Самодоволният стил на американския либерализъм

 

 Brittany Holloway-Brown

 

През 2016 година това самодоволство прозира както в медиите и политиката, така и в нагласите на либералите, явни и прикрити, върху чийто фундаментален набор от предположения все повече хора основават своите разбирания за света.

 

То доведе идеологията в Америка, която през миналия век оздравяваше значително политическия живот, до положение на противопоставяне и неуважение, изразявани чрез снизходително-отбранителна насмешка към всяка личност или движение, които са извън либералния консенсус за монопол върху здравия разум.

 

Този самодоволен стил е психологическа реакция на дълбока промяна в американската политическа демография.

 

От средата на ХХ век хората от работническата класа, някогашното ядро на коалицията, започват да изоставят Демократическата партия. През 1948 г., след смъртта на Франклин Рузвелт, за демократите гласуват 66% от тях заедно с 60% от фермерите, през 1964 г. – 55%, а до 1980 г. процентите спадат до 35.

 

При бялата работническа класа в частност спадът е още по-отчетлив. Въпреки историческите си предимства както при белите бедни, така и при белите гласоподаватели от средната класа, към 2012 г. демократите имат само два пункта преднина сред бедните бели. А при белите гласоподаватели с годишен доход от 30 000 до 75 000 долара Републиканската партия повежда със 17 пункта.

 

Успокоявайки се с мисълта, че бившите им съюзници са заслужаващи презрение наивни селяндури, самодоволните либерали създават цяла култура, вдъхновена от това презрение

 

Последствието е изместване на интелектуалния център на тежестта на либерализма. Това движение, чието място някога е в профсъюзни зали и малки списания, се измества към университетите и големите медии и от вътрешността на страната към големите градове и анклавите на елита. Част от автентичните му представители остават, но лишени от материален и социален капитал, необходим за доминация при вземането на важните решения, те постепенно са изключени от дневния ред, който вече се движи от новото демократично ядро – образованите, хората от крайбрежието и професионалистите.

 

Това не се случва, защото партията е била пленена от тези сили, а по-скоро защото сама им е паднала в ръцете. Просто работниците я напускат, а те остават.

 

Промяната е предопределена. Голяма част от вината за нея носи Ричард Никсън, Бил Клинтън също. Да, Южната стратегия на Никсън*, но и унищожаването на профсъюзите. Имам и собствени пристрастия по въпроса, но няма да ги разисквам тук.

 

Достатъчно е да кажем, че до 90-те години по-голямата част от работническата класа вече не желае да има нищо общо с думата „либерал”. Какво остана от американския прогресивен елит, е част от пъзела „Какво стана с нашата коалиция?”.

 

Защо ни изоставиха?

Какво се случи в Канзас?

 

Самодоволството се надигна, за да отговори на тези въпроси. И предостави отговор, толкова прост и емоционално удовлетворителен, че успехът му може би беше неизбежен – теорията, че консерватизмът, по-точно консерватизмът на онези някъде там, изобщо не е политическа идеология.

 

Проблемът е в това, че онези глупави селяндури въобще не разбират какво е добро за тях. Подвеждат ги десни и сектанти, а те вярват на всички техни лъжи, които в действителност им вредят. Не са чували за нищо по-добро, затова гласуват против собствения си интерес.

 

Както знае всеки преживял особено неприятна раздяла, натрупаното от равносметката презрение след нещо подобно бързо надделява над първоначалното недоволство. Човек губи някого. Обвинява го. Скоро обвиненията стават достатъчни, за да го държиш настрана, а накрая и да го игнорираш.

 

Успокоявайки се с мисълта, че бившите им съюзници са заслужаващи презрение наивни селяндури, самодоволните либерали създават цяла култура, вдъхновена от това презрение. Резултатът е самоизпълняващо се пророчество.

 

Тенденцията има и финансови измерения – оказа се, че носи и пари. За 20-ина години самодоволството на либералите бе подкрепено от цяла индустрия. Всичко започна с насмешка и хумор и достигна кулминация в известното „Дейли Шоу”, предаване, което повече от всичко друго утвърди идеята, че либералната ортодоксалност е преимуществото на умните и образованите, а опонентите й са преди всичко глупаци. Самодоволният либерал намери утеха, като ги осмя.

 

Интернет само влоши положението. Днес е достатъчно всеки обезпокоен от движенията в съвременния политически живот либерал да погледне новините във фейсбук, за да намери търсеното:

Изследване показва, че зрителите на „Дейли Шоу” са по-информирани от тези на „Фокс Нюз”.

По този показател те се нареждат и пред зрителите на Си Ен Ен.

А слушателите на Националното обществено радио са най-добре информирани от всички. 

Това му харесва.

По-добре да не гледаш нищо, отколкото да гледаш „Фокс”. 

Това му харесва още повече.

Добрите новини не спират.

Либералите не само са по-добре информирани – те са и по-умни.

Граматиката им е на по-високо ниво, притежават по-богат речник.

Умните деца порастват като либерали, консерваторите разсъждават като пияници.

 

Либералите са по-добри в обработката и възприемането на нова информация; затова нямат предразсъдъци. Имат различно устроени мозъци, по-добре устроени мозъци. Защо? Еволюция. Те притежават по-добре развити мозъци, първокласна амигдала, научно е доказано.

 

Самодоволството създаде омагьосан кръг. Ако проблемът с консерваторите е невежеството, то либералният импулс е то да се коригира. Провали ли се корекцията, следва презрението.

 

Разбира се, самодоволството е присъщо на всяко политическо движение – всяка идеология има елит, който вярва, че може да излекува болестите на обществото – но малко идеологии са позволили на елита да се корумпира така или до такава степен да си затвори очите за истинската същност на опонентите.

 

„Консерваторите винаги се намират в леко неизгодна позиция в масовия театър на демокрацията – пише в „Нешънъл Ревю” консервативният редактор Кевин Уилямсън миналия октомври, – понеже масите не са особено просветени и умни и се поддават на евтини, истерични емоционални послания.”

 

Либералното самодоволство, разбира се, ще отбележи, че Уилямсън не е прав, но не и по принцип. А само в объркването си за кого точно гласуват тези орди от „глупави, истерични хора”. 

 

***

 

Елитите, истинските елити, се разпознават един друг благодарение на своите по-големи познания, докато самодоволните се разпознават чрез споделеното си знаене.

 

Знаят например, че всички бащи основатели са деисти секуларисти. Знаят, че си тридесет пъти по-склонен да застреляш себе си, отколкото своя нападател. Знаят, че онези глупци в Канзас гласуват против собствените си интереси и че проблемът им е в това, че Канзас не е виждал нещо по-добро. Знаят всички шеги и вицове, с които демонстрират това знаене.

 

Проучванията за зрителите на „Дейли Шоу” и тези за амигдалите с по-добър размер са знаене. То е първата предпоставка за самодоволството – политика, дефинирана от повелята на Правилните факти и подчинението на Правилната култура. Политика, водена единствено от умни хора, боравещи с Добри факти. Политика, която настоява, че идеологиите не съществуват, съществуват само фактите. Никакви морални убеждения, единствено диаграми, които ги предпазват от „налагането на чужди ценности”, нещо, което лошите правят.

 

Знаенето е лозунгът на културата на самодоволния стил, култура, която възхвалява т.нар. „хип” принадлежност и „хип” вкус, която не обича нищо повече от това да критикува и да се подиграва на всеки, който не я приема. Култура, която замества самата политика.

 

Знаенето, че реформирането на полицията, правото на аборт и профсъюзите са важни, но да не продължаваш по-нататък – в края на краищата важно е единствено да покажеш, че знаеш тези неща. Важното е да изстрелваш линкове и подигравки към тези, които не ги знаят. Добрите факти са достатъчни – всеки, който не капитулира пред тях, е част от проблема и въобще не е „куул”. Никакво убеждаване, само нови туитове. Забелване на очи, плачещи емотикони, препратки към Джон Оливър за солени шеги.

 

Самодоволният стил винаги е съществувал в американския либерализъм, но не винаги е бил толкова всеобхватен. Още през 1950 г. Лайънъл Трилинг твърди, че либерализмът „е не само доминантната, но дори единствената интелектуална традиция”, че „консервативният и реакционният импулс не се изразяват чрез идеи, а единствено в действия или в сприхави ментални жестове, които се стремят да наподобяват идеи”.

 

Самодоволният стил винаги е съществувал в американския либерализъм, но не винаги е бил толкова всеобхватен

 

Ричард Хофстадтър, историк, на чиято най-известна книга, „Параноичният стил в американската политика” този текст очевидно в известна степен се позовава, отдавна напредна по този път в писанията си, които днес малцина помнят. Влиятелните му навремето трудове са пропити с презрение към наивните селяндури, които се смятат за жертви на икономиката и историята и нямат правилната политическа нагласа.

 

Преди 60 години обаче американският либерализъм е разчитал твърде много на подкрепата на работниците, за да позволи на тези идеи да се задържат прекалено дълго. Дори хората от елита били запленени от силата на работническото движение, от ролята, която марксизмът все още играел даже в либералната политика – сили, прекалено мощни, за да позволят интересите на не-елита изцяло да изчезнат от либералния кръгозор. Уолтър Рютър, Баярд Ръстин и А. Филип Рандолф все още били там и все още били от значение.

 

Преди 60 години най-неприятните тенденции все още били изолирано явление. Самодоволният стил се ограничавал до истинските елити, и то по време на коктейлните им партита, далеч от ушите на селяндурите. Но днес имаме и телевизия, и интернет, и практикуван в университети и мозъчни тръстове либерализъм. Днес по-добрата част от либерализма са тези като Трилинг или които на всяка цена искат да са като него – и всеки може да ги чуе.

 

***

 

На 26.06.2015 г. Върховният съд постановява, че отказът за издаване на удостоверение за брак на двойки от един и същи пол съставлява нарушение на 14-ата поправка. След десетилетия на протести, законодателстване, спънки и съдебни спорове на 13-те щата, които отказват да приемат неизбежното, е наредено да отстъпят. Ким Дейвис, чиновничка, която издава брачни свидетелства в своя окръг в Кентъки, отказва да се подчини.

 

Изненадващо е, че за цели шест месеца, като се изключат няколко мимолетни и безрезултатни опита, тя е единственото длъжностно лице по гражданско състояние, което прави такъв отказ. Човек би си представил стотици като Ким Дейвис в страната, дребни администратори с малка власт, възмутени от краха на моралната борба, която са печелели безпроблемно само няколко години по-рано.

 

В дните между съдебното решение от 26 юни и оповестяването на 1 юли, че Американският съюз за граждански свободи ще представлява четири двойки, на които отделът по гражданско състояние в окръг Роуън отказва да издаде удостоверение за брак, мнозина се подготвят за отпор. Със сигурност на места трудно ще се постигне съгласие. Със сигурност някои от загубеняците ще откажат да се предадат. Има нещо шеметно във всичко това – най-накрая добрите ще упражнят натиск с цялата сила на закона.

 

А той бързо коригира Дейвис. На 12 август съдът издава акт за временно прекратяване на производството, попречвайки й да се скрие зад закона. Шести съдебен окръг и Върховният съд отказват да изслушат жалбата й.

 

Въпреки допълнителните протести и вкарването в крайна сметка на Дейвис в затвора по обвинение за неуважение към съда, нормалната дейност на службата й е възстановена бързо. 23 000-те души от окръг Роуън страдат, както се твърди, по-малко от седем седмици без функционираща система по гражданско състояние.

 

Фиксацията върху Дейвис обаче продължава. Намусена провинциалистка, с три развода зад гърба си, но преродена – туитър не би могъл да изнамери по-добра пародия на неприятната жена. Осмиват я заради политическите й убеждения, но и заради външния й вид – непонятно било как се е омъжвала толкова пъти! А идеята, че познава дори най-бегло Конституцията, е доста съмнителна.

 

Когато вкарват Дейвис в затвора за пет дни след отказа й да изпълни съдебната заповед, мнозина, които се гордеят с това, че са много по-съпричастни към другите от нея, се радват и аплодират лишаването от свобода на политическия си опонент.

 

Присмехът, на който е подложена Дейвис, става толкова остър, че дори хората от самодоволните кръгове, винаги на ръба на самообвинението, в крайна сметка започват да обуздават ексцесиите. Подигравките за външния й вид и откритата еуфория от това, че идеологически опонент е хвърлен в затвора, не са неща, които изглеждат особено добре.

 

 

Ким Дейвис на митинг през септември 2015 г. (Ty Wright/Getty Images)

 

Но по-същественият елемент от самодоволното презрение към Ким Дейвис остава неоспорим – убеждението, че тя не греши заради своите убеждения, а че те сами по себе си са грешка и измама.

 

Това е: Ким Дейвис не само е застанала от грешната страна на закона. Тя дори не е последовател на религиозна идеология, влязла в морално противоречие с американската култура. А е по-скоро последовател на едно нищо, изпълнен с омраза фанатик, който дори не разбира собствената си религия.

 

Християнството, както мнозина побързват да изтъкнат, е религия на любовта. Христос ни заповяда да дадем кесаревото кесарю. Ако Библията въобще казва нещо по този въпрос, то е това, че така възлюбеният от Дейвис развод е грях и че тя е замаскиран сред вярващите лицемер.

 

Колко от тези критики са отправени от атеисти?

 

Това, повече от всичко друго, което мога да си спомня от съвременния американски живот, е пример за самодоволство. Много либерали не вярват, че християнството е призвано да води публичния живот; нещо повече, според мнозина нравственото самомнение на християнството е зло, то е вредно за обществото. Но за самодоволния либерал проблемът не е, че Ким Дейвис греши. Как би могла да сгреши? Само е заблудена. Не познава Добрите факти, дори не разбира собствената си религия. Тя е ядосана и объркана, просто още един селяндур, който не е на този свят.

 

Странно е в случая да се отстоява християнството, доскоро смятано за още една остаряла доктрина на не-готините, а днес за любяща, но неразбрана от фанатиците религия. Но това е знаенето – знаеш, че новата линия на Иисус гласи: хомофобите просто нямат собствена вяра.

 

Ким Дейвис е изостанала от времето си. Нейните убеждения не представляват легитимно предизвикателство за либералния консенсус, понеже не представляват предизвикателство въобще – те са непоследователни, в противоречие с Добрите факти. Гугъл може да направи всекиго теолог.

 

Това, мисля, е съществено за разбирането на либералното самодоволство. Ако добра политика и добри убеждения означава просто Добри факти и добри туитове – ако няма идеология отвъд разумните заключения, изведени от рационалната оценка на света – тогава няма да има и морални битки, а само лъжци и глупави наивници, които вярват в тях.

 

Когато освободиха Дейвис от окръжния затвор, Майк Хъкаби** отиде да се срещне с нея. Но самодоволният стил не видя тук истинска идеология, морална заплаха, с която да се бори. Видя в тези двамата само един търгаш и една провинциалистка – един, на когото да се присмива, и друг, когото да опровергае. Какво повече може да постне един самодоволен човек? Има ли какво повече да се каже? Те са глупаци! Вижте, вижте: тази статия в The Onion го описва превъзходно.

 

***

 

Популярна история:

Адлай Стивънсън, кандидат на Демократическата партия за президент, е на парад. Свири музика, зрителите ръкопляскат. Той помахва на публиката.

Жена извиква: „Губернатор Стивънсън, имате гласа на всеки мислещ човек в тази страна!”.

Стивънсън отговаря: „Благодаря ви, госпожо, но се нуждаем от мнозинство”.

Самодоволният стил си казва: „Да. Наистина аз съм един от малкото мислещи хора в страната, нали?”.

 

***

 

През ноември миналата година, когато беше временно модерно американски губернатори да декларират, че сирийските бежанци не са добре дошли в техните щати, Хамилтън Нолан написа есе за Gawker, наречено „Тъпите селяни са най-голямата заплаха за Америка”.

 

Ако някога е имало друга тирада, толкова отдадена на самодоволния стил с твърдението, че не злонамереността, нито капиталът или идеологическите различия, а по-скоро назадничавата глупост на бедните хора руши американската политика, то, значи, тя е била добре скрита от полезрението ни на кофти местенце, далеч от водещата страница на Gawker.

 

„Много от американските политически лидери предупреждават за опасността от приемането на сирийски бежанци. Те обаче подценяват една много по-голяма заплаха – тъпите селяни, които дърпат конците – пише Нолан. – ... Вие, избраните от нас длъжностни лица, ни излагате. Излагате всички нас, с изключение на приятелчетата си – тъпите селяни, които гласуваха за вас. Вие – нашите неслезли от дървото невежи лидери, расисти и ксенофоби, ни представяте в лоша светлина пред гостите (целия свят). Вие сте проклетият братовчед в семейството, който винаги разваля Деня на благодарността. А сега вървете в задната стаичка и изпийте една бира сами, моля.”

 

Сред тъпите селяни Нолан поставя „много южняшки кметове”, както и „много по-малко известни представители на държавата”. Споменава „Ку-Клукс-Клан” – „изключителни тъпанари – пише за тях. – 100%" – подчертава още, въпреки че когато разследва сайта stormfront.org и привържениците му, почитатели на теорията за превъзходството на бялата раса, „Ню Йорк Таймс” открива, че „сред интересите на тези хора на първо място е четенето”. Че те са истински „наркомани за новини и политика”. И че „ако сравните потребителите на Stormfront и на сайта Yahoo News, ще установите, че за тълпата от Stormfront е двойно по-вероятно да посети nytimes.com”.

 

„С дълги постове по форумите те хвалят „В обувките на Сатаната” и коментират относителните достойнства на сайтове за онлайн запознанство от рода на Plenty of Fish и OKCupid”, пише „Таймс”.

 

В друга статия, публикувана по-късно същия месец, Нолан отбелязва, че „неравенството в благосъстоянието – или, ако предпочитате, разпределението на това благосъстояние в нашето общество по начин, който води до бедност – е не само един от многото проблеми. То е коренът, от който впоследствие разцъфтяват почти всички огромни социални проблеми”.

 

Той е прав за това, но кой според него е отговорен за това неравенство? Бедните? Глупавите? Селяните?

Хамилтън Нолан не е глупав. Напоследък той даже твърди, че дори най-безнадеждните наивници трябва да бъдат съюзници в класовата борба. Все още обаче тези шибаняци продължават да се хващат на въдицата.

 

Нолан е от най-забавните и красноречивите сред онези, които сочат с пръст „тъпите селяни”, но не е единствен. Очевидно за голяма част от либералите е непоносимо да признаят очевидното – че отговорни лица също имат домове в Бруклин, че и те си купуват същите смартфони, че олигарсите също се подиграват на глупави, бедни хора. И че те са по-добри в това и винаги ще бъдат.

 

Не – бедата трябва да е някъде там. В провинцията, където са идиотите, където селяците са прекалено глупави, за да знаят къде и как се е породил проблемът.

 

„На тъпите селяндури, лидери на Америка, казвам: (нищо). Така или иначе няма да ме изслушате – пише Нолан. – Думите ми ще минат през едното ухо и ще излязат през другото. Разговорът със старо парче дърво ще е по-продуктивен.”

 

Срамота! Биха могли да бъдат по-възприемчиви към неговите притеснения относно бедността.

 

***

 

Ако има една-единствена личност, която илюстрира тъпия селянин във въображението на самодоволните, то това е бившият президент Джордж Буш. Той има специфичен акцент, не се изразява правилно. Изглежда оглупял от елементарни идеи, политиката му е израз на изумителното тексаско невежество. Той е предводителят на селяндурите, той е врагът. 

 

Той успя да се добере до Белия дом и все още язди рамо до рамо с коварните крайно десни олигарси около него – досущ като онези бедни наивници в Канзас. Ако само знаеше, че Дик Чейни не действа по най-добрия начин за собствените си интереси.

 

Струва си да се спомене, че Буш е син на президент, аристократ, роден в Кънектикът и обучен в Андоувър, Харвард и Йейл.

 

Струва си да се спомене, че от семейството му не произлизат глупави хора.

 

Струва си да се спомене, че от дебата му с Ан Ричардс на изборите за губернатор през 1994 г. и във всяка подобна критична ситуация след това опонентите му са били побеждавани за броени дни в резултат на медийните нападки, че Джордж няма интелектуалния потенциал да се справи в открит дебат.

 

„През кратката си политическа кариера – пише във вечерта на 2000-ния дебат срещу Ал Гор Кейти Текстър от Ей Би Си – Буш се облагодетелства от ниските очаквания по отношение на умението му да дебатира. Фактът, че той пропусна не по-малко от три дебата на Републиканската партия и че беше склонен да се съгласи с предложението на Комисията за президентските дебати, не му помогна да разсее впечатлението за кандидат, който се чувства неудобно на това неизбежно за кампаниите събитие.”

„Не му помогна да разсее.”

 

 

Джордж У. Буш и Ал Гор на кандидатпрезидентския дебат през 2000 г. (Tannen Maury/AFP/Getty Images)

 

 

На 6 ноември 2000 г., по време на последната си „дървена” предизборна реч, Буш обоснова дотогавашния си политически триумф с думите: „Те ме подцениха”.

Какъв глупак. Американските либерали му се подиграваха за това изказване години наред.

Струва си да се спомене, че той не сбърка с тези си думи.

Но съвсем умишлено подхрани объркването. Беше наясно със самодоволния стил и заложи на това, че в стремежа си да изкарат своите противници умствено изостанали много либерали ще се вържат на актьорската му игра и ще пропуснат пагубните му морални дефицити.

 

Оказа се, че залогът му е бил правилен. Самодоволните либерали твърдяха, че Джордж е прекалено глупав да бъде избран, прекалено глупав да бъде преизбран, прекалено глупав да одобрява закони, да назначава съдии, да устои в политическа битка. Подценяваха Джордж Буш през всичките 8 години от неговото президентство.

 

Джордж Буш не е тъп селяндур. За 8 години всичките нападки на „Дейли Шоу” не успяха да нарушат чувствително неговия дневен ред.

 

***

 

Самодоволните отхвърлят тези обвинения. О, ние просто се забавляваме, казват те. Не бяхме сериозни. Искахме само да се посмеем, просто шега, не бъдете такива сухари.

 

В края на краищата, дразнещо е да се живее в страна, обясняват те, в която толкова много хора имат толкова погрешни възгледи. Вие си дрънкайте за идеологии и лозунги и знаене, но ние сме прави в основното, нали? Прави сме за социалната политика, прави сме за външната политика, прави сме за еволюцията, за еднополовите бракове и разбира се, за промените в климата. И това е, което има значение, със сигурност.

 

Всъщност не смятаме, че всички те наистина са глупави – хайде, стига, не сме самодоволни! Това е нашият начин да изпуснем парата, иначе би било прекалено потискащо да споделяме страната си с тези хора!

 

Отдавна преминахме границата, до която подигравките с американската десница можеше с правдоподобност да се представят като антидепресант, а не като движеща стратегия на цяло крило от апарата на либералната култура. Още повече че „Дейли Шоу” не е частно забавление на елита, а се излъчва по националната телевизия.

 

Туитър не е частна мрежа. А и никой, който е туитнал най-готината шега, не би искал да бъде. Как иначе всички ще разберат колко си навътре в нещата?

 

Селяндурите също виждат видеоклипове ти. Нали си ги публикувал на тяхната стена.

 

Все още не разбирате защо либералното мнение е правилното? Това видео решава дебата веднъж завинаги.

 

От доста време насам се чудя защо толкова много вестникарски коментари смятат за задължително да спорят за истини, които не са били и споменавани никога преди.

 

Отдавна преминахме границата, до която подигравките с американската десница можеше с правдоподобност да се представят като антидепресант

 

„Съществува едно общоприето и почти неоспорвано мнение, че мюсюлманските общности в САЩ имат проблем – техните младежи имат склонност към идеологии, проповядващи насилие, и са податливи на „радикализация” от групи като „Ислямска държава”. Така започва една статия, публикувана миналия декември в „Ню Йорк Таймс”. „В края на краищата – продължава тя нататък, – по-голямата част от масовите разстрели в Америка са извършени от бели мъже, но никой не си задава въпроса какво може да е довело до радикализацията в техните общности.”

 

Но това твърдение – че мюсюлманите имат завишена склонност към насилието – е било оспорвано многократно, нали? Безброй пъти от Единайсети септември насам. Президентът на САЩ го оспори по националната телевизия в нощта преди този материал да бъде публикуван. Самият „Таймс” го направи. Късогледият провинциализъм на всеки, който вярва, че мюсюлманите са агресивни по природа, е на прицела на водещи заглавия в The Onion от цели пет години, не е някакво ново морално предизвикателство.

 

Самодоволният стил не оставя друг избор на своите последователи. Ако една идея не успее да бъде прокарана, ако Добрите факти не са широко приети, значи проблемът се корени в това, че те все още не са достигнали до скептиците.

 

През декември 2015 година Институтът за изследване на общественото мнение (PPP) откри, че 30 процента от републиканците подкрепят бомбардировките на Аграба, измисления град с име, звучащо на арабски, от детското филмче на Дисни „Аладин”. Да паднеш от смях!

 

PPP е пускал и други шеговити въпроси, разбира се – проучвайки популярността на малолетния кандидат за президент Deez Nuts*** или Божието одобрение за назначаване на работа. Но тези въпроси поне разсмиваха хората. А днешният либерализъм преднамерено предизвиква целокупното население да участва в едно безумно телефонно проучване, само и само селяците да се вържат. Това не е проучване за забавление, а повод за присмех над определен тип хора.

 

Като че ли само републиканците разкриват пропуските в знанията си, като отговарят на, както предполагат, добросъвестни въпроси, които се отнасят до общите им принципи.

 

Това лесно може да се вземе за нещо като личен отдушник на разочарования елит, но селяндурите също могат да си купят „Ню Йорк Таймс”. Той не е място, където либералите необезпокоявано да си шепнат тайни един на друг. Анкетираните не са просто обект на шеги.

 

И ето следствието от този „личен отдушник”, което е следствие и от знаенето: ако политическите убеждения се градят единствено върху истински факти и здрав разум, не е възможно толкова големи групи от американското общество да грешат по толкова много жизненоважни въпроси. Не е възможно те да чуват нашите аргументи и неизменно да ги отхвърлят – това може да означава, че трябва да преразгледаме собствените си методи за убеждаване.

 

Но не: за нас техните погрешни убеждения са безспорни – те са в капана на „информационните балони” и собствените си предразсъдъци. Така излиза, че само „Ню Йорк Таймс” (или Vox) знае истината. Само да можехме да им обясним, да ги убедим, да им покажем ето тази диаграма. Ако и тогава не проумеят – значи са напълно безнадеждни.  

 

Самодоволството се проявява и в частния живот, естествено. Дори и да не сте откривали свой собствен фейсбук трийд, със сигурност сте виждали такива: 10 или 20 от най-добрите в Бруклин се събират да обсъждат колко ги дразни в последно време глупостта на американското общество. 

 

Ето един пост: „Просто не знам какво да правя с тези хора”. „Мисля, че се налага да приемем, че много от тях просто не са информирани – отговаря друг. – И не желаят да научат нищо, което би разколебало мирогледа им.”

 

Пишат подобни неща и в коментари по медийните форуми – колко трудно можеш да убедиш в нещо консерваторите, които се самоизолират в „информационните си балони”.

 

*** 

 

Какви са последствията от самодоволния стил?

 

Самодоволните превърнаха в традиция статии, есета и хвалби по фейсбук да предпоставят, че техният кандидат ще се отличи в президентските дебати, като борави с фактите уверено, и ще измете пода с продажния си и невеж републикански опонент.

 

Известно време беше популярно мнението, че Джордж Буш е твърде глупав, за да бъде избран за президент.

 

Самодоволните вярваха същото и за Роналд Рейгън.

 

Джон Ю, архитектът на политиката на изтезания, подкрепяна от администрацията на Джордж Буш, успя да се измъкне от „Дейли Шоу” невредим. Либералите се чудеха какво да правят, когато водещият на шоуто Джон Стюарт се провали. Как щеше да изглежда успехът? Дали полицията е била в готовност да купи на Ю еднопосочен билет за Хага, ако Стюарт го беше сгащил?

 

Би било несправедливо да се каже, че самодоволните не са се поучили от тези свои грешки.

 

Както изглежда обаче, поуката за тях е само една: досега сме подценявали колко много хора могат да бъдат заблудени.

 

С две думи – не си давахме сметка колко тъпи са всъщност тъпите селяни.

 

Посланието ни просто не достигна до тях. Те вегетират в своя информационен мехур. Не можем да позволим на тези лъжливи лъжци да продължават да лъжат хората – но как да стигнем до тези идиоти, които вярват само на „Фокс”?

И по-рядко: Може би те са по-схватливи, отколкото смятахме. Може би има причина да са разгневени.

 

***

 

Случва се причината все пак да лъсне.  

Докато набираше средства в Сан Франциско по време на кампанията си за първичните избори през 2008 година, Барак Обама изложи едно свое наблюдение, което някои приветстваха с радост като първата спонтанна грешка на тогавашния сенатор „Готин”.

 

„Отивате в тези малки градове в Пенсилвания – каза Обама – и както в много градчета в Средния запад, работните места, закрити вече от 25 години, не са заменени с нищо. И администрацията на Клинтън, и тази на Буш, и всяка следваща твърдяха, че тези общности някак ще се възстановят, но това не се случи. Затова не е изненадващо, че са огорчени. И се хващат за оръжието, за религията, за антипатията срещу хората, които не са като тях, настройват се срещу имигрантите, срещу глобалната търговия – като начин да изразят своето недоволство.”

 

Днес, осем години по-късно, ние помним само последната част – за оръжието, религията и омразата – но по-важна е първата – онази за работата и изоставянето от две президентски администрации.

 

Наблюдението на Обама не е някаква новина.

 

Че материалните загуби и изоставянето са докарали бялата работническа класа на Америка до негодувание, се признава дори от безразличната в наши дни Демократическа партия. Но според твърденията на президента и на самодоволните стилисти, които са прегърнали някои материални ползи от неготиното поведение, упадъкът, загубените работни места и все по-малките възможности са природна сила – нещо, което „се случва”, в страдателен залог. 

 

Ако самодоволният стил може да бъде описан с едно-единствено изречение, то ще гласи: „Защо гласуват срещу собствения си интерес?”.

 

Предполагам, че един ден това ще се превърне в платформа на Републиканската партия за справяне с измененията в климата. Вижте, не знаем как мъртвата проститутка се е озовала в хотелската стая. Но тя е там, това е безспорно, и ние трябва да се отървем от тялото.

 

А днес е извинението на американския самодоволен ум – откъде се появиха всички тези бедни хора?

 

Ако ги принудят да отговорят, според мен ще кажат, че виновни са републиканците, които селяндурите избират против собствения си интерес. Рейгън, Гингрич, Буш – всички тези Лоши факти – полуидиотите, твърде тъпи, за да бъдат избрани за каквото и да е.

 

Е, разбира се. През последните тридесет години в Америка Републиканската партия се е посветила на това да подмени всеки трудов закон със снимка на Роналд Рейгън.

 

Но това не извинява либералите, че са се оттеглили в колежите и градовете, изоставяйки лишените от собственост на произвола на съдбата. Не ги извинява, че предадоха цял един век трудова политика в името на изборността. Нито ги оправдава за това, че днес, десетилетия по-късно, наблюдават изоставените отвисоко, обвинявайки ги, че не са в крак с най-новите достижения на мисълта. Не сме ги изоставили. Идиотите просто не искат да бъдат спасени.

 

Не Роналд Рейгън постави основите на ерата на голямото правителство****. Не Републиканската партия реши, че базираните по крайбрежието културно-либерални индустрии – технологиите, Холивуд и финансите, са бъдещето на американската икономика.

 

Ако самодоволният стил може да бъде описан с едно-единствено изречение, то ще гласи: „Защо гласуват срещу собствения си интерес?”. Да, нито една партия през последните десетилетия не е представлявала ефективно интереса на изоставените. Само една обаче откровено ги е презирала.

 

Отритнати и без партия, която да защитава техните интереси, хората се обръщат към кандидати, които най-малко са готови да ги представляват. Самодоволният стил ги мрази заради това, а те на свой ред ненавиждат него.

 

Селяндурите забелязаха, че либералните демократи, притеснени от факта, че щатът Индиана ще позволи на пекарните открито да дискриминират ЛГБТ двойките, заплашиха щата с бойкот, мобилизирайки значителната икономическа сила, която произтича от съюза между Ню Йорк, Холивуд и Силициевата долина, за да накажат ретроградния губернатор Майк Пенс, но не бяха така яростни, когато същият губернатор се присъедини към 21 други, обявили се против „Медикейд”. Без съмнение добри либерали са се противопоставили и на това. Но все още чакам да чуя да заплашат с бойкот.

 

В началото на борбата за брачно равенство активистите застъпваха теорията, че когато хората открият, че техен приятел или роднина е гей, е много по-вероятно да подкрепят правата на хомосексуалистите. Те имаха право. В наши дни трудно ще се намери либерал – в бизнеса, в правителството или медиите – който да няма гей колеги, колеги, които харесва и на които иска да помогне.

 

Но само малцина от формиращите общественото мнение общуват с бедните. Колко редактори, законодатели и герои от Силициевата долина вечерят с прекрасна двойка с купони за храна край пътя, да не говорим за такава, която едвам свързва двата края в Индиана.

 

***

 

Ако тази статия е директно провокирана от конкретен случай, то това е един спор, който водих с един по-възрастен писател либерал относно сериозността на президентската кампания на Доналд Тръмп. От юни 2015 година, когато Тръмп обяви своята кандидатура, този писател реши всеки ден да съобщава на своите последователи във фейсбук, че Доналд Тръмп е пич от ниска проба.

 

Тези приказки бяха ключът, с който очакваше да спре и Тръмп, и противните му последователи.

 

„Присмехът е най-силното оръжие, което имаме срещу нашите врагове – каза ми той накрая, – и най-вече срещу тези, които го приемат толкова лично и се гневят по начин, осветяващ напълно недостатъците, които ние мразим.”

 

„Ако се смееш на някого, ти със сигурност не го уважаваш”.

 

„Както и да е – продължи той. – Няма да си правя труда да разговарям повече с теб. Ние виждаме света по различен начин. Аз нямам никакъв проблем с това. Не е нужно да бъдем приятели.”

 

Присмехът е най-ефикасната политическа тактика.

Присмехът е особено ефективен, когато е личен и изразява открито пренебрежение към глупави и лоши хора.

Политическата легитимност се постига чрез уважението на елитни либерали.

Ти не си легитимен, ако си на прицела на нашите шеги.

Ако не си съгласен, не можем да работим заедно в политиката.

Дори не можем да бъдем приятели, защото политиката е социална.

Тъй като политиката е перфомативна, ако не се подиграваме заедно, не сме на една и съща страна.

Ако някъде намерите бинго карта на самодоволния стил, зачеркнете всички квадратчета. Вие вече сте спечелили.

 

Нямаше да съм толкова притеснен, ако не вярвах, че самодоволството е пленило огромна част от американските либерали. Ако смятах, че в политиката те са способни да излязат извън ограниченията на изброените по-горе постулати. Ако бяха изключение.

 

И макар много хора да се усетиха, че Тръмп е невъзможният фаворит за своята партия, тълкуването на самодоволните беше предвидимо: Ние просто подценихме колко отвратителна и глупава може да бъде републиканската база.

 

 

 

Митингът на Доналд Тръмп в Питсбърг  (Jeff Swensen/Getty Images)

 

 

Това, че Тръмп успя да се докопа до номинацията, няма да изличи самодоволството – точно обратното, ще го удвои. Изправено пред перспективата за изборна битка между Доналд Тръмп и Хилъри Клинтън, то ще достигне връхната си точка – цели шест месеца възможност за подигравки и присмех и въпроси от рода на „Как изобщо може някой да гласува за този човек?”, докато една сутрин през ноември ще се запитат „Какво, по дяволите, се случи?”.

 

На 20 март Дейвид Маскиотра от Salon написа, че ако Тръмп „наистина имаше силата да огласява неудобни и неприятни истини, щеше да отправи любимата си дума „загубеняк” не към професионалистите от пресата, а към своите поддръжници”.

 

Маскиотра продължава:

„Журналисти установиха, че в районите, където Тръмп получава най-голяма подкрепа, живеят голям брой бели, напуснали гимназията, и безработни, които вече са спрели да си търсят работа. Така инкохерентният култ към личността на кандидата Тръмп е в тясна връзка с провала да се сдобиеш с диплома за средно образование и с трайното оттегляне от трудовия пазар. Освен това тези райони последователно гласуват за сегрегационисти, а доста голям процент от жителите им живеят в каравани”.

 

И ударът: „Много консерватори и дори още повече добросърдечни либерали биха оспорили заключенията, които някой може да си извади от тези данни, като стереотипи, но емпиричните доказателства оставят малък избор. Поддръжниците на Доналд Тръмп потвърждават стереотипа”.

 

Ето какво заключение направих и аз – ако Доналд Тръмп получи шанс през ноември, причината ще е в това, че нашата стратегия ще се диктува от знаенето. Неспособни да открият истинските причини за своя провал, либералите ще се утешават за собствената си импотентност, крещейки „Идиоти!” пак и пак, от гневно по-гневно, прислужвайки при собственото си унищожение.

 

Самодоволният стил не позволява съпричастност към незнаещите. Той отрича всякаква възможност за политика, при която да се работи за една обща цел с онези, които не споделят културата на знаенето, които не харесват правилните неща, не са запознати с Добрите факти и не признават интелектуалния банкрут на идеите си.

 

Точно тази нагласа хвърли изпъдените в прегръдките на кандидат, който споделя техния гняв. Точно това поведение може да го настани в Белия дом, една „сериозна” заплаха, която да подиграват и мразят, но не и да вземат на сериозно.

 

Възмездието за самодоволството е Тръмп.

 

***

 

Нищо не е по-смущаващо за самодоволните от факта, че средностатистическият републиканец е по-добре образован и има по-висок коефициент на интелигентност от средния демократ. Че на всяко изследване, което провъзгласява превъзходството на либералната непредубеденост, интелект и знания, съответства такова, според което републиканците са по-добри по тези показатели.

 

Републиканската коалиция клони към центъра – достатъчно образовани, достатъчно умни, достатъчно информирани.

 

Демократическата коалиция в ХХІ век е раздвоена. Тя се състои от докторанти, но и от обезправено бедно градско население – група, която се дефинира по-добре от расата и имиграционния си статут, отколкото от класата. Американците без гимназиални дипломи са повече от тези с докторска степен. Математиката започва оттам.

 

Самодоволните използват тези факти за защита. Елитният либерализъм и Демократическата партия не могат да мразят бедните хора, казват те. Ние не сме самодоволни! Само погледнете нашата коалиция. Тези хора тук не са селяндури. Вижте как сме прегърнали техните проблеми.

 

Забележете обаче колко бързо мнимата загриженост за потиснатите се превръща в поредния лозунг на самодоволния, в друг вид знаене. Самата осведоменост по тези проблеми се превръща в най-важното нещо, а тяхното формулиране – в нова подточка от Коректните факти.

 

Всеки от голямото добрутро е чел The Case for Reparations, но резултатът от четенето е само изразеното възхищение. В крайна сметка повечето казват: „Това, разбира се, е по-скоро една добра история, отколкото истински казус за изплащане на реални репарации”.

 

***

 

Представете си за момент, че всичко това е вярно. Че светът е такъв, какъвто го виждат самодоволните – че знаенето, а не инфлексията, е породило нашето политическо разделение. Че проблемът е в тъпите селяни. Че те са виновни. Че са безнадежден случай. Мозъците им не функционират. Добрите факти не стигат до тях, затова стават жертва на мошеници.

 

Престорете се, че и присмехът работи – че всички клипове и коментари в туитър, насочени към противника, карат злодеите наистина да изчезнат.

 

Какъв свят ще ни остане? Един безкраен цикъл от вицове? Свят на карикатури, остроумни туитове и знаене? Срещу кого ще се насочат те? Самодоволният стил изисква обект на презрение – и ще си намери нов много бързо.

 

В центъра на либералната идея стои убеждението, че това, което ни отделя от реакционерите, е желанието да помагаме на хората, да създадем по-добър и справедлив свят. Либералите все още искат, или поне вярват, че искат, да създадат по-съвършен свят.

 

Независимо дали смятате или не, че те са заблудени, и дали мислите, че този проект си заслужава, това, което се опитвам да ви кажа, е, че самодоволният стил е подкопал из основи дори техните цели и е докарал американския либерализъм до възможно най-лошата му версия.

 

Не е възможно в дългосрочен план да отделиш желанието да помагаш на хората от задължението да ги уважаваш. Твърде лесно е да решиш, че знаеш най-добре от всички, да не чуваш, да пренебрегваш и да отричаш чуждото мнение.

 

В момента много от хората, които имат най-голяма нужда от помощта, която либералите вярват, че могат да им предоставят, презират либерализма и са презирани в замяна. Не е ли изненадващо, че с всяко изминало десетилетие предлаганата „помощ” е все по-далеч от помощта, от която тези хора се нуждаят?

 

Не е възможно в дългосрочен план да отделиш желанието да помагаш на хората от задължението да ги уважаваш

 

Дори ако двете можеха да бъдат разграничени, щеше ли да си струва? Какво е това политическо движение, което открито презира хората, за които твърди, че се застъпва?

 

Самодоволният стил, не на последно място, е провал на съпричастността. Този провал ни кара да се съмняваме, че тя изобщо притежава някаква стойност. След като, за да получат времето, вниманието и уважението на либерала, хората трябва незабавно да капитулират пред Добрите факти.

 

Ако не го направят (а те няма да го направят), вие сте свободни да ги отпишете и да им се подигравате. Когато страдат, си получават заслуженото.

 

Не си правете грешни заключения – аз не предлагам либералите да размият и смекчат своята политика. Не предлагам да правят компромиси, за да изглеждат по-мили. Това, което мисля, е, че битките, които води либерализмът, твърде много се отдалечиха от някогашните му стремежи към равенство.

 

Мисля, че откритото презрение към хората, на които, както казват, искат да помогнат, ги доведе дотам да спрат да помагат.

 

Мисля, че в случая с Ким Дейвис либералите не устояха на импулса да излязат от рамките на нормалната юридическа битка и изпитаха истинска наслада, наказвайки един стар враг.

 

Предлагам им вместо това да се замислят какво щеше да бъде, ако останат верни на ценностите си и един ден се събудят и открият как целият им морален строй е унищожен; да се огледат наоколо и да чуят как представителите на новия ред без притеснение ги наричат тъпи, лицемерни селяндури, без изобщо да се замислят защо това ъгълче на тоя беден щат е толкова отдалечено от тях. Как ще работят с хора, които не споделят техните ценности и вкусове, не живеят в домове като техните, не харесват същите неща като тях, а още по-малко им пука за техните Добри факти или за техните шеги.

 

Аз не призовавам за учтивост. Тук добрите обноски не са достатъчни. Самодоволният стил не е възникнал случайно и няма да изчезне след няколко самообвинения. Докато не намерят общ език с по-голямата част от американската работническа класа, либералите винаги ще търсят оправдания за своя провал. Ще негодуват срещу хората. Ще откриват отново и отново колко е лесно да се оправдаят за това, че са им обърнали гръб. Ще изберат самодоволството.

 

Може би то вече е твърде здраво проникнало. Може би разделението, презрението и катастрофата са неизбежни. Но ако добрите намерения на либералите наистина са да градят едно по-добро бъдеще, не е достатъчно просто да посочат разбитите пътища на омразата, които ги отдалечиха от предишните им съюзници. Трябва да ги поправят. 

 

21 април, 2016 г.

 

-------------------------------------

 

* Южната стратегия е разработена от Ричард Никсън, тогава кандидат-президент, и сенатора Бари Голдуотър с цел да привлече гласовете на бялото консервативно настроено население от южните щати, което дотогава подкрепя демократите, към Републиканската партия. Б.пр.

 

** Американски политик, пастор, губернатор на щата Арканзас от 1996 до 2007 г., участвал в президентските номинации на Републиканската партия, противник на абортите и на браковете между еднополови. Б. пр.

 

*** „Писна ми” или „Не ми пука” (жарг.); също име на австралийска рок банда. През юли 2016 15-годишният американски ученик Брейди Олсън се кандидатира под това име като независим в предизборната битка за президент на САЩ и месец по-късно в допитване на Института за изследване на общественото мнение се ползва вече с 9-процентно доверие. Б.пр.

 

**** Форма на управление, която се характеризира с по-високо данъчно облагане, по-големи публични разходи и централизация на политическата власт. Б.пр.

 

 

Източник: http://www.vox.com/2016/4/21/11451378/smug-american-liberalism

 

Превод от английски: Филип Каменов

                                      Евгения Мирева