва да бъдат описани в специално изследване. 

 

Поводът за този коментар обаче е друг, а това малко въведение направих, за да подчертая разликата между партийната сбирка на управляващите и едно политическо събитие, което се случи десет дни преди това. Именно защото то бе в областта на политическите идеи, а не на развлекателното празнословие, си заслужава да бъде коментирано. На 8 април в София председателят на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев представи Програмата си за прогресивни реформи и Европейския план за младежта. Форумът „Европа на кръстопът – левият план за реформи“ събра политици и политически активни хора не само от левицата, а речта на лидера на ПЕС показа, че той има амбицията да играе активна роля в голямата европейска политика. 

 

Месец преди форума в София по инициатива на Станишев в Париж бе проведена среща на високо равнище на европейските лидери социалдемократи. Те отправиха общ призив за съживяване на европейския проект, за да бъде спрян подемът на крайната десница. Сред участниците бяха италианският премиер Матео Ренци, германският вицеканцлер Зигмар Габриел, гръцкият премиер Алексис Ципрас, представляващ радикалната лява партия „Сириза”, който бе поканен като наблюдател, португалският премиер Антонио Коща, а президентът Франсоа Оланд бе придружен от премиера Манюел Валс, министъра на външните работи Жан-Марк Еро и държавния секретар за Европа Арлем Дезир. 

 

Срещата в Париж бе широко отразена от всички големи европейски медии, а приемането на Програмата за прогресивни реформи и на Европейския план за младежта бе коментирано като лична заслуга и оценка за Станишев. На практика това са първите стратегически документи, които реално очертават визията и физиономията на европейската левица и представляват заявка за лидерство. Те ще бъдат в основата на кампанията на социалистите – както за евроизбори 2019, така и за националните кампании на левите партии. Впрочем интересно е, че съотношението в Европейския съвет, в който участват премиерите, избрани на национални избори, вече е променено: най-много са левите премиери – 8, следвани от либералите – 7, а на трето място са ЕНП с шестима.

 

Разбира се, че най-голямото предизвикателство пред традиционните партии и пред бъдещето на Европейския съюз е бежанската криза и изкушението от десен и ляв популизъм на фона на безпомощната евробюрокрация. В този контекст предложенията на Сергей Станишев може да изглеждат на пръв поглед странични, но това е подвеждащо. Чрез тях той се опитва да изгради лявата идентичност на Партията на европейските социалисти и да я превърне в ефективна политическа структура. 

 

След като бе преизбран за лидер преди година в Будапеща, българският политик много енергично се зае да промени облика на ПЕС и да я освободи от формалния й характер на организация без собствена физиономия. Това е изключително трудно и изисква време, но сериозната политическа криза в Европа е шанс, който Станишев се опитва да използва. Дали ще успее, е друг въпрос, но усилията му заслужават уважение. Той спокойно можеше да изкара безметежно мандата си на високопоставен европейски функционер с добро бъдеще и международна кариера. 

 

На форума в София лидерът на ПЕС очерта стратегията, която предлага за европейската левица, в политическа реч, каквато вече почти не се чува от устата на българските политици. Независимо дали някой не би се съгласил с изложените тези, те представляват предизвикателство за политическа дискусия, каквато напълно липсва в България. Ето защо в края на този коментар ще цитирам част от думите на Сергей Станишев, които изрече пред аудиторията с надеждата, че политиците най-после ще изоставят шоуто и ще се върнат при истинската политика. 

 

Днес Европа е разкъсана от противоречия и разделения. Влиза от криза в криза, без да са намерени решения за предходната. Наслагва се усещане за хаос, за липса на посока и за един слаб ЕС, който не само не може да начертае бъдеще, но не може да изпълнява собствените си решения. Съюзът се носи по течението. И това е основният източник на недоверието на европейските граждани към европейския проект и към европейските институции. Няма визия за бъдещето. Неолибералният свят беше формулиран на базата на т.нар. Вашингтонски консенсус: по-малко държава, либерализация, приватизация, по-малко регулации. Това доведе до освобождаването на капитализма от желязната клетка (по Макс Вебер), която трябваше да съчетава пазарната икономика с обществения интерес. Клетката се отвори, а това доведе до минимализиране на философията и до екзистенциални намаления. Човешкото щастие и човешкото същество бяха редуцирани. Щастието – до това да получаваш повече пари, а човешкото същество – до това да бъде оставено само на себе си, макар че по природа е социално.

Тази философия се градеше на вярването, че всяко човешко същество е в постоянно състояние на съперничество и конкуренция, а не на сътрудничество в търсене на общото благо. 

Тържеството на неолиберализма през последните 30 години доведе до огромно и опасно неравенство.

То породи огромни изкривявания дори в пазарната икономика. Идеята за конкуренция беше подменена с рентиерство, основано на господстващо положение, влияние, лобизъм и проникване в институциите. А това постави под заплаха самата демокрация като основа на съвременната европейска цивилизация и политика.