Естествено, ние не можем да очакваме, че ще успеем да дадем на всеки, който ни поиска. Но това ще е още едно доказателство за нашия дял в падналия свят, което не можем да оправдаваме с претенциите за „отговорно даване“. Понякога няма да дадем, защото не искаме да ни притесняват или се страхуваме от последствията, или защото конкретният просяк мирише или ни говори грубо или е мошеник или защото ни е безпокоил и друг път. Има хиляда и една причини, заради които понякога не даваме, но нито една от тях не е достатъчна причина. И ако сме наясно с това, те няма да навредят много. Ще бъдат просто част от слабостите, които с надежда поверяваме в Божиите ръце. Но ако някога те станат за нас достатъчни причини, това значи, че сме излезли от сферата на милосърдието и сме се върнали в света на нашето собствено мъдруване и творене. А в този свят няма „насадено слово“, което може да спаси душите ни.

 

Саймън Тагуел. Снимка: BBC2, 1972г.

 

 

ГЛАВА ДЕСЕТА

 

Блажени чистите по сърце,

защото те ще видят Бога.

 

Това блаженство насочва вниманието ни към сърцето. Съвременният читател вероятно погрешно ще възприеме това, защото за него „сърце“ по първо предположение е „седалището на емоциите“, противоположно на „глава“, където повече или по-малко се смята, че обитават мислите. Но в стария свят, семитските народи или гърците и римляните, са правели различна връзка относно частите на тялото и психологическите функции. Евреите са разполагали различните емоции в различни части на тялото, не конкретно в сърцето.

 

Гневът е бил разположен в носа, вероятно защото хората пръхтят, когато са ядосани. Състраданието е било поставяно в червата. Сърцето е представлявало най-вече „вътрешния човек“ и по-конкретно нагласата и волята. Гръцката дума, използвана в Новия завет, е в същия порядък. Следователно нашето блаженство не се отнася за сърцето като седалище на емоциите, а до цялата вътрешност на човешкото съзнание и действие. Сърцето е символ на това, което сме вътре в себе си, източникът на всички наши реакции и стремежи. „Блажени са чистите по сърце“ ще означава нещо като „Блажени са тези, които имат чист източник на живот в себе си.“

 

Посланието на ап. Иаков свидетелства, както видяхме, че в нас има сякаш вграден закон, слово, насадено, както той казва, което е собственият ни закон на истината и следователно на свободата. Подобно е значението на думата „сърце“ в нашето блаженство. Блажени са онези, чийто вътрешен принцип е чист, непомътен.

 

Божието нравоучение много настоятелно се свързва със сърцето. Господ не се задоволява с чисто външна нравственост. Не можем да Го впечатлим с правилно поведение, нито да Го развълнуваме с външна чистота, подобна на фарисейската, с всичкото миене на съдове и котли и ръце (Марк. 7:3 и нататък). Това, което е важно за Него, е, че от сърцето излизат доброто и злото. Ако сърцето е лошо, независимо колко чаши и чинии ще измием или колко често ще мием ръцете си, ние сме нечисти.

 

Ние трябва някак да влезем вътре и да очистим извора на живота.

 

Много важен фактор тук е нещо, което можем да наречем християнска спонтанност. Не е важно какво правим преднамерено. Важното, показателното е, какво правим, без да мислим, ако бъдем събудени посред нощ, ако нямаме време да решим как да отговорим. Това разкрива каква личност сме и това е истински важното. Все пак царството небесно идва като крадец нощем (1 Сол. 5:2), с внезапност, която няма да ни остави време да решим как да реагираме.

 

Както падне дървото, така и ще лежи (Екл. 11:3). Начинът, по който пада, със сигурност е следствие от дълъг процес. Но самото му падане е криза, която идва внезапно. Много можем да направим предварително, за да определим начина, по който ще паднем, но всичко ще бъде като репетиция за нещо, което ще трябва да направим инстинктивно, когато дойде времето. Затова е много важно да приемем сериозно отказа на св. Тома да посочи коя добродетел има най-правилното действие.

 

Докато имаме погрешни желания, дори и да не им се предаваме, не сме добродетелни. Когато дойде решителният момент, може да няма време да не им се предаваме, може да няма възможност за втори план. Когато някой ни обиди, нашата незабавна реакция може да е „Ти ще ми платиш!”, след което да се осъзнаем и да се укорим за нея. Но вечността може да нахлуе, преди да сме стигнали до втория етап от процеса.

 

Трябва да очистим самия източник на нашите реакции, така че нашата спонтанност да се промени.

 

Това може да стане само чрез Светия Дух. Той ни е даден от Господ като Източник на жива вода, извираща от сърцата ни (срв. Иоан. 7:38). Важно е да разберем това. От векове съществуват опити да се направи остро разграничаване на естественото от свръхестественото, в резултат на което сме склонни да приемаме, че проявленията на Духа не идват от нашата вътрешна същност. „От Бога ли е, или от мене?” е въпросът, който често си задаваме. Но това е безсмислен въпрос, ако трябва да сме сериозни.

 

Основният въпрос е не дали е Бог, или съм аз, а дали е Бог, или Сатана. Дяволът е този, който идва чужд в нас, който ни променя отвън и може да ни завладее единствено насилвайки ни. Бог работи вътре в нас, в нашите сърца и мисли, в нашата свобода. От нашите собствени сърца извира живата вода на Духа. (Всъщност гръцкият текст казва „утроба“. Еврейската дума, която е в основата на гръцката, съдържа много сполучливо всичко, което е в нас, включително утробата, както и вътрешността. Основната идея е, че отвътре извира водата.)

 

От нашата вътрешност, дълбоко от нашата вътрешност, започва новият живот и това означава, че всяко нещо, което не е наше проявление, не е изражение и на Бога.

 

Но в някакъв смисъл обратното също е вярно. Това, което не е проявление на Бога, не е и наше изражение. Човек е създаден по образ и подобие Божии и тези образ и подобие биват възстановявани от Светия Дух. Чистотата на сърцето не е само въпрос на наше вътрешно устройство. Нашият Господ казва на учениците Си: „Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал“ (Иоан. 15:3). Ако имаме чисто сърце, то е защото Бог ни е дал чисто сърце. Водата, извираща в нас за вечен живот, е вода, произлизаща от Отца и Сина. Бог, Който обитава в нас, ни дава истинната вътрешност, която е истински наша, но която не притежаваме ние.

 

Известно е, че св. Катерина била много привързана към един стих от 50 псалом, „Сърце чисто създай в мене“. И един ден тя имала странно преживяване, в което сякаш Господ се приближил към нея и взел физическото й сърце. По-късно сложил ново сърце в нея, Неговото собствено, и казал: „Давам ти Моето сърце, за да можеш да живееш с него вечно“.

 

Подобна история, независимо как ще изберем да подходим към нея, е най-малкото драматично представяне на учението на св. aп. Павел. „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Нашата най-дълбока същност е Христос. Понеже Той живее в мен, затова и мога да кажа „Аз“. 

 

Западният човек се занимава твърде много с идентичността, най-често като проблем. Той не се чувства сигурен в своята идентичност и преживява това като несправедливост. В отговор той се опитва да открие начини за подплатяване на своето „Его”, да успокои себе си, че представлява нещо.

 

Източните религии, напротив, се насочват най-общо към „Не-аз”, в частност будизмът с неговото учение за не-аз, безсубектност, anatta.

 

Християнството настоява и за двете. Нашата същност е „Аз” и „Не-аз”. Животът, който е автентично мой, трябва да произтича от истински личен център, който аз мога да идентифицирам като „мой”. Част от човешкото достойнство е според св. Тома, че той е източникът на собствените си действия, така както Бог е източник на Своите Собствени действия. Нашата свобода е тварният образ на Божията свобода.

 

Но нашата тварна свобода може истински да съществува като такава само ако се корени в Божията свобода. Основният източник на моята идентичност е Бог. Вътре, в мен самия, е Божията вътрешност в мен. Според св. Августин Бог е дори по-вътрешен в мен, отколкото аз самият съм в себе си. Наистина в нас има само един източник на живот и той е изцяло човешки само защото е и божествен. Бог е сърцето на нашето сърце.

 

Това означава, че има тайна в нашия източник. Ако ние наистина сме източникът на нашия живот, не можем да очакваме да схванем или да проумеем този източник. Казано на томистичен жаргон, не можем да постигнем същността на нашите собствени души. Да имаме чисто сърце означава да имаме сърце, което е вкоренено в Божествената тайна и което следователно непрекъснато се изплъзва от нашето разбиране.

 

Божествената тайна и тайната на душата са свързани. На протестите на тези, които смятат Бога на юдеите и християните за твърде непознаваем, юдейските и християнските апологети отговарят, че човекът е също толкова неуловим. На искането „Покажи ми твоя Бог” Теофил отговаря: „Покажи ми твоя човек и аз ще ти покажа моя Бог”.

 

Да имаме чисто сърце означава да имаме живот, който извира в нас от толкова дълбок извор, че за нас е невъзможно да го измерим. Да имаме чисто сърце означава не просто, че сърцето ни е създадено от Бог и след това оставено ни да правим с него най-доброто, на което сме способни. Означава, че имаме сърце, което постоянно бива създавано и поддържано от обновяващия жив Бог. Майстер Екхарт ни умолява да отидем отвъд праведността на добрите дела и да станем „свободни и неограничени, както Нашият Господ Иисус Христос е свободен и неограничен, приемащ Себе Си непрекъснато обновяван, без край, отвъд времето, от своя небесен Отец”. По същия начин и ние трябва да бъдем без минало и бъдеще, без преди и след, сега принасящи своите добри дела в Христа, приети от Отца.

 

Ако можем да очистим извора на живота в нас, ако можем да оставим Бог да ни претвори в дълбочината ни, така че в нас да има чист живот, Христов и наш живот, тогава това неминуемо ще промени нас и начина, по който разбираме. Между разбиране и живеене съществува взаимодействие. Каквато е твоята личност, такъв е и светът, който виждаш. Поради това дори и настроението, в което се намираш, ще определя света, който виждаш. Когато страдаш от силно влошено храносмилане, светът е много различно място, отколкото когато се чувстваш добре. И обратното, това, което виждаш, влияе на това кой си. Ако виждаш света като мрачно място, ще се превърнеш в мрачна личност. Ако виждаш света изпълнен с пеперуди, може би ще бъдеш много по-безгрижен човек.

 

Ако нашият живот е вкоренен в Бога, тогава и изворът на живота в нас е Бог, тогава и ще виждаме така, както Бог вижда. А това, което Бог вижда, е Бог. Затова и чистите по сърце ще видят Бога. От една страна, Бог не вижда нищо друго освен Бог. Той няма два различни вида зрение, едното, за да вижда Себе Си, а другото, за да вижда творението си. В своето вечно и блажено съзерцание на Себе Си Той вижда всичко, което е сътворил. И вижда, че то е добро.

 

Ако имаме чисто сърце, източник на живота, извиращ предвечно от Бога, тогава това, което ще видим, е Бог. „За чисти всичко е чисто” (Тит. 1:15). Тези, които са чисти по сърце, не могат да видят злото, така както е казано за Бог, Който е твърде чист, за да може да види злото (Ав. 1:13). Да имаш чисто сърце означава, че накъдето и да погледнеш, каквото и да гледаш, виждаш само Бог. Бог, разкриващ Себе Си по безброй различни начини, но винаги Бог.

 

Но не бива да възприемаме това положение по детски. Това не значи, че когато гледаме пеперудите, в нас напира сладникаво чувство и ние си казваме: „Какво пълно блаженство!”. Означава, че ще трябва да погледнем към човека на кръста, сломен, с кървящи рани, и да знаем, че гледаме Бог. Да бъдем чисти по сърце означава да сме способни на това.

 

Със сигурност дисциплината, която чистосърдечието изисква, включва и нуждата да се научим да гледаме пеперудите. Съгласно една важна традиция на Ранната църква, първият резултат от чистотата на сърцето е, че за нас става възможно да се върнем към основната човешка дейност – да гледаме нещата. Евагрий съвсем ясно наблюдава „физиката” (от physics – естествена философия –б.пр.), съзерцателното разбиране на природата, като необходим етап между аскетичния стремеж към чистота на сърцето и крайния стремеж към съзерцание на Бога, какъвто, изглежда, е бил и възгледът на Ориген.

 

Евангелието на Тома говори: „Знай какво е пред тебе и това, което е скрито, ще се разкрие”, което Менар свързва с възгледа на Климент Александрийски, че философията започва с „удивление от това, което е пред нас”. Кирил Йерусалимски, говорейки за познанието на Бога чрез наблюдаване на Неговото творение, отбелязва, че вярно ще схванем Божието величие само ако наблюдаваме творението с велико съзерцание. Подобно е и при Ориген, който смята, че учейки се как да виждаме нещата ясно, ние започваме да се очароваме от красотата на Бога. Видимият свят е определен за „класна стая на разумните души, където да се учат да познават Бога”, довеждани от нещата, които могат да се видят до познанието за това, което не може да бъде видяно.

 

Да се научим да виждаме нещата е въпрос най-вече на това да се научим как „да се удивяваме разумно”. Св. Василий изяснява, че най-вече трябва да се учим как да отговорим на непостижимостта и тайната на творението. Ако чистотата на сърцето означава да осъзнаем тайната вътре в нас, това означава да се изправим и пред подобната тайна, която е вътре във всичко сътворено.

 

Св. Василий е убеден, че колкото повече знаем за нещата, толкова повече ще се изправяме пред тайната. Той не се бои от науката. Колкото по-задълбочено се осведомяваме за нещата, толкова повече ще има на какво да се удивяваме; толкова повече ще осъзнаваме, че не можем да достигнем до същността дори на тварните неща.

 

Това твърдение е обратният полюс на позицията на Аристотел. Според него удивлението възниква от естественото желание на човека да познава и да разбира нещата. Когато попадне на нещо, което не разбира, той се удивява. Това го кара да изследва и изучава какво може да е, докато не го разбере. И тогава, очевидно, той спира да се удивява. Аристотел не приема удивлението като съставна част на живота в доброто.

 

Св. Тома се позовава на Аристотел за това, че удивлението е начало на мъдростта. Но според него удивлението не е просто раздразнение, то доставя удоволствие. Това със сигурност няма връзка с парадокса, към който Джоузеф Пийпър насочва нашето внимание: от една страна, св. Тома заявява, че „разумът прониква в самата същност на нещата”, но той също казва и че „основата на нещата не ни е позната”. Пийпър показва как тези две привидно противоречиви твърдения се помиряват: учението за творението ги примирява. Нещата са познаваеми и разбираеми тъкмо защото произлизат от разум, Божествения разум. Но в същото време това представлява и тяхната непостижима тайнственост.

 

Когато стигнем до основата на нещата, постигайки самата им същност с разума си, откриваме там неразгадаемата тайна на Божието творческо действие. Ние можем наистина да познаваме същността на нещата, но това, което „познаваме”, изцяло ни превъзхожда. Да познаваме нещо наистина означава да се озовем стремително в чудо, което далеч надхвърля простото любопитство. Това е „разумното удивление”, до което естественото съзерцание ни довежда, и това е първият етап от възхождането към крайната и безусловно трансцендентална тайна на Единия, Висшия Бог, Който може да бъде познаван само от разум, достигнал границите на разбирането и оттатък тях оставил се с любов и вяра в отвъдната тишина.

 

Не само красотата и редът и пленителната тайнственост на природата ни водят през света на visibilia към invisibilia Dei (срв. Рим. 1:20). Трябва да се изправим и пред тъмната, плашеща и подтискаща visibilia.

 

Според християнското учение премахването на „страстите”, което е очистване от всички чужди съставки, успели някак да влязат в сърцето ни, води до възстановяване на онази невинност, която Адам и Ева имали преди грехопадението. Тази тема е широко разработена в ранната християнска литература, но има само един аспект, който касае нашите размишления тук: възстановяването на невинността, на вътрешната цялост и чистота означава, че ние не трябва повече да се срамуваме.

 

След грехопадението човекът е смутено животно, което бърза да се скрие и като цяло способно да преодолее своята боязън само чрез агресия и рев. Но възстановеният човек няма вече „духа на боязън” (2 Тим. 1:7). Той не се страхува да се изправи пред нищо. Той не се страхува от красотата или от това да бъде привлечен от нея. Нито се страхува от нещата, които обикновено се считат за грозни. Той може да се изправи пред всичко, дори и пред греха.

 

Съществува интересна връзка в едно от словата на авва Пимен между чистотата и отношението ни към греха:

 

Авва Пимен поучавал, че ако човек постигне онова, за което апостолът казва, „За чистите всичко е чисто”, тогава той ще види себе си като най-малък от цялото творение. Един от братята възразил: „Как бих могъл да се смятам за по-нисш от убиеца?”. Старецът отговорил: „Ако някой постигне тези слова и срещне човек, извършил убийство, той ще си каже: „Този човек е извършил само един грях, а аз извършвам убийство всеки ден”.

 

Чистотата на сърцето изяснява нещата така, че да се смирим спрямо другия, виждайки го като добър, а не като грешник, като добър по своята същност, дори и когато понякога върши грях. Но най-вече изяснява нещата така, че да видим дори и греха в контекста на целия Божий промисъл и на цялото творение. Гуиго I в някои от своите Pensées ни призовава да бъдем състрадателни към грешниците, като твърди, че това състрадание е възможно, когато ясно разберем, че човекът вътрешно е добър и следователно е прекрасен, а само неговите грехове са зло. И неговите грехове причиняват много повече вреда на него самия, отколкото на всеки друг, затова и правилното е да се отнесем към него със състрадание, а не с погнуса.

 

Може би трябва да отидем дори по-далеч. Сърдечната чистота ни прави чувствителни към доброто, което действително присъства дори и в злото. Псевдо-Дионисий в своята глава за любовта ни напомня, че е немислимо нещо или някой да бъде напълно лишен от добро. Той взима за пример сексуален маниак. Неговото желание е ирационално и погрешно. Въпреки това, доколкото търси някакво смътно отражение на истинско единение и близост, той има дял в доброто. Дори и човек, който се стреми към най-лошото в живота, все пак желае живот, животът, който му се струва най-добър, и това само по себе си е добро. Псевдо-Дионисий ни приканва да видим злото единствено като изкривяване вътре в нещо, което по своята същност е добро, като стремеж към доброто, който обаче е направляван в погрешна посока.

 

В своя химн за грешницата св. Роман Сладкопевец деликатно подсказва, че само Христос може наистина да даде на тази жена това, което тя напразно е търсила при предишните си любовници. Ако прекратяването е важна част от процеса на обръщане на грешника, то такава е и продължаването. Нецеломъдрената любов е несполучливо и безплодно търсене в любовта. Това търсене успява само в Христа.

 

В своята автобиография св. Тереза от Лизийо споделя, че тъкмо алчността, която кара децата, приканени да си изберат измежду много играчки, да казват „Искам всичките!”, е мотивирала и нейния стремеж към пълна святост. Порокът не е потиснат, а е обърнат, за да стане гръбнак на нейната святост.

 

Дори и с всичките си недостатъци, грехът може да бъде използван от Господ. Тогава грехът веднага започва да служи като част от промислителния план на всички неща за наше добро. Това се отнася и за нашите собствени грехове. В далечен план е по-полезно за нас да бъдем смирени от собствените си грехове, отколкото да бъдем доволни поради нравственото си успяване.

 

Нека накрая размислим още веднъж за кръста Христов. В него ние виждаме върховното свидетелство за унищожението и падението на човеците. Пак в него виждаме и върховното свидетелство за Божията любов. Да имаме чисто сърце означава да можем да погледнем греха, независимо дали е наш собствен или чужд, и да видим в него не само грях, но и Бог.

 

В Христос всичко е „да”, в Него няма „не” (2 Кор. 1:19). Нашето окаяно състояние след грехопадението е в това, че наистина сме осъдени да познаваме доброто и злото и винаги с готовност да познаваме доброто само като противоположност на злото. Често за нас е по-лесно да определим доброто като нещо, което не е зло, отколкото да видим, че то е нещо само по себе си. В Бог няма никаква тъмнина (1 Иоан. 1:5). Бог не вижда доброто и злото, като да са поставени едно до друго, за да се избира между тях. Бог вижда всичко, което е създал, и то е твърде добро (Бит. 1:31).

 

Фатално лесно е за нас да изоставим строго монотеистичната си вяра и действително да произведем Сатана в зъл анти-бог и да интерпретираме нашия свят в условията на два враждуващи принципа, пробиващи един през друг до края на времената. Понякога подобна картина ни е от помощ, но трябва ясно да осъзнаем, че ще бъдем сериозно подведени, ако допуснем съществуването на какъвто и да е принцип на злото, който да е на едно ниво с Бога.

 

Злото не е независима сила, която може да се противопостави на Бог. То няма същинско битие. Загадката на злото по някакъв начин прераства в слабост на доброто, което Бог е сътворил, но тя е ирационално число, което е неизчислимо по-малко, чийто сбор никога не може да превиши доброто. Зад доброто е всичко, там е Бог. Зад злото няма нищо. Както св. Тома казва, самото зло няма причина. То е ирационално и неразбираемо. То не е нещо, което трябва да смятаме, не е възможно да се пресметне. То е нонсенс. Ако наистина проникнем в сърцевината на нещо, което се показва като зло, единственото, което ще намерим да съществува там, е добро. Там няма нищо друго. Ens et bonum convertuntur. Ако настояваме да намерим истинска причина на злото, единствената причина, която ще намерим, е Бог.

 

Ако очистим източника на живота в себе си, ще видим Бог. Трябва да станем способни, както казва Майстер Екхарт, да копаем във всяка ситуация, при всяко препятствие, докато намерим там Бог. Няма причина да сме деликатни или плахи. Бог е навсякъде. Да имаме чисто сърце означава да отхвърлим избирателността, да намерим смелост да гледаме всяко нещо в очите, независимо колко отблъскващо може да бъде, и да знаем, че „Бог е и там”. Светлината свети в мрака и мракът не може да я обземе (срв. Иоан. 1:5).

 

Грешка е да мислим, че пътят към царството небесно е най-лесен, ако се изминава с капаци на очите. Закриването на очите понякога може да е добър предпазен ход, но е съмнителна житейска философия. Няма да видим по-ясно Бог, ако ограничим зрението си.

 

Чистотата на сърцето прояснява зрението. Тя е самата антитеза на цинизма на светското мъдруване. Докато цинизмът вижда мрак във всичко красиво, добро и просто, то сърдечната чистота съумява в грозотата, греха, болката и провала да види Бог.

 

Тя е също антитеза на този вид „невинност”, чиято основна грижа е да се предпази от беди и да избегне всичко нечисто. Роло Мей прави разграничаване между два вида невинност:

Съществува невинност като качество на въображението, невинността на поета или артиста. Това е детската чистота, съхранена у възрастния. Всичко е свежо, чисто, ново и цветно. От тази невинност струи благоговение и удивление. Тя води към одухотвореност...

 

Има и друг вид невинност, посочена в новелата на Мелвил „Били Бъд”. Невинността на Били не води до одухотворяване, а по-скоро се изразява в безпаметно пиянство, с други думи тя е псевдоневинност. Основавайки се на наивността, тя представлява неотминаващ период на детство, вид фиксация в миналото... Когато се сблъскаме с въпроси, твърде големи или твърде страшни за съзерцание, като например пускането на атомната бомба, имаме навика да се затворим в този вид невинност и да се възползваме от безсилието, слабостта и безпомощността.

 

Тази псевдоневинност ни води към утопизъм. Тогава няма нужда да осъзнаваме реалната опасност. С несъзнателно упорство затваряме очите си за реалността и убеждаваме себе си, че сме я избегнали. Този вид невинност не прави нещата светли и ясни, както първия вид. Тя само ги прави да изглеждат прости и лесни. Тя посърва пред нашето съприкосновение със злото. Такава невинност не може да се справи с разрушителния порив вътре в нас или у другите. И по този начин, както в случая на Били Бъд, тя става всъщност саморазрушителна. Невинност, която не може да обхване демоничното, се превръща в зло.

 

Интересно е да сравним тези думи на модерния психолог с историята за Марта и Мария, великолепно интерпретирана от Майстер Екхарт. Обратно на обичайното възприемане на Мария като по-напреднала, съзерцателна душа, противоположна на угнетената и разсеяна Марта, Екхарт приема Марта за образ на зряла християнка. Тя е обезпокоена за сестра си, уплашена, че тя само тъне в емоционална набожност, вместо да се залови и да съзрее в битките с истинския живот. Христос я успокоява, че Мария е добре, защото е избрала най-добрата част, но тя все още не е напреднала много в нея.

 

Според св. Антоний „Никой не може да влезе в небесното царство, ако не бъде изпитан. Премахнете изкушенията и никой няма да се спаси”. И традицията на Отците пустинници препоръчвала поне опитните монаси да не отблъскват изкушенията веднага, а да ги допускат до себе си и по този начин да се борят с тях. От всичко, което става в нас, включително и от реалната възможност за прегрешения, се извършва нашето спасение. Избягването на злото на всяка цена означава да намалим също и капацитета си за доброто.

 

Ако искаме да имаме чистота на сърцето, която да ни позволи наистина да видим, да бъдем ясновидци – „без откровение свише народът е необуздан” (Притч. 29:18) – трябва да се убедим, че чистотата ни е цялостна, „да” в Христа, а не „да и не”. Тази чистота не трябва да се бои от врагове, защото ги е поела в себе си. Както вярно казва Роло Мей, „Старанието да бъдем непрекъснато добри няма да ни направи етични великани, а позьори. Ние трябва да израснем до по-голяма чувствителност едновременно и към доброто, и към злото.

 

Моралният живот е диалектика между добро и зло”. Парадоксално, но точно вместването в нашата картина на всяко зрънце на насилие и повреда ще направи възможна истинската цялост на сърцето. Съвършенството, доколкото е постижимо в този живот, е неочаквано зависимо от готовността ни да бъдем несъвършени. „Колко щастлива съм – да се върнем към думите на св. Тереза – за това, че съм несъвършена в момента на смъртта си.”

 

Ако не последваме този опит, ще има опасност да създадем религия и морал, които са нетърпими към истински религиозната, одухотворена душа. Поне отчасти опитите през последните стотина година да се отхвърли християнството са породени от тривиализиране на християнството чрез свеждането му до това, което Мей нарича „морална калистения” (от гр. kalos – добро, и stenis – слабост – б.пр.). Нашите стремежи, дори и да са оправдани, са твърде светски, постигнали са само светска визия. Срещу това творците визионери се чувстват длъжни да протестират. Морал, който е твърде добре нагоден към условията за живот в този свят, е лишен от трансценденталност, която единствена може да призове в дълбочина сърцата и умовете ни.

 

Интересен пример е френският поет Рембо. Неговата забележително кратка младежка кариера на поет е имала дълбок ефект, включително дълбок религиозен ефект. Пол Клодел заявява, че дължи завръщането си към католицизма изцяло на него. Оказал е голямо влияние и върху Даниел-Ропс. Но самият той остава дълбоко разбунтуван срещу християнството до смъртното си ложе. Търсил е просветление чрез системно изследване на злото:

 

Трябва да бъдеш ясновидец, да станеш ясновидец. Поетът става ясновидец чрез дълго, огромно, умишлено разстройване на всичките си сетива (dérѐglement de tous les sens). Всяка форма на любов, на страдание, на лудост. Той самият търси и дестилира в себе си всяка отрова, за да задържи само квинтесенцията й. Неописуемо мъчение, в което той се нуждае от цялата си вяра, от свръхчовешка сила, в което става най-болният болен, най-големият престъпник, прокълнатият – и върховният Мъдрец! – защото постига непознатото!... Той постига непознатото и когато накрая, полудял, губи съзнание за своите видения, той все още ги вижда!

 

Поемите, които толкова вдъхновяват Клодел, тези възвишени, мистични стихове, са съчинени по времето, когато поетът живее в пълна деградация. Когато накрая отхвърля този живот, той се вижда принуден, ако Инид Старки вярно представя фактите, да отхвърли и търсенето на Бога. След всичко преживяно той не е в състояние да омаловажи и в някакъв смисъл да деградира себе си до религията от своето детство.

 

Докато познатото, порядъчното, разбираемото, цивилизованото са сведени до проста форма на обществено благоприличие, то визионерът е призван да изследва непознатото, разстроеното, непонятното и дивото. Ако той види Бога, това ще е неизбежно пробив в някаква нова визия.

 

... Желаем ние да потънем

във бездната дълбинна, за нас е все едно дали на рая, или ада!

Във бездната на Непознатото, в която да открием новото!

 

Артистът, както предполага Мей, е бунтовник в най-висша степен. И част от неговата бунтарска визия е неспособността му просто да остави някого или нещо в ролята на „враг”. Новаторството на неговите видения се подхранва от приемането на това, което другите отхвърлят.

 

Ще бъде трудно, за да не кажем невъзможно, да намерим християнско оправдание за цялостната програма за доброволна деградация, изложена от Рембо. Но пък ще бъде безотговорно да не се вслушаме в предупреждението. Нашата „добродетел” може да се окаже по-лоша от нашия „порок”. За нас може да се окаже възможно да постигнем сърдечна пълнота и истинско разбиране за Бога и Неговата правда само ако приемем съвета на авва Пимен и се откажем от малка част от своята праведност. Ако се опитаме да обикнем Бога само с нашия добродетелен импулс, без да държим сметка за греховния си импулс, в най-добрия случай ще постигнем една осакатена духовност.

 

Боже, дай ми сила и смелост

да гледам сърцето и тялото си без отвращение.

 

Тази молитва на Бодлер изненадващо, и вероятно несъзнателно, преповтаря стара християнска молитва: „Просвети очите ни, дай ни твърдост, не позволявай да се посрамим или смутим, не ни оставяй да се отвратим от себе си”. Отварянето на нашите очи трябва да се съпътства от цялостно приемане на Божия свят, дори и такъв, какъвто е сега, все още незавършен, все още в процес на правене. Част от това приемане е приемането на самите нас в нашата цялост. Нищо по-малко от тази цялост не може да постигне пълнотата, която ще получим накрая.

 

Боя се, че достигнахме до едно схващане за чистотата като за нещо безпощадно, изискващо постоянно напрежение и отбраняване. Но в един странен текст, намерен в Разни, приписван на Хуго от Св. Виктор, откриваме чистата съвест, представена като душевна възглавка, която прави леглото удобно, така че душата да може да заспи в него. Тази идея вероятно може да се свърже с алегоричния манастир на Хуго от Фуйой, който разглежда съвестта като легло на душата.

 

Чистата съвест следователно е покой, нещо като да се прибереш у дома и да вдигнеш краката си след края на работния ден. След целия тежък труд на греха ние сме приканени да отпочинем в чистотата. „Починете си от вършене на зло”, както казва Исаия според превода Вулгата (1:16). Със сигурност това означава да пребиваваме в послушание, но послушанието към Бога е послушание на истината, реалната истина за това, което сме. Това е краят на усилията, ако не и краят на борбата и на агонията. Мъката, нечистотата идват поради отказа да признаем това, което е в нас, поради решителността, с която третираме себе си като питомни животинки, вместо да осъзнаем, че сме зверове като останалите.

 

Решителният въпрос може би е към какво наистина се стремим. Ако всичко, което желаем, е скромно благоприличие и добро материално положение, ще сторим добре, ако не се вглеждаме твърде много в нещата. Но ние сме призовани да видим Бога. А интересува ли ни наистина Бог? Св. Тома едва петгодишен започнал да тормози учителя си с въпроса: „Какво е Бог?”. По-късно през живота си казал на Христос, че всичко, което иска, е Него. Но аз се чудя, ако започнем да спираме хората по улицата и ги питаме какво искат най-много, колко от тях биха отговорили, че искат да видят Бога.

 

За нас е почти неестествено да се интересуваме от Бога и това е мерило за нашата отдалеченост от чистотата на сърцето и от естественото ни предразположение. Старата дефиниция за молитвата като „извисяване на ума към Бога” трябва да е била погрешно преведена като „надигане на ума към Бога” и древният литургичен възглас „Горе имеем сердца!” трябва да стане „Вдигнете си сърцата”. На нас дори не ни хрумва, че това извисяващо движение е естествено за нашите сърца. Ако имахме истински сърца, очистени от всичко, което не е сърдечно, те щяха да са свързани с Бога толкова естествено, колкото шунката с яйцата.

 

Ако сме наистина човечни, ние трябва да сме запленени от Бога и тогава всичко в нашия живот ще бъде на мястото си, всички наши способности ще действат така, както Бог е замислил да действат, ще можем да оставим бремето на страшно много уморителни неща от живота, защото те ще станат незначителни пред чудото на Бога. Пред тази светлина дори болката, провалът и предателството спират да имат голямо значение. Дори и те блестят, когато биват гледани в Бога, защото дори и те са приети от Него като цена на завета с нашия свят.

 

Нашата човешка природа е действително, както св. Тома дръзва да утвърди, следвайки св. Августин, capax Dei, вместилище на Бога. Но в нея има място за Бога, защото тя има присъщ капацитет, дори нужда, да трансцендира себе си. Тайната в нас, непроницаемата дълбочина, която ни прави непостижими дори за самите нас, е способна да обхване тайната на Бога.

 

Може и да се опитваме да отречем, че в нас съществува склонност да трансцендираме себе си, но ако го направим, ще бъдем обречени на тъга и смърт. А ако позволим на тази склонност да ни повлияе, ще подложим себе си на най-опасната и унищожителна сила, която съществува. Необходимостта, която ни кара да търсим Бога, е същата, която ни подтиква да чупим неща. Старите психолози са били абсолютно точни, приписвайки двояка роля на силата на гнева. Това е силата, която чупи ограниченията, водейки ни или до визионерство, или до вандализъм. Ако сме отдадени на стремежа да видим Бога, трябва да приемем и възможността да бъдем вандали. И двете, по различен начин, са яростно неудовлетворени от обикновената налична реалност.

 

Това е парадоксът на чистото сърце. То е едновременно миролюбиво и насилническо. Миролюбиво е, защото е истинно. Напрежението на преструвките е уталожено, съпротивата ни срещу осъдителните ни заложби е отслабена, тъй като те са приспани. И това позволява появяването на енергия, която не може да бъде побрана. Това е енергията на естеството и на порядъка, но тя надхвърля реда и „естеството” в техния социално одобрен вид и се явява дива и неестествена. Рембо може и да е грешал, преследвайки неестественото в своето търсене на Бога, но щеше да сгреши дори още повече, ако не беше отказал да приеме онова, което му е било представяно за „естествено”.

 

Изкуството е алтернативата на насилието. Изкуството създава ред и мир, поглъщайки силата на насилието и злото. Насилието пък се поражда тъкмо от опита самото то да бъде оградено и елиминирано. Насилието трябва да бъде осветено, отровата трябва да бъде дестилирана в чиста енергия. Това е алхимията, която християнинът е призван да извърши. Това е формулата за чистота на сърцето. Да имаш чисто сърце означава да влезеш в самата драма на сътворението. То е да имаш сърце като сърцето на Христос, побрало в себе си всичкия гняв и ненавист на човека и погълнало ги в огъня на безкрайната любов.

 

Чистотата на сърцето всъщност е един от начините, по които Бог наистина присъства в нашия свят. Да имаш чисто сърце означава да станеш обновен човек, възстановен в първоначалните си призвание и предназначение. А човекът по Божий образ и подобие съучаства на Своя Създател в творението.

 

Бог вижда всичко, което е създал, и то е добро. Добро е, защото Той го вижда, защото го вижда като добро. Божието зрение не е отговор на красотата, то е нейна причина. По свой умален начин ние също създаваме чрез зрението си, както откриваме в моменти на артистична креативност. Художникът не просто вижда и запечатва красив пейзаж, той го създава. Това, което е видял, е обогатено от неговото зрение, осъществено е в неговото виждане за него.

 

Християнинът е артистът в творението, поетът, художникът, музикантът. Той разбира това, открива призванието си в света, когато се случи да бъде обзет от видение; видение, което трябва да изрази, но което постоянно му се изплъзва. Той е зърнал нещо, което не му дава покой. Покой му носи единствено преследването му.

 

Затова и творците са пословично бедни. Техните видения ги отвличат от просперитета и забогатяването. Затова са и така уязвими: виденията не им позволяват да бъдат предпазливи. Да виждаш означава да бъдеш широко отворен, да бъдеш безнадеждно незащитен. А артистът, въпреки че понякога може да бъде бесен, на себе си и на всичко останало, е със сигурност човек, който не може да осъжда. Неговата работа е да вижда, не да съди.

 

Не казвам, че всички християни трябва да станат артисти. Повечето от нас нямат таланта да рисуват или да пишат стихове или да композират музика. Религиозното изкуство в голямата си част е ужасно. Но ние всички сме призвани към нещо сходно с начина на живот на творците: да бъдем обзети от нещо, което не ни дава покой, да бъдем влачени, почти насилствено на моменти, в търсенето на видение, което за миг сме зърнали.

 

Заради това трябва, не можем да избягаме от това, просто трябва да огледаме още веднъж нещата, за всеки случай, за всеки случай... Ние може да сме предпазливи мъже и жени, способни да правят всякакви възможни сметки, но това, което сме видели, не може да бъде ограничено между предпазливост и пресметливост. Има сила за живот, за светлина, за красота и истина, извираща вътре в нас и почти насила заставяща ни да й се предадем, да станем нейно средство за изразяване.

 

Блажени са чистите по сърце, защото те няма да могат в крайна сметка да се затворят вътре в себе си. Дори и когато искат просто да бъдат оставени на мира, те ще продължават да откликват на призива на Онзи, Когото обичат.

 

Заспала съм, но сърцето ми е будно; ето, гласът на моя възлюбен, който чука:

отвори ми, сестро, моя мила, моя гълъбице, моя съвършена! защото главата ми е цяла с роса покрита, и къдрите ми – с нощна влага.
Съблякла съм хитона си, пак ли да го обличам? Умила съм нозете си, как да ги калям?
Моят възлюбен протегна ръка през пролуката, и сърцето ми се развълнува от него.

Станах да отворя на моя възлюбен; от ръцете ми капеше смирна... (Песн. 5:2-5).

 

 

Към VIII част

Обратно към VI част

 

Превод от английски език за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

Бележки

Глава десета

  1. ST IIa IIae q. 155 a.1.
  2. Cf. St Thomas, in Matt 849. Cf. Origen, Mart 32 (GCS p. 28:1-3).
  3. Cf. Irenaeus a.H. V 9:1: „Съвършеният човек се състои от плът, душа и Дух“. В контекста се изяснява, че става дума за Божествения Дух. Да има Светия Дух е част от човешката идентичност.
  4. Raymund of Capua, Life 179. Cf. also 90: Един ден Раймунд посети Катерина, която беше болна, и видя лицето й да се променя и разбра, че гледа лицето на Самия Христос.
  5. За учението за anatta съществува полезен памфлет от Нянапоника Тхера, Anatta and Nibbana (Kandy 1959).
  6. ST Ia IIae Prologue.
  7. Conf, III 11.
  8. ST Ia q.87 a.1.
  9. E.g. Philo, Leg. All. I 91; Gamaliel, cited in Midrash on Psalms, II, pp. 158-9; MR Lev 4:8; BT Ber 10a. Basil, Ep 235:2; Macarius, III 18:1. Cf. Cornelius Ernst, Multiple Echo (London 1979), pp. 225-38, The Vocation of Nature, with its conclusion „Ние не можем точно да очертаем... нашата ограниченост“.
  10. Aut I 2, cf. I 5.
  11. QMa I 11-12 (=QMi 155, C1Nel 129, W 57-8).
  12. Cf. ST Ia q.14 a.5.
  13. Срв. Atanasius, CG 2:9.
  14. Интерпретирането на apatheia като чистота на сърцето започва от Касиан, срв. Owen Chadwick, John Cassian, 1st ed. (Cambridge 1960), p. 91, 2nd ed. (Cambridge 1968), p. 102.
  15. Evagrius, Prakt 1, Or 51 (52), Ep 8, 4.
  16. Cant, Prol (GCS pp. 75-8, ACW pp. 39-44, CWS pp. 231-4). Редът на събитията при Григорий Неокесарийски, Ориг 93 и нат., е друг: логика, физика, етика, теология. Съставките са еднакви при повечето древни философски школи. Специфичният ред на всяка от тях е бил въпрос на сериозни противоречия. Редът: логика, етика, физика, теология, кореспондира с този при Хрисип (SVF II 42) и с този, който Секст приписва най-общо на стоиците (adv. Math VII 22), но очевидно не всички стоици са били съгласни с него (срв. Посидоний, фрагмент 91). Филон поне два пъти следва реда: логика, етика, физика (Leg All I 57, Spec Leg I 336), но веднъж избира: физика, етика, логика (Agr 14-15) – но това не изключва педагогичния ред: логика, етика, физика. Климент Александрийски очевидно смята, че Педагог представлява предварителен курс по практическа етика, преди да въведе ученика в Дидаскалос, но Дидаскалос също преподава етическо учение (срв. A Mehat, Etude sur les stromates (Paris 1966), p. 50). Всъщност има реципрочни взаимоотношения между етиката и физиката: етиката в основата си произхожда от физиката, от нашето виждане за това що за творение е човекът, се определя нашият възглед за това, което той трябва да прави (срв. Ориген, Comm Matt XVII 7, GCS, p. 603:14f). Независимо от това само онези, които са морално ориентирани, могат да видят истината за нещата (срв. Ориген, Cels VI 67:25 (SC) (=GCS II p. 137:24-5); Василий, Hex I 1 (4A), така че първо някакъв вид практическа етика трябва да бъде усвоен (срв. Ориген, Cels VIII 51-2) и най-малкото в този смисъл етиката се смята за първоначално обучение (срв. Ориген Num XXVII 1 GCS p. 256:5-8).
  17. Евангелие на Тома, Пролог 5. J. E. Menard, “L’evangile selon Thomas (Leiden 1975), p. 85. Климент Александрийски, Str II 45:4.
  18. Кирил Йерусалимски, Cat 9:2. Срв. Василий, Hex V 2 (97 BC), V 9 (116B).
  19. Cant, Prol (GCS p. 67:5-16, ACW pp. 29-30, CWS p. 223) Срв. Василий, Hex VI 1 (117BC).
  20. Василий Hex I 6 (16C).
  21. Срв. Григорий Неокесарийски, Ориг 111.
  22. E.g. Hex I 11 (28B), V 8 (113A), VI 1 (120AB).
  23. E.g. Hex I 10 (25А).
  24. Met 982b11-21.
  25. Eth Nic 1125a2.
  26. ST Ia IIae q.32 a.8.
  27. J. Pieper, The silence of St. Thomas: The negative element in the philosophy of St. Thomas (Chicago 1965), pp. 53 ff.
  28. ST Ia IIae q.31 a.5.
  29. Ar., Anim. 15.
  30. Cf. Simon Tugwell, The way of the preacher (London 1979), p. 92.
  31. Cf. Charles Williams The figure of Beatrice, pp. 46-51; C. S. Lewis, Williams and the Arthuriad, p. 302.
  32. AP Poemen 97.
  33. Guigo I Meditations 49; cf. 222.
  34. Div Nom IV 20 (PG 3:720BC). Cf. Origen, Mart 47 (GCS p. 43:2-4): „Този, Който ни създаде, вложи в нас желание за почитане и общение с Него, което оставя бледи следи от божественото предназначение дори и в нашите грехове“. Cf. also Baudelaire, Les Paradis artificiels I 1: „Уви! Човешките пороци, колкото и ужасяващи да смятаме че са те, съдържат доказателството... за нашето влечение към безкрайността; но това е влечение, което често губи пътя си“ (Pl p. 402, MR p. 568).
  35. Romanos, Cant 10 (MT & ET) (=21 SC).
  36. Hist I, pp. 35-6.
  37. Cf. de Caussade, Letters I, pp. 63f (ET 1934, p. 17), p. 94 (no ET), pp. 184-5 (ET 1934, pp. 97-9).
  38. Cf. Ap Nau 316.
  39. Cf. St. Thomas, de Malo q.1 a.3.
  40. Cf. ST Ia IIae q.79 a.2.
  41. QMa V 207 (=QMi 61 C1 Fab 70, C1 Fon 66f).
  42. Роло Мей, Сила и невинност, стр. 48-50.
  43. E.g. Augustine, Serm. 104:3 (PL 38:617-18); Bernard, Serm. Ass 3; Guerric, Sermon 50:4.
  44. QMa III 481ff (=QMi 280ff, W 79ff).
  45. AP Anthony 5; cf . AP Evagrius 5. 
  46. AP Joseph of Panephysis 3, Sarah 1.
  47. Роло Мей, Сила и невинност, стр. 256.
  48. DE 29.7.3 (T p. 286, ET p. 69).
  49. Роло Мей, Сила и невинност, стр. 256.
  50. Срв. Йонеско, Човек под въпрос, стр. 15.
  51. Letter to Paterne Berrichon, quoted in Enid Starkie, Arthur Rimbaud (London 1961), p. 237.
  52. Starkie, op. cit., p. 444.
  53. Ibid., pp. 423ff.
  54. Rimbaud, Letter to Paul Demeny (15 May 1871).
  55. Starkie, op. cit., pp. 291ff.
  56. Baudelaire, Le voyage, VIII stanza 2. Cf. Hymne à la beauté, 1-4:

 

Viens-tu du ciel profond ou sors-tu de l'abîme,
O Beauté? ton regard, infernal et divin,
Verse confusément le bienfait et le crime,
Et l'on peut pour cela te comparer au vin.

 

Que tu viennes du ciel ou de l'enfer, qu'importe,
Ô Beauté! monstre énorme, effrayant, ingénu!
Si ton oeil, ton souris, ton pied, m'ouvrent la porte
D'un Infini que j'aime et n'ai jamais connu?

 

De Satan ou de Dieu, qu'importe? Ange ou Sirène,
Qu'importe, si tu rends, — fée aux yeux de velours,
Rythme, parfum, lueur, ô mon unique reine! —
L'univers moins hideux et les instants moins lourds?

 

Трудно е да се предположи до каква степен Бодлер е бил готов да се отъждестви с всички чувства, изразени в Цветя на злото. На други места той ясно разграничава различните начини в търсенето на нещо, което трансцендира пустотата на този свят. В „Бележки върху реализма” той пише „Поезията е най-истинското нещо, тя е това, което е напълно вярно само в един друг свят“ (MR p. 448). В посвещението от предговора на Les Paradis artificiles той пише: „Здравият разум ни говори, че земните неща едва ли съществуват; истинската реалност се намира само в мечтите (Pl p. 399, MR p. 567). Той прави разлика между мечтите, които като поезията ни представят нещо напълно ново, и илюзорното, диаболичната травестия на наркотиците (I 3; Pl pp. 408-9, MR pp. 570-1). Неговият извод е суров:

 

Всеки, който не приема условията на живота, продава душата си. Лесно е да се схване връзката, съществуваща между сатанинските творения на поетите и живите творения, посветили себе си на дрогата. Човекът искаше да бъде Бог и скоро, по силата на неумолимия морален закон, падна по-низко от собствената си природа (I 5; Pl p. 438, MR p. 583).

 

В Mon Coeur mis à nu той заключава:

 

Непрестанно биваме сломявани от идеята и възприятието за времето. Има само два начина да избегнем този кошмар – да го забравим: удоволствие и работа. Удоволствието ни изхабява. Работата ни укрепява. Трябва да изберем... Човек може да забрави времето единствено използвайки го... Всичко, което ни е нужно, за да се излекуваме напълно от мизерията, болестите, меланхолията е желанието за работа (Pl p. 669, MR pp. 640-1).

 

  1. Роло Мей, Сила и невинност, стр. 233.
  2. Пак там, стр. 236-7.
  3. AP Poemen 141.
  4. Baudlaire, Un voyage à Cythѐre, stanza 15.
  5. Serapion, Euch 12:4.
  6. PL 177:747A.
  7. PL 176:1101CD.
  8. Peter Calo, Vita 3.
  9. William of Tocco, Vita 34.
  10. Cf. ST IIa IIae q.83 a. ad 2.
  11. ST Ia IIae q.113 a.10. Augustine, Trin XIV 11.
  12. Роло Мей, Сила и невинност, стр. 233.
  13. Срв. Бодлер, Епилог към „Цветя на злото”:

 

Anges revêtus d’or, de pourpre et d’hyacinthe,

O vous, soyez témoins que j’ai fait mon devoir

Comme un parfait chimiste et comme une âme sainte.

 

Car j’ai de chaque chose extrait la quintessence,

Tu m’as donné ta boue et j’en ai fait de l’or. (Pl p. 192, MR p. 129).

 

  1. Cf. Cavafy, Notes on Ruskin, 48, 57.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Шепот от Бергман

Шепот от Бергман

Преди десет години, на 30 юли 2007-а, си отиде един от най-великите ре...

2 коментар/a

Божидар Кънев на 06.07.2017 в 12:16
Необходимо е да се признае, че с този превод и направената публикация на "Размишления върху блаженствата", редакционния екип е извършил едно благородно дело, което заслужава благодарност.То ще бъде оценено по достойнство едва когато четивото стигне до младото и подрастващо поколение, което непрекъстнато търси отговор на въпроса ЗА СМИСЪЛА НА ЖИВОТА. ИМА КАКВО ДА СЕ НАУЧИ ОТ ТОВА НА ПРЪВ ПОГЛЕД ТРУДНО ЧЕТИВО.
Уви, за съжаление за голяма част от лаиците „чист по сърце“ е равностойно на ПОСРЕДСТВЕН. на 23.08.2017 в 17:19
Ако това е истина, то тогава светът, в който живеем, е изпълнен нагъсто „с люде с чисти сърца“.

Напиши коментар