Срещата в Сочи - между намеренията и впечатленията

Рохани, Путин и Ердоган на срещата в Сочи Снимка: АФП

От тази гледна точка, Владимир Путин се опита да капитализира печалбите от руската намеса в Сирия във възможно най-подходящия момент: когато "Ислямска държава" е разгромена, а сирийският режим възвърна своята жизненоспособност. Това е ситуация, която изглежда като прелом, но всъщност бележи края на смисъла на директното руско участие. Ако то продължи по-същия начин и в бъдеще, вероятно негативите ще надхвърлят ползите. Руската авиация ще трябва да търси нови цели, а те се намират вече в райони, където оперират други играчи. Провинция Идлиб е под контрола на Турция, а кюрдският североизток е под опеката на САЩ и Саудитска Арабия.

Затова на руския президент бе нужно да пренесе акцента от войната към дипломацията. Само така редукцията на руското военно присъствие в региона няма да бъде разчетено като проява на дезангажиране, а напротив, ще се превърне в геополитическо предимство. Или дори в предимства, които могат да бъдат вариативно използвани. На първо място в световен аспект.

Срещата в Сочи бе важна не толкова като резултати, колкото като прецедент. За първи път от повече от век е направен

опит да се изолира Запада от близкоизточната проблематика.

И дори опитът да се окаже неуспешен, важно е посланието. Светът трябва да свиква с появата на не-западни и дори антизападни международни инициативи. Особено показателно бе демонстративното загърбване на Европа от страна на Путин. Докато той поне от куртоазия се свърза по телефона с държавните глави на САЩ, Саудитска Арабия, Израел, Египет и Катар, то Брюксел, Берлин и Париж бяха напълно игнорирани. Посланието му бе ясно: вече имам самочувствието да изграждам собствени „коалиции на желаещите” и ЕС, продължавайки да бъде проатлантически и антируски настроен, се обрича на глобална маргинализация. 

Много по-комплицирани са регионалните последствия от срещата. Ще са необходими гигантски усилия, за да може демонстрираната блиозст между тримата държавни глави да прерасне в обща визия за бъдещето на региона.

Но Путин е почитател на стратегията на ходове.

Като първа стъпка той се опитва да създаде обстановка, при която отделните страни са готови да се вслушат в аргументите на другия. След това трябва да получат определени ползи от своето взаимодействие и накрая да се оформи и съюзническият пакт. Дори да не се стигне до него, все пак чисто медийната му артикулация ще помогне на Русия да повиши значително репутацията си в региона. А и няма да изглежда като единствения съюзник на Иран, като възложи част от своята роля и върху Турция.

Така анти-иранската „коалиция на желаещите” между Саудитска Арабия, Израел и САЩ могат да бъдат насочени към едно по-умерено поведение, водени от неяснотата докъде стигат ангажиментите на Путин и Ердоган към Техеран. 

За Москва бе важно да изгради някаква обща основа относно Сирия, все с надеждата да предаде на сочинския формат определена институционалност. Неслучайно Ердоган заяви, че тристранните срещи ще продължат и в бъдеще. От една страна, може да се направи извода, че между Русия, Турция и Иран продължават да съществуват множество нерешени проблеми, но, от друга, се задава възможността участниците да синхронизират поведението си спрямо Близкия Изток. 

Пред подобна переспектива има засега множество препятствия. Чисто националните им интереси налагат различно поведение за трите страни. Докато Русия се опитва да извлече ползи, като се дистанцира от конфликта, пред Иран стои прималивата песпектива да затвърди военното си присъствие в Сирия и Ирак и да наложи шиитски „похлупак” над Арабския полуостров. Турция също ще бъде мотивирана да се намеси силово за да пресече военно-политическото организиране на сирийските кюрди. В името на тази цел, Ердоган допусна дори възможността да води пряк диалог с Асад.

Тези обективни предпоставки за разнобой се преодоляват единствено през призмата на отношенията със Запада.

Конфронтацията и еманципацията от Европа и САЩ

са не просто белег, а спойката на триъгълника Москва-Анкара-Техеран, който бе рекламиран от руските медии като новата Ялта или Кемп Дейвид.

Всъщност в Сочи бе изработен меморандум, който удоволетворява минималните изисквания на трите държави и оставя на страна най-големите им страхове. Путин, Ердоган и Рохани се обединиха около стремежа да се намали насилието в Сирия, да бъде запазена териториалната й цялост, политическото урегулиране да прерасне в изработване на нова конституция, провеждане на избори под егидата на ООН и задействане на програма за икономическо възстановяване на страната. Показателно е, че т. нар. Женевски преговорен процес не се споменава никъде, затова пък се приветствт усилията на Астаниския процес.

Сякаш последното е написано, за да не позволи към споменатия меморандум да се присъединят и други участници. Като цяло документа изглежда като завеса, зад която може би се крият договорки с много по- конкретно съдържание. Все пак в Сочи присъстваха и началниците на генералните щабове, а те не си губят времето с разработването на абстрактни постановки. 

Колкото до самата Сирия, ясно е, че

близко умиротворение не може да се очаква.

Както показа посещението на Башар Асад в Сочи, той не е готов да прави нито политически, нито териториални компромиси. А няма как да очаква, че Америка, Саудитска Арабия и Израел ще се съгласят да преглътнат възстановяване на сирийското статукво от 2012 г. Особенно, когато то вече придоби ролята на индикатор за геополитическо надмощие.

Защото ако Русия, Иран и Турция успеят да наложат мир в Сирия под властта на Башар Асад, това ще означава, че те са много по-подготвени да се справят със съвременните прдизвикателства, отколкото Запада, който се провали в Ирак, Афганистан и Либия. Което ще направи преформатирането на световния ред не просто възможно, но и задължително.

Свързани статии:

http://www.glasove.com/categories/komentari/news/erdogan-i-putin-zaedno-mogat-poveche

http://glasove.com/categories/komentari/news/po-pravilata-na-putin