Колкото и президентите на Русия, Турция и Иран на срещата си в Сочи да говореха за постигнатата победа срещу "Ислямска държава", те ясно са си давали сметка, че краят на сирийската криза е още много далеч. Просто тя преминава в нова фаза, която може да се окаже също така кървава. Защото разгромът на "Ислямска държава" принуждава външните участници в конфликта да се ситуират много по-ясно на терена, а не както досега да се крият под мантрата на войната срещу терора. Въпросът за политическото бъдеще на Башар Асад отново ще излезе на дневен ред, възможно в много по-остра форма.

 

Рохани, Путин и Ердоган на срещата в Сочи Снимка: АФП

 

От тази гледна точка, Владимир Путин се опита да капитализира печалбите от руската намеса в Сирия във възможно най-подходящия момент: когато "Ислямска държава" е разгромена, а сирийският режим възвърна своята жизненоспособност. Това е ситуация, която изглежда като прелом, но всъщност бележи края на смисъла на директното руско участие. Ако то продължи по-същия начин и в бъдеще, вероятно негативите ще надхвърлят ползите. Руската авиация ще трябва да търси нови цели, а те се намират вече в райони, където оперират други играчи. Провинция Идлиб е под контрола на Турция, а кюрдският североизток е под опеката на САЩ и Саудитска Арабия.

 

Затова на руския президент бе нужно да пренесе акцента от войната към дипломацията. Само така редукцията на руското военно присъствие в региона няма да бъде разчетено като проява на дезангажиране, а напротив, ще се превърне в геополитическо предимство. Или дори в предимства, които могат да бъдат вариативно използвани. На първо място в световен аспект.

 

Срещата в Сочи бе важна не толкова като резултати, колкото като прецедент. За първи път от повече от век е направен

 

опит да се изолира Запада от близкоизточната проблематика.

 

И дори опитът да се окаже неуспешен, важно е посланието. Светът трябва да свиква с появата на не-западни и дори антизападни международни инициативи. Особено показателно бе демонстративното загърбване на Европа от страна на Путин. Докато той поне от куртоазия се свърза по телефона с държавните глави на САЩ, Саудитска Арабия, Израел, Египет и Катар, то Брюксел, Берлин и Париж бяха напълно игнорирани. Посланието му бе ясно: вече имам самочувствието да изграждам собствени „коалиции на желаещите” и ЕС, продължавайки да бъде проатлантически и антируски настроен, се обрича на глобална маргинализация. 

 

Много по-комплицирани са регионалните последствия от срещата. Ще са необходими гигантски усилия, за да може демонстрираната блиозст между тримата държавни глави да прерасне в обща визия за бъдещето на региона.

 

Но Путин е почитател на стратегията на ходове.

 

Като първа стъпка той се опитва да създаде обстановка, при която отделните страни са готови да се вслушат в аргументите на другия. След това трябва да получат определени ползи от своето взаимодействие и накрая да се оформи и съюзническият пакт. Дори да не се стигне до него, все пак чисто медийната му артикулация ще помогне на Русия да повиши значително репутацията си в региона. А и няма да изглежда като единствения съюзник на Иран, като възложи част от своята роля и върху Турция.

 

Така анти-иранската „коалиция на желаещите” между Саудитска Арабия, Израел и САЩ могат да бъдат насочени към едно по-умерено поведение, водени от неяснотата докъде стигат ангажиментите на Путин и Ердоган към Техеран. 

 

За Москва бе важно да изгради някаква обща основа относно Сирия, все с надеждата да предаде на сочинския формат определена институционалност. Неслучайно Ердоган заяви, че тристранните срещи ще продължат и в бъдеще. От една страна, може да се направи извода, че между Русия, Турция и Иран продължават да съществуват множество нерешени проблеми, но, от друга, се задава възможността участниците да синхронизират поведението си спрямо Близкия Изток. 

 

Пред подобна переспектива има засега множество препятствия. Чисто националните им интереси налагат различно поведение за трите страни. Докато Русия се опитва да извлече ползи, като се дистанцира от конфликта, пред Иран стои прималивата песпектива да затвърди военното си присъствие в Сирия и Ирак и да наложи шиитски „похлупак” над Арабския полуостров. Турция също ще бъде мотивирана да се намеси силово за да пресече военно-политическото организиране на сирийските кюрди. В името на тази цел, Ердоган допусна дори възможността да води пряк диалог с Асад.

 

Тези обективни предпоставки за разнобой се преодоляват единствено през призмата на отношенията със Запада.

 

Конфронтацията и еманципацията от Европа и САЩ

 

са не просто белег, а спойката на триъгълника Москва-Анкара-Техеран, който бе рекламиран от руските медии като новата Ялта или Кемп Дейвид.

 

Всъщност в Сочи бе изработен меморандум, който удоволетворява минималните изисквания на трите държави и оставя на страна най-големите им страхове. Путин, Ердоган и Рохани се обединиха около стремежа да се намали насилието в Сирия, да бъде запазена териториалната й цялост, политическото урегулиране да прерасне в изработване на нова конституция, провеждане на избори под егидата на ООН и задействане на програма за икономическо възстановяване на страната. Показателно е, че т. нар. Женевски преговорен процес не се споменава никъде, затова пък се приветствт усилията на Астаниския процес.

 

Сякаш последното е написано, за да не позволи към споменатия меморандум да се присъединят и други участници. Като цяло документа изглежда като завеса, зад която може би се крият договорки с много по- конкретно съдържание. Все пак в Сочи присъстваха и началниците на генералните щабове, а те не си губят времето с разработването на абстрактни постановки. 

 

Колкото до самата Сирия, ясно е, че

 

близко умиротворение не може да се очаква.

 

Както показа посещението на Башар Асад в Сочи, той не е готов да прави нито политически, нито териториални компромиси. А няма как да очаква, че Америка, Саудитска Арабия и Израел ще се съгласят да преглътнат възстановяване на сирийското статукво от 2012 г. Особенно, когато то вече придоби ролята на индикатор за геополитическо надмощие.

 

Защото ако Русия, Иран и Турция успеят да наложат мир в Сирия под властта на Башар Асад, това ще означава, че те са много по-подготвени да се справят със съвременните прдизвикателства, отколкото Запада, който се провали в Ирак, Афганистан и Либия. Което ще направи преформатирането на световния ред не просто възможно, но и задължително.

 

Свързани статии:

http://www.glasove.com/categories/komentari/news/erdogan-i-putin-zaedno-mogat-poveche

http://glasove.com/categories/komentari/news/po-pravilata-na-putin

 

 

 

Още от категорията

7 коментар/a

observer на 28.11.2017 в 10:19
Налагането на мир винаги има една и съща особеност - другата страна трябва да бъде победена. В миналото са го наричали война.
бойкий на 28.11.2017 в 11:00
Другата страна (Западът) още се ослушва и - поне медийно - не иска да признае, че загуби първата (горещата) част от войната. Втората част от войната ще покаже кой е по-силният в дипломацията. Най-важното е майсторското неутрализиране на юдейския фактор, а както знаем, той е всякога преди всичко задкулисен и много повече интернационален, отколкото израелски. Русия на Путин трябва да покаже, че е също толкова силна в дипломацията, колкото непобедима по бойните полета.
"... Запада, който се провали в Ирак, Афганистан и Либия" на 28.11.2017 в 15:14
Не се е провалил. Доктрината за непрекъснато създаване на зони на нестабилност, кофронтация и конфликти се изпълнява успешно.
Руди на 28.11.2017 в 15:51
Гореща, хладка, студена и замразена форма на мира и войната - инструменти на псевдоанализа, също както и триъгълникът от три столици, който бил нова Ялта или...Кемп Дейвид. Ами събраха се официално поканените от правителството на суверенната държава Сирия. Войната приключи и няма извинения, като борба с тероризма и пр. лъжи. Всички нашественици на терена трябва да се разкарат, воглаве със САЩ. Асад, естествено, защитава териториалната цялост на страната си и не може да прави компромис - това би означавало да се самосвали. И никой няма да го пипне, докато по сирийската земя бродят неканени "партньори". Те или ще се ометат, или конфликтът се превръща от война срещу ИДИЛ, във война срещу Сирия. Не им стиска на прокситата, обаче и затова от два месеца почнаха да се спасяват поединично. А за баба Европа, какво да говорим - добро или нищо.
легисти на 28.11.2017 в 16:36
С непрекъснато създаване на хаос в глобален мащаб, ако ще и да минава за добре премислена доктрина, рано или късно палиш собствената си черга. Провалът може още да не изглежда като провал, но така играе дяволът, сиреч - слабакът, представящ се за силен. Рухването на тази доктрина, а след нея и на прокарващата я структура, е очертано на хоризонта и е въпрос на не много дълго време. Само че този път компромиси както след ВСВ с англосаксонския свят няма да има. Очаква ги онова, за което инатливо работеха - треторазрядието във всяко едно отношение.
Муйо на 28.11.2017 в 17:47
Съгласен съм с Руди. Освен това, Израел и САЩ заложиха на куц кон - Масуд Барзани, с което внезапно обединиха Турция и Иран, дето по принцип не могат да се траят и дотогава участваха във войната всеки за себе си. А "няма как да очаква, че Америка, Саудитска Арабия и Израел ще се съгласят да преглътнат ..." са влажните сънища на автора. Саудитска Арабия напусна потъващия кораб и остави преглъщането за САЩ и Израел. "Новият световен ред срещу Русия, за сметка на Русия и на обломките на Русия" не се състоя.
невеж на 30.11.2017 в 20:32
от ~ година китайските 'съветници' са невидими, както десетилетия из африка

Напиши коментар