Снимка: РИА Новости

В неделя, 16 април, Турция проведе най-важния в съвременната си история референдум. Гражданите трябваше да решат в каква страна искат да живеят – в Турция на Ататюрк или в Турция на Ердоган.

Онователят на Турската Република Мустафа Кемал Ататюрк съумя да създаде уникална за ислямския свят държава – светска демократична република, ориентирана към западните ценности и западния начин на живот. Да, несъмнено, ататюркският вариант имаше своите минуси. Като намесата на армията в политическите дела, например. Всеки път, щом ислямистите (опиращи се на своя електорат) вземеха властта, армията ги сваляше и връщаше отново на власт кемалистите (републиканците). Това трудно може да се нарече демокрация. Затова пред държавния глава имаше два варианта за развитие на системата: или да се посвети на светското просвещение на изостаналите източни и централни провинции на страната, или, напротив, да се опре на тях за ислямизирането на цяла Турция. Сегашният президент Реджеп Ердоган избра втория вариант.

В началото изглеждаше, че той се опитва да замени модела на Атататюрк с не по-малко интересен проект – този на либерално-ислямската демокрация. И за известно време се получаваше – дотогава, докато сработваше демокрацията на средната класа ( на която, впрочем, се опираше сегашният президент). Само че този модел бе погубен от човешкия фактор – от личната жажда за власт на Ердоган и неговите авторитарни амбиции.

Снимка: РИА Новости

С времето президентът установи контрол над съда, над пресата, започна да укрепва личните си позиции за сметка на разделението на властите. В резултат значителна част от средната класа се разочарова от него и дори мина в опозиция на президента. Образованите хора от средната класа не гледаха с добро око на ислямизацията на страната (от „либерализъм“ като, например, елементарното разрешение за носене на хиджаб, Ердоган стигна до откровен ислямизъм като забраната за употреба на алкохол), на отказа от европейския път за развитие, на авантюрите в Близкия Изток и заиграването с ислямистките бунтовници в Сирия. И така постепенно единствена опора на Ердоган останаха консервативните кръгове, както и местните националисти, които одобряваха неосманистките амбиции на президента. А либерално-ислямската демокрация не може да се крепи на такива електорални кръгове и автоматично се превръща в авторитарна система (светска или ислямска – в случая е без значение).

Еволюцията на Ердоган

Това беше същинската революция, която се случи в Турция, а на референдума президентът просто предложи да се закрепи законодателно промяната в системата. Затова поправките в конституцията предполагат премахването на поста министър-председател, забраняват на бивши военни ( пазителите на републиканските традиции на Атататюрк) да участват в избори и де факто подчиняват съдебната власт на правителството. И на практика превръщат Турция в султанат, като гарантират пожизнена власт на 63-годишния Ердоган (формално до 2029 г., но прездиентът все нещо ще измисли).

Ердоган, разбира се, игра ва банк. Ако не беше спечелил референдума, рискуваше допитването да се превърне във вот на недоверие и да засили рязко натиска върху президента от страна както на неговите опоненти,  така и на собствените му съпартийци (голяма част от които не харесват султанските амбиции на Ердоган). Именно затова властите в страната положиха колосални усилия, за да убедят населението да гласува „за“. Президентът установи контрол над съда и голяма част от пресата, приложи масови репресии срещу политическите си съперници и несъгласните (под предлог участието им в неотдавнашния неуспешен опит за преврат). И въпреки това едвам успя да изтръгне победата: на 16 април 51,4% от населението на Турция погребаха наследството на Мустафа Кемал Ататюрк.

Единството невъзможно

Въпросът сега е какво да се прави със спорната победа. Страната е разделена на географски принцип. Против глауваха най-големите градове в Турция (Анкара, Истанбул, Измир) и най-развитите региони на страната – тоест онези, чието население остава предано на заветите на Ататюрк и светската държава. Против гласуваха и кордските региони  на югоизток, които въпреки недоверието си към кемалистите, разбират, че само в рамките на светския демократичен модел имат някакви шансове за автономия. В подкрепа на референдума се обяви небогатата консервативна източна и централна Турция. Затова мнозина призовават Ердоган към бдителност, макар тя да не му е свойствена. По-скоро обратното, измъчената победа рискува да подтикне президента да следва логиката на „предизборната кампания“.

Снимка: РИА Новости

За победата на изборите Ердоган се опираше на консервативния ислямски елемент,както и на турските националисти. С необходимостта от мобилизация на последните, впрочем, се обяснява и жестокия сблъсък на президента с европейските страни. „Ердоган се нуждаеше от сензационни, пробивни моменти, в които той да изглежда като защитник на Турция и турците срещу външните врагове, пречещи на консолидацията на великата турска нация под властта на великия кормчия“, казва доцентът от Дипломатическата академия, директорът на Центъра за източни изследвания Владимир Аватков. Освен това президентът търсеше максимално да дискредитира Евросъюза, тъй като идеята, че „султанатът няма да бъде допуснат в Европа“ беше основен мотив на опозицията против референдума. По тази логика сега Ердоган би трябвало да се върне на по-центристки позиции. Само че проблемът е в това, че кемалистите няма да се предадат – 49% против референдума им дават възможност не само да оспорят резултатите, но и да саботират завоя на страната към султанат. А това означава, че Ердоган ще трябва: а) да продължи да се опира на националистите и да действа в руслото на техните интереси, б) да продължи репресиите срещу кемалистите. „Нашата борба с вътрешните и външните врагове ще продължи“, побърза да заяви премиерът Бинали Йълдъръм. Като към вътрешните врагове, разбира се, се отнасят и кюрдите. Конфликтът в Турски Кюрдистан ще продължи: Ердоган ще се стреми да запази рейтинга си сред турските националисти, следователно, ще продължи да оказва натиск върху кюрдите, които настояват за културна автономия.

Приятели и съюзници

Изхождайки от това, е малко вероятно Ердоган да успее да подобри отношенията си с Евросъюза. Да, президентът вече призова „приятелите и съюзниците“ да признаят разултатите от референдума, само че ЕС възприема на нож превръщането на Турция в султанат и отдалечаването й от европейска орбита. „Вратите на Евросъюза за днешна Турция са окончателно затворени“, заяви представителката на Християндемократическия съюз Юлия Клекнер. Отчасти поради това ЕС се опитва да върне Турция на кемалистките релси чрез подкрепа за антиердогановата опозиция. Време за това все още има – промените в конституцията ще влязат в сила чак през 2019 година. Впрочем, сам президентът си дава сметка за неизбежната ескалация в отношенията с ЕС, затова дори не се опитва да ги поправи. Пример за това е предложението му за връщане на мъртното наказание.

По отношение на руските интереси последствията от реферндума са противоречиви. От една страна не е ясно какво ще е поведението на Ердоган спрямо руската периферия – в Средна Азия и в Кавказ. Ще доведе ли преобразуването на Турция в султанат, подкрепяно от националистите, до засилване на пантюркистките и неоосмански амбиции? По сирийския въпрос Ердоган (който рязко активизира критиката си срещу Асад и разреши на протурските бойци да нарушат примирието) показа, че заради решаването на вътрешнополитически задачи е готов с лекота да жертва всички постигнати договорености. От друга страна изолацията на Ердоган от Москва може да се окаже полезна. Ако турският президент остане без съюзници, е възможно да започне да се отнася по-уважително към своите приятели и партньори, да престане да жертва отношенията си със или без повод. В същото време е възможно Евросъюзът да се събуди и да разбере, че трябва спешно да възобнови  отношенията си с Русия и, вероятно, да реанимира проекта „Южен поток“. В това отношение Москва, като цяло, е „за“.