- Автор: Маргарит Ганев и Иван Казаков
- 10 Sep 2020
- 1536
- 10
Съвет на Обществото на народите в Женева
За нас остава крехката утеха, че България е първата от победените във войната държави, която е приета за член. По-късно идва ред и на Германия, която гастролира само до 14 октомври 1933 година. Към този момент Япония вече е напуснала организацията на 27 март 1933 година. Най-после, с цената на много компромиси, СССР става член на 18 септември 1934 г., ама само пет години по-късно вземат, че го изключват “поради извършената от него агресия спрямо Финландия”. Елементарният прочит на исторически събития от този период сочи нещо по-различно.
Впрочем, в Тампере съществува и до ден днешен май единственият специализиран музей на шпионажа в света. В него много място е отделено на офицера от руската царска армия Карл Густав Емил Манерхайм, който в началото на ХХ в. е изпълнявал важни разузнавателни мисии в Далечния Изток. Сравнително по-малко място е отделено за създадената от него укрепена “линия Манерхайм”, която тогава се намира само на двадесет километра от предградията на Ленинград.
При това положение кой ли би се оставил да чака нападение от страна на германския съюзник. Вследствие на войната границите между СССР и Финландия са коригирани и достигат до 150 километра на запад. Това предопределя възможността за успешната отбрана на Ленинград. Макар през юни 1941 г. Манерхайм да приема сътрудничеството на Германия за третата си кампания срещу СССР, през септември 1944 г., когато Финландия е заплашена от окончателен разгром, той е избран за президент и успява да постигне примирие с Москва, а от март до май 1945 г. осигурява макар и символично участие на Финландия във войната срещу Германия. Остава президент до март 1946 година. Явно руснаците са запазили сантимент към своя бивш елитен разузнавач.
Нека да се върнем на безрадостната съдба на Обществото на народите. Италия го напуска през 1936 г. в знак на протест срещу наложените й санкции заради интервенцията в Абисиния (Етиопия).
Първоначално Обществото на народите включва 26 държави, 4 британски доминиона (Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южноафрикански съюз) и Индия. Максималният брой членове (56) е достигнат през 1937 г., но само за периода 1938-1940 г., този брой намалява на 43, вследствие започването на Втората световна война и “благотворната” германска окупация. Показателен е фактът, че на XXI сесия на събранието на Обществото на народите, състояла се от 8 до 18 април 1946 г., на която е взето решение за разпускане на организацията и предаване имуществтото й на ООН, присъстват представители само на 34 държави.
Калпава е установената система за гарантиране на международната сигурност – най-малко поради факта, че Събранието (участват всички държави-членки) притежава според Устава равни права със Съвета - първоначално с четири постоянни (Обединеното кралство, Франция, Италия, Япония) и четири непостоянни члена.
В броя на постоянните членове влизат по-късно Германия (1926) и СССР (1934). След напускането на Япония, Германия и Италия и е изключването на СССР, като постоянни членове остават само Обединеното кралство и Франция. На всичкото отгоре се изисква единодушие и само при спорове, в които участват държави-членки на Съвета, гласовете им не се вземат под внимание.
Съвпадението на компетенциите на Събранието и Съвета създава конкурентни ситуации, което се отразява изключително зле на дейността на организацията. Обществото на народите не успява да реагира адекватно нито на въоръжените сблъсъци между Боливия и Парагвай за спорната погранична област Чако, нито на японската агресия в Манджурия, нито на войната на Италия срещу Абисиния, а какво да говорим за Втората световна война, за която Германия се подготвя още от напускането си през 1933 година. Не че не са били налагани санкции, включително ембарго за оръжие боеприпаси и други стратегически продукти и суровини, ама няма кой да ги спазва, пък още по-малка е възможността за ефикасен контрол.
Май единственият пример за успешна посредническа роля с участието на Обществото на народите остава гръцко-българския конфликт при Демир капия. На 19 октомври 1925 г. на българска територия е убит гръцки граничар, извършващ проверка заради недоказани съмнения за нарушения на режима, установен от Ньойския мирен договор, и тежко е ранен пристигнал за преговори гръцки офицер, който впоследствие умира.
По нареждане на министър-председателя ген. Теодорос Пангалос и без официално обявяване на война, на 22 октомври същата година, гръцките войски навлизат в българска територия и на фронт от около 40 километра между Демир капия и Лехово завземат седем села и започват действия срещу Петрич. Българското правителство нотифицира Обществото на народите, като Съветът на организацията изпраща за проверка на място военните аташета на Франция, Обединеното кралство и Италия, акредитирани в Белград.
На 29 октомври 1925 г. Гърция е принудена да изтегли своите войски от българска територия. В същия ден Съветът на ОН назначава анкетна комисия с председател Хорас Ромболд (посланик на Обединеното кралство в Испания) и членове – генерал Серини (Франция), генерал Ферарио (Италия), Адлер Кройц (Швейцария) и Дроглевер Фортуин (Нидерландия). В доклада на комисията нападението от страна на Гърция е определено като неоснователно и е препоръчано тя да заплати обезщетение, чийто размер Съветът на ОН определя на 30 милиона лева.
* * *
Идва редът на Организацията на обединените нации. Второто американско историческо предложение за гарантиране на световния мир и сигурност се увенчава с успех, макар авторът му Франклин Делано Рузвелт да не доживява с няколко месеца неговото раждане.
Всъщност какви механизми предвижда Уставът на ООН в тази насока?
Чл. 41 Съветът за сигурност може да реши какви мерки, несвързани с употреба на въоръжена сила, трябва да бъдат приложени за изпълнение на решението му и може да покани членовете на организацията да приложат тези мерки. Последните могат да включват пълно или частично прекъсване на икономическите отношения и на железопътните, морските, въздушните, пощенските, телеграфните, радиотелеграфните и други средства за съобщения, както и скъсване на дипломатическите отношения.
Чл. 42 Ако Съветът за сигурност сметне, че предвидените в чл. 41 мерки биха могли да се окажат недостатъчни или че вече са се оказали недостатъчни, той може да предприеме такива действия с въздушни, морски или сухопътни сили, каквито могат да бъдат необходими за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност. Такива действия могат да включват демонстрации, блокади и други действия с въздушни, морски или сухопътни сили на членовете на организацията.
Чл. 48
1. Действията, необходими за изпълнението на решенията на СС за поддържане на международния мир и сигурност, се предприемат от всички членове на организацията и от някои от тях, в зависимост от това, как ще определи Съветът за сигурност.
2. Такива решения се изпълняват от членовете на организацията пряко, а така също и чрез действията им в съответните международни институции, чиито членове са те.
Принудителните мерки са сърцевината на колективната сигурност според Глава VII от Устава на ООН и поначало могат да бъдат предприемани единствено от Съвета за сигурност. Те обаче трябва да бъдат диференцирани от “санкции” – термин, широко употребяван в доктрината и средствата за масова информация, но твърде рядко в официалната практика на Съвета за сигурност (например в Резолюция 288 от 17 ноември 1970 г. относно ембаргото спрямо Южна Родезия и в Резолюция 665 от 25 авуст 1990 г. по повод агресията на Ирак в Кувейт).
За да се говори за санкции, следва да бъдат съчетани няколко кумулативни условия:
1. Да е налице неизпълнение на стриктно определено юридическо задължение или нужно поведение;
2. Санкциите да кореспондират по своя характер и тежест на извършеното правонарушение;
3. Да доведат до реализиране на международната отговорност.
При вземането на решение за налагане на принудителни мерки, Съветът за сигурност трябва да прецени засягането на международния мир и сигурност, а не естеството или тежестта на едно правонарушение. Основната цел е възстановяването и поддържането на международния мир и сигурността и затова често интересите на засегнатите държави не могат да бъдат взети под внимание. Същевременно техният завършек не е директно репресивен, т.е. не винаги води до реализиране на отговорност.
Практиката по прилагане на мерките от Глава VII от Устава на ООН е доста противоречива и в никакъв случай не може да бъде приета за стабилна. Едновременно с това, тя е многообразна, защото досега са използвани практически (пряко или косвено) всички възможности за принуда, предвидени в Устава на ООН.
Най-популярно е може би търговското ембарго. Според Резолюция 253 от 29 май 1968 г. спрямо Южна Родезия е приложена забрана за продажба на каквито и да било видове оръжие, действала до 1979 година. Това е първият и единствен случай, когато принудителни мерки са наложени на държава, нечленуваща в ООН. Аналогичен подход има и в Резолюция 418 от 4 ноември 1977 г. спрямо Република Южна Африка, която действа до 1994 година. Паралелна забрана за внос на петрол и оръжие има спрямо Хаити (1993-1994), забрана за внос на оръжие имат Сомалия и Либерия (от 1992 г.), както и Руанда (1994-1996). Във всички тези случаи на преден план са хуманитарните съображения.
С Резолюция 748 от 31 март 1992 г. на Либия е наложено пълно въздушно ембарго (прекъсване на самолетните полети) поради отказа й да сътрудничи за предаване на съд на предполагаемите атентатори на самолета на “Пан Ам”, взривен над Локърби. То отпада чак през 1999 г., когато е постигнато споразумението за организиране на процес.
С Резолюция 713 от 25 септември 1991 г. е наложена пълна забрана на вноса на оръжие на територията на бивша Югославия, която отпада през 1995 година. Междувременно в периода 1992-1994 г. срещу Съюзна Република Югославия действа безпрецедентното до момента прекъсване на всякакви отношения, включително културни и спортни. Може би малцина си спомнят, че поради гореизложените причини националният отбор на Съюзна Република Югославия, макар и победител в квалификационната си група, бе лишен от право на участие в Европейското първенство по футбол през 1992 година. Куриозното е, че класираният втори в групата отбор на Дания, след като замести югославските национали, стана европейски шампион. Много бира “Карлсберг” се изпи тогава.
Своеобразен катализатор на международното напрежение бе т.нар. “криза в Персийския залив”, когато Ирак извърши въоръжена инвазия в Кувейт. В периода август 1990 - април 1991 г. бяха приети няколко резолюции на Съвета за сигурност, като най-категорична от тях е 678 от 29 ноември 1990 г., която след изброяване на широк спектър от възпитателни мерки спрямо агресора предвижда “използване и на всички други необходими средства”.
Най-широкоспектърна е обаче Резолюция 687 от 3 април 1991 година. Тя започва с препоръки (обвързване на Ирак с определени международни договори, както и оказване помощ на пряко засегнатите държави), но основната й тежест е въвеждането на задължителни условия (непризнаване анексията на Кувейт, незабавно изтегляне на всички иракски войски, освобождаване на гражданите и заложниците от трети държави, пълно търговско ембарго и т.н.). Тази резолюция има двойна логика – от една страна, да убеди Ирак в необходимостта от съобразяване с минималните стандарти на международното право, а от друга страна, да покаже на държавите-членки на ООН, че цялата поредица от дотогавашни мерки се е оказала недостатъчна и натискът върху Багдад трябва да бъде увеличен.
Това уникално съвпадение на позициите на държавите-членки на Съвета за сигурност, което бе немислимо в условията на двуполюсния свят, все пак не продължи дълго. САЩ организираха прословутата операция “Пустинна буря” и никой нищо не им каза, защото техните действия бяха като цяло в съответствие с позициите на Съвета за сигурност. Съгласие имаше и по повод принудителните мерки спрямо Съюзна Република Югославия, както посочихме по-горе.
Минаха, обаче няколко години и се оказа, че Съветът за сигурност ще бъде блокиран по повод конфликта в Косово. Тогава услужливо се появи концепцията за хуманитарна интервенция, предприемана от една или група държави с претенции за защита на висши човешки ценности. Това обаче “разказа играта” на цялата система за колективна сигурност на ООН и сложи край на продължилите десетина години наивно-идеалистични представи за постигане на консенсус с оглед гарантирането на световния мир. От там нататък се разпасаха Джордж Буш-младши, Тони Блеър и други от тяхната порода.
Без санкцията на ООН беше извършена интервенцията в Ирак през 2003 година. Правиха, каквото правиха, струваха, каквото струваха, но най-накрая заловиха, осъдиха и обесиха Саддам Хюсеин. Иначе тези “авторитетни” ръководители на големите западни демокрации сега също са разследвани и пряко заплашени от съдебни процеси. Това обаче, е една друга тема, която раглеждаме в предстоящото преработено и допълнено издание на “Съвременното международно правораздаване”.
Налага се да останем още малко в полето на чистото международно право, защото се прехвърлят едни термини и формулировки, за които е нужно известно обяснение. Не че ние като го дадем, всички ще се съобразят с него, ама в теорията винаги има специалисти, които са с претенцията за “по-, по-, най-”.
Владимир Илич Ленин съвсем правилно посочи преди сто години, че “ни културата ще слезе до масите, а масите трябва да се изкачат до културата”. Редица от нашите журналисти, чието призвание е да осведомяват адекватно почитаемата медийна аудитория все още бъркат азбучни понятия.
Затова се оказва, че българските проституки от Лазурния бряг на Франция или русенските цигани преди години, достигнали до Швеция, били “екстрадирани”. Всъщност тях просто ги експулсират от територията на съответната държава. По същия начин и ние не допуснахме в България пастора Улф Екман и не му позволихме да демонстрира на предварително ангажирания национален стадион как с едно докосване сакатите прохождат, слепите започват да виждат и т.н. Подобни “трагедии” се разиграха и с Майкъл Чорни, и с Денис Ершов и тяхното обкръжение, защото не слушкаха, когато трябва.
Все пак някои представители на медиите си научиха урока и вече коректно си задават въпросите и си пишат репортажите.
В разглеждания от нас случай обаче, съществува потресаващо противоречие.
В съвременното международно право не се съдържат норми, които пряко забраняват използването от държава, група държави или международна организация на едностранни невоенни принудителни мерки. От тук идва сложното. Както посочихме по-горе, в практиката на ООН биват изплозвани и двата термина “принудителни мерки” и “санкции”. Появява се обаче и понятието “контрамерки”, което уж било по-тясно от санкциите.
След това излезе на дневен ред въпросът дали санкциите са приложими само в рамките на системите за колективна сигурност на държавите, осъществявани чрез международни организации. Най-накрая дойде дилемата дали класически мерки като “реторсии” и “репресалии”, се вписват в съвременната система на международни отношения.
С Резолюция № 56/83 на ОС на ООН от 12 декември 2001 г. е приет за сведение проектът “Отговорността на държавите за международно противоправни действия”.
Още в чл. 22 на проекта изрично е посочено, че противоправността на действието на държавата или несъответствието на международноправно задължение на тази държава по отношение на друга държава, се изключва, ако това действие е контрамярка, приета против последната държава.
За пореден път тук звучи познатият рефрен - противоправност на действието на държава, което не съответства на нейните международноправни задължения не може да бъде претендирана, ако такова действие е контрамярка. В този смисъл е и решението на Международния съд на ООН от 25 септември 1997 г. по делото “Габчиково-Надмарош” (Унгария против Словакия).
Общопризнато е, че контрамерките трябва да съответстват на редица условия:
1. Според чл. 49 от Проекта за отговорността на държавите, контрамерките, предприети от потърпевшата държава могат да бъдат насочени само против държавата, извършила международно противоправно действие. При това те трябва да бъдат прилагани с цел да принудят държавата-нарушител да изпълни своите задължения в съответствие с международното право, респективно да преустанови дотогавашното си поведение.
2. Освен това, контрамерките следва да бъдат пропорционални. В цитираното вече дело “Габчиково-Надмарош” Международният съд изтъква важно съображение - последствията на контрамерките да бъдат съизмерими с причинената вреда (критерии са пропорционалността и взаимността).
Всичко изглежда добре подредено, но според чл. 50 от Проекта за отговорността на държавите, използването на принципа на взаимност е невъзможно, когато става дума за нарушение на задължения erga omnes, т.е. към международната общност като цяло.
Те ти булка Спасовден! Как да проумеем кое нарушение засяга една или група държави , а кое – международната общност като цяло. Нито учените, нито политиците могат да отговорят еднозначно.
Утвърдените действащи лица в международните отношения се кълнат, че каквото и да правят, то все съответства на принципите и нормите на международното право. Кои са тези принципи и норми и как ще бъдат интерпретирани не знаят не само водещи журналисти, но и говорители на официални институции. Всъщност всички действия са обусловени от един фактор – наречен интерес (национален, държавен или каквото друго ви дойде на ума). Великият Ото фон Бисмарк обрисува XIX в. с т.нар. “кошмар на коалициите”. Не знаем защо ни се струва, че в началото на XXI в. този кошмар е извикан за нов гастрол.
Има един действителен случай, който с течение на времето, придобива анекдотичен характер. Един от първите министри на външните работи в правителствата на Отечествения фронт изнасял лекция за ролята на личността в историята. Той отделил подобаващо внимание на Наполеон Бонапарт, което е напълно обяснимо. Млад слушател си позволил да го запита след края на лекцията: “Наполеон и Бонапарт не са ли идентични?”. Министърът отговорил уверено: “Идентични са, но Наполеон е по-идентичен от Бонапарт”. А дали е така и за мерките, контрамерките и прочие неща в тази област, кой ще ни каже? Може би, министър Екатерина Захариева, усмихвайки се даже...
