Безкрайността на Божественото Същество не може да бъде хваната и притежавана, така както не може с рибарска мрежа да се улови ураган. Блажени са бедните по дух, онези, които са съблекли стария дух, духа на придобиването и „сигурността”. Тяхно е царството небесно, защото те вече не искат да притежават, а искат да бъдат притежавани, да изгубят себе си и всичко „свое” в екстаза на простото получаване и простото даване, или още по-точно, без да дават и да получават, а просто да бъдат, което е истинският образ у нас, божественият екстаз на съществуването, живият Бог.

 

Саймън Тагуел. Снимка: BBC2, 1972г.

 

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

 

Блажени кротките,

защото те ще наследят земята.

 

Така наречената „западна” текстуална традиция, включително латинската библия Вулгата, поставя на второ място блаженството за кротките (Мат. 5:4 или 5). Почти всички останали ръкописи поставят „Блажени скърбящите, защото те ще се утешат” преди него. За целите на нашите настоящи размишления аз ще следвам западния ред; но това е само за удобство на изложението и не представлява твърдение, че този ред е по-правилен от другия.

 

Блаженството „Блажени кротките” е почти точен цитат от Псалом 36, факт, който евангелистът вероятно е искал да забележим. Тогава първата нишка за неговото значение трябва да бъде търсена в псалома, от който то идва.

 

Псалмопевецът се поставя в една обичайна ситуация. Оглеждайки се наоколо, той вижда грешниците да просперират. Хората, които се стремят да вършат добро, праведните следовници на Божиите закони, изглеждат безпомощни пред триумфа на грешниците. Това е смущаващо и псалмопевецът се опитва да намери ако не разбиране, то поне утеха и разсъждава за състоянието на света, като се опитва да проникне в тайната на Божия промисъл.

 

Не ревнувай на злодейците, не завиждай на ония, които вършат беззаконие,
защото те като трева ще бъдат скоро покосени, и като зелен злак те повяхват.
Уповавай се на Господа и върши добро; живей на земята и пази истината.
Утешавай се с Господа, и Той ще изпълни желанието на сърцето ти.
Предай пътя си на Господа и Нему се уповавай, и Той ще извърши
и ще изведе като светлина твоята правда, и твоята справедливост – като пладнина.
Покори се на Господа и Нему се надявай. Не ревнувай на оня, който успява в пътя си, на човек, който лукавствува.
Престани да се гневиш и остави яростта; не ревнувай дотолкова, че да правиш зло,
защото тези, които вършат зло, ще бъдат изтребени, а ония, които се уповават на Господа, ще наследят земята.
Още малко, и нечестивеца не ще го има; ще погледнеш на мястото му, и – няма го.
А кротките ще наследят земята и ще се насладят с много мир.
Нечестивецът замисля зло против праведника и скърца зъби против него,
а Господ се надсмива над него, защото вижда, че денят му иде.

(Пс. 36: 1-13)

 

Основното послание е пределно ясно: няма бъдеще за грешниците. И следователно няма причина да се намесваме, така както не е нужно да правим нещо, за да повехне тревата под слънцето. Негодуванието и преследването са ненужни реакции. Бог просто се надсмива над това. От гледна точка на псалмопевеца е просто глупаво да се вземат на сериозно грешниците. Всичките им заплахи и претенции са нищожни. Да се реагира срещу тях с гняв и възмущение означава да им се приписва повече същност, отколкото те притежават; и това няма да донесе друго, освен вреда. Злото има толкова същност, колкото ние му даваме. Когато реагираме срещу него, само го правим по-действително.

 

Това обаче не означава, че можем да си позволим да гледаме съвсем опростенчески на него. Злото е част от нашия свят, при това могъща част. Ненапразно има смяна на времената, в които тези две първи блаженства дават обещанията си: блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно; блажени кротките, защото те ще наследят земята.

 

Светът, гледан истинно, от гледна точка на вярата, е изцяло в Божията власт. Нищетата на духа ни дава да видим ясно нещата и това започва сега. Божията власт не принадлежи на бъдещето.

 

Но Божията власт в този свят е парадоксално неотделима от властта на „княза на този свят”. И едва в края на дните злото ще изчезне като лош сън. Всичко, дори и сега, е в Божиите ръце, така че не трябва прекомерно да се палим. Но едва при свършека на този свят ще видим всичко, поставено на правилното му място. Едва тогава кротките ще получат своето наследство.

 

Но тъкмо кротките ще наследят земята. И това е изумителен пример за чудесното устройство на Божието царство.

 

„Кротки” може би не е най-точният превод на гръцката дума, използвана в това блаженство. Във всеки случай гръцката дума има по-малко значение от арамейската дума, стояща в съответния стих от псалом 36: 'anawim. Оригинално това не е дума, имаща отношение към морала. Така наречените „анавим” са онеправданите, хора без социален, политически, икономически статус, хора, които не са в положение да контролират обстоятелствата, които не могат да дърпат струните. Хора, които очевидно нямат шанс да наследят земята.

 

Юдеите, със своя невероятен опит на изгнаници и след това на възвращенци, но лишени от политическо влияние, са били принудени да предприемат радикална реинтерпретация на обетованията, дадени им от Бога. За тях не е било възможно да продължат да вярват по простия начин, указан им в Тората, че материалният просперитет и властта са неизменно свързани със спазването на Божиите заповеди. Навсякъде около тях е бликало от доказателства за това, че успяват всички други освен народа на Израил.

 

Това ги направило чувствителни към проявленията на невярност в собствения им живот и история: те са изтерзани, защото не са били верни на Бога. В тяхното благочестие се явила нова нотка на покайна тъга.

 

Но това не било достатъчно да обясни тяхната историческа ситуация. Те започнали да осъзнават, че дори и най-неотклонната вярност към Божиите заповеди може да бъде съчетана с бедност и окаяност. Така те открили различни начини за разбиране на обета, който били уверени, че Бог им е дал. Псалом 36 е част от този процес. Важното е да се продължи в любов към Бога, вяра в Него и вършене на добро; всичко друго ще си дойде на мястото, когато е угодно на Господа. Времето в по-голяма степен от силата е на страната на праведния.

 

Тези две нови направления се смесили и произвели специфична комбинация от желание за ревностно служене на Бога и дълбок песимизъм, че такова служене е възможно да бъде осъществено. При което на моменти достигали точката на отчаянието. От това обаче се поражда обновеното чувство, че макар отделният човек да греши, дори и почти целият народ да греши, у Израил има непоколебима надежда за подем, защото Господ уверява, че този народ никога няма да отпадне напълно.

 

Заслугите на отците превъзхождат греховете на синовете и във всяка епоха Господ вижда поне един праведник, поради когото небето и земята да продължат. Може би точно в този период започва да се появява и фигурата на цадик (праведник – б. пр.) и тя е типичният пример за надеждата, съдържаща се в нашето блаженство. Цадикът не е човек, познат на света, по-вероятно е той да е унижаван и преследван в този свят. Той може дори да бъде убит като мъчениците Макавеи. Но по силата на Божия промисъл неговата праведност го прави връзката между света и благодатта на неговия Творец. Той е каналът, по който Божията милост протича в света. Той държи оцеляването на света.

 

Вероятно тъкмо на тази традиция се позовава нашият Господ, когато казва на учениците си, че са „солта на земята” (Мат. 5:13). В малко по-философски смисъл в Посланието до Диогнет християните са наречени „душата на света”. Светът би станал лош, би се развалил като месо, оставено неосолено, би умрял, ако не бяха християните.

 

Най-вече Самият наш Господ Е Цадикът и това е титла, дадена му още от най-ранната Църква. В Него несръчните надежди на Неговия народ получават форма и се изпълват. Той е Праведникът, който не се намерил, за да се спасят Содом и Гомор (Бит. 18:23 и нататък), но Който сега Е достатъчен да спаси целия свят.

 

Той бил предаден в ръцете на човеци, безпомощен и беззащитен пред тяхната омраза и гняв, унищожен от лукавството им, но наследил земята. Защото бил малко нещо по-долу от ангелите, защото взел върху Си унижението на робството и агонията на кръстната смърт, Той получил името, стоящо над всички имена, и всяка власт, небесна и земна, била предадена в ръцете Му.

 

Това е най-голямото откровение на Божието действие в света. Именно Разпнатият подчинява всички Божии врагове (срв. 1 Кор. 15:24-5). И ако ние наистина се стремим към царството Божие, трябва да сме доволни, че това е точно така. Ние винаги се изкушаваме да постигнем Божия план с методите на този свят. Но всеки подобен опит е осуетен от Христовия кръст. „Не се противете на злото” (Мат. 5:39).

 

Именно тук трябва да търсим нашето истинско християнско благоразумие и практическа мъдрост. Когато ап. Павел казва „Да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил. 2:5), и после продължава със славословие за унижението и възвисяването на Христа, той няма предвид, че това са безсмислици, но ние трябва да се задоволим с тях. Той ни предлага Христос като нов образец за смисъл, ново съзнание. Думата, която той употребява, е гръцката дума, означаваща „усещане”. Такова трябва да е християнското усещане. За нас е важно и нужно да се опитаме да вникнем в този смисъл, макар че в същото време трябва да признаем, че не сме в състояние да проумеем Божествената свобода в нейната безкрайност и трансцендентност.

 

Предишното блаженство ни разкри, че нашата идея за притежание е изкривена. Може би това блаженство ни показва, че е изкривено и разбирането ни за това как вършим и постигаме нещата. Начинът, по който се опитваме да действаме, често е неадекватен и погрешен и тъкмо затова има специално блаженство, предназначено за онези, които се оказват неспособни да постигнат каквото и да било.

 

Самата идея „да се опитваме да постигнем нещо” е сгрешена. „Плановете ми пречат да живея”, казва Йонеско. Човек е създаден по Божий образ и неговите действия трябва в някаква степен да отразяват Божиите действия; за Бог не можем да кажем, че „се опитва да прави нещо”. „Господ върши всичко, що иска” (Пс. 134:6). Той просто го прави. Той не се опитва да го направи. А между двете неща има огромна разлика.

 

Главното тук е не това, че Бог не се бори с трудности и пречки, макар че и това е вярно – каква пречка може да представлява нещо тварно за Този, Който всичко е сътворил? По-важен е начинът, по който Бог участва в това, което върши. Той участва всецяло. Той не може да действа по никакъв друг начин, понеже не се дели. Докато да се опитваш да вършиш нещо, неизбежно предполага разделяне: това означава да правиш нещо и да гледаш в нещо друго.

 

Очевидно понякога е неизбежно за нас да действаме по този начин, да вършим нещо с оглед на друго нещо, подобно на Бог. Ние взимаме лекарство, за да оздравеем, упражняваме солфеж, за да се научим да свирим на пиано. И съвсем основателно можем да кажем, че Бог стана човек, за да умре, и че умря, за да ни „изкупи от смъртта”. И в такъв контекст е естествено да употребяваме израза „опитвам”. Учим солфеж, защото се опитваме да свирим на пиано. И ако можем да кажем, че Бог иска всички човеци да бъдат спасени, вероятно можем да кажем, че Той се опитва да ги спаси всичките.

 

Но тук има поне две грешки, които можем да допуснем. На първо място, можем да забравим, че единственият смисъл да вършим А в името на Б е, че се надяваме в крайна сметка да можем да вършим Б заради самото него. Можем да изпаднем в заблудата, че всичко, което вършим, се нуждае от външно оправдание. Можем да се пристрастим към въпроса „Защо?”. Като цяло ние сме чувствителни към хора, които правят нещо само защото искат. Когато няма друго обяснение, ние прибягваме до смешни псевдооправдания, започваме да ходим на разходка „за раздвижване” или се качваме на мотор, „за да опитаме”; или още по-лошо – когато тържествено обявим нещо за „важно”. Тогава украсяваме безобидните си занимания с гръмко звучащи фрази и казваме, че ще се видим на чай с някого, „за да поддържаме контакт” или защото„той може да има нужда да говори”.

 

На второ място, можем да забравим, че количеството опити не води до желания резултат. Ние си взимаме лекарството, но винаги има нещо непредвидено относно това кога и дали ще се оправим. Прилежно упражняваме солфежа, но някои от нас стават пианисти, а други не. В опитването и правенето винаги има непоследователност, постигането винаги има характер на изненада, на дар, на случайност.

 

И двете грешки обаче могат да ни помогнат с нашето блаженство.

 

Нашата грижа за целта и смисъла на живота е сигурен начин да се отклоним от Бога. Можем ли наистина да кажем, че Бог прави нещо с „умисъл”? Бог е собственият Си смисъл. Той е напълно достатъчен на Себе Си. Затова не можем да кажем, че Той се опитва да постигне нещо по начина, по който ние се опитваме да постигаме нашите цели. Постоянна тема в текстовете на Майстер Екхарт е, че Бог действа ohne Warum, без причина. Строго погледнато, цялото предприятие на творението е ненужно. То е jeu d’esprit, игра, която Божествената премъдрост играе пред Божия престол (срв. Притч. 8:30).

 

И този елемент на игра, нека забележим, е дълбоко отпечатан върху творението. Както отбелязва немският поет и мистик Ангелус Силезиус, „Розата съществува без причина; тя цъфти, защото цъфти” (Die Ros’ ist ohne Warumb, sie Blühet weil sie blühet).

 

Със сигурност подобно послание се съдържа и в призива на нашия Господ „да се взрем в полските кринове” (Мат. 6:28). Те не се трудят, нито предат, те просто цъфтят. С много въображение можем да решим, че семето „се бори под земята”, но за какво е цветето, какъв е неговият смисъл? Дори ако настояваме, че цветята играят важна роля в цялата екологична система, пак ще трябва да попитаме за какво е цялата екологична система. Целият свят е едно безсмислено цъфтене.

 

Ако трябва да бъдем и да действаме като Бог, ако трябва да оценим действията на Бога, ние ще трябва да оценим смисъла на безсмислеността, радостта от ненужността. Ние трябва да се научим да обръщаме внимание на удоволствието, което понякога има в правенето на нещо заради самото него, и да не насочваме възгледите си за живота единствено към битките и целите, оправдани от някакви помпозни намерения.

 

Душевадецът на К. С. Луис казва на младия изкусител:

А сега да обсъдим грешките ти. Както сам признаваш, най-напред си разрешил на пациента си да прочете книга, която наистина му харесва, и то не за да направи впечатление на новите си приятели с умни забележки за нея, а просто защото му харесва. На второ място, позволил си му да се разходи до старата воденица и там да пие чай – разходка през любима негова местност и при това сам. С други думи, разрешил си му две истински положителни удоволствия.... Дори и за съвсем неутрални неща е желателно да замениш собствените му предпочитания и антипатии с критериите на света, на условностите или на модата. Самият аз бих довел това до крайност.

 

Бих си наложил правилото да премахвам от пациента си всякакво силно лично предпочитание, което само по себе си не е грях, дори и ако то е нещо съвсем банално, като например играта на крикет, колекционирането на марки или пиенето на какао. Уверявам те, че в самите тези неща няма нищо добродетелно, но у тях има известна невинност, смирение и самозабрава, които са силно подозрителни. Човек, който искрено и безкористно се наслаждава на каквото и да е нещо на този свят заради самото него, без да дава пет пари какво мислят другите за него, е предварително неуязвим за някои от най-фините ни форми на атака. Винаги е добре да накараш пациента си да се откаже от хората, храната или книгите, които истински харесва, в полза на „най-свестните” хора, „правилната” храна и „значимите” книги. Познавах един човек, който беше защитен от силното изкушение за социална изява поради малко по-силната си страст към шкембе чорбата и лука.

 

Майстер Екхарт настоява да сме толкова свързани с Бога, че да действаме от дъното на собствената си същност, която е идентична с Неговата Същност, така че, подобно на Него, да не се нуждаем от отговор на въпроса „Защо?”. „Ако някой зададе на Живота въпрос „Защо живееш?”, единственият отговор, който някога ще получи (ако приемем, че Животът може да му отговори), ще бъде: „Причината да живея е, че живея”... Ако попита жив човек, който действа от дъното на своята същност, „Защо вършиш всичко това?”, той не би казал нищо различно от това:, „Върша го, защото го върша.”

 

Според св. Тома, нашата воля по неизбежност е склонна към доброто и може да бъде удовлетворена само от пълнотата на Божествената благост. И това е свързано с неговата теория за човешките действия като действия, предприети с причина. „Благо” едва ли е причина, която можем да сложим в сметките си, а неговата пълнота е далеч извън нашия обхват. Окончателното осъществяване на всяко творение не може да бъде друго освен разцъфтяването му у Бога, от Когото е произлязло.

 

Твърдението лесно може да бъде обяснено чрез съпоставянето на две привидно сходни изречения: „Ще се разходя за вестник” и „Ще се разходя за Бога (за благо)”. Пределно различен е ефектът от тези две изречения. Първото може да послужи като причина да отидем на разходка, вместо да свършим нещо друго, като например да останем в леглото. Но второто изречение не може да послужи като причина да направим едно нещо вместо друго, защото ние сме призвани да вършим всичко, каквото вършим, ad maiorem Dei gloriam.

 

Това ни връща при втората ни грешка. Ако гледаме единствено какво можем да извлечем от живота със собствени сили, обричаме себе си на крайно неудовлетворение. Последната цел на всичко е Бог, а Бог не може да бъде постигнат с лукавство. Отново ще цитирам Майстер Екхарт, който казва: „Всеки, който търси Бога по определен начин, намира начина и губи Бога”. Източникът на всичко е Бог, с неочаквания дар, който Той прави на човека, но и получаването на този дар също зависи от Него. „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку наум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9). Няма зависимост между усилията, които полагаме, и постиженията, които имаме, както няма зависимост между това, което можем да постигнем в този живот със собствени усилия и средства, и фактическото наследяване на царството Божие.

 

Ако кротките, безпомощните, неспособните са тези, които ще наследят земята, може би това е, защото Господнята земя, истинската земя, не може да бъде наследена при други условия. Тя е дар. Или с думите на блаженството – тя е наследство. А единственото условие за получаване на наследство е смъртта – смъртта на Христос, в Когото умря старият Адам, смъртта на този свят, с неговия лъжлив и греховен порядък. „Нека дойде благодат и нека отмине тоя свят.” Падналият свят е свят на сметките, в който следствията са правопропорционални на причините – грехът има отплата. Но животът е дар, той се дава винаги – както подобава на дар – без никакви сметки (Рим. 6:23).

 

Един от начините, по които този принцип въздейства върху нас дори в този живот, е, че когато постигнем нещо, често то значително се различава от това, което сме очаквали. Проповедникът или учителят например често са изненадани от собствените си думи и от начина, по който те се възприемат от хората. Техните най-красноречиви примери не успяват да развълнуват, докато мислите, които най-малко са премислили и подготвили, принасят плодове. Така животът на хората бива променян от обикновени думи, които те са недоразбрали или недочули. Това е характерно за почти всичко важно в нашия живот. Нашите най-съзнателни намерения понякога предизвикват единствено комични и като цяло неуместни паузи в житейската ни пиеса.

 

Това трябва да отвори очите ни за един още по-основен фактор в нашите стремежи. Целите, които можем да формулираме за себе си, са неизбежно ограничени. Ние не можем да начертаем никакъв маршрут до Божието царство, можем само да планираме как да стигнем до Лондон или Ню Йорк. Можем да решим, че Лондон е по път за царството Божие, и да тръгнем натам с тази нагласа, но може и да грешим. Съществува обаче Божий план, обгръщащ всичките ни съзнателни и дори несъзнателни надежди и стремежи. И ние може и да разглеждаме дадено нещо като провал от позицията на ограничените си цели, но според Божия промисъл то да се окаже важна стъпка напред.

 

Ако можехме истински да схванем този смисъл, би било голямо улеснение за нашия живот. Нашите разочарования се надигат, защото сме имали определена предварителна нагласа за нещо. Но дали това предварително определено нещо наистина си заслужава? Във всичко, което правим, приличаме на човек, комуто са дали да засади дърво, но той не знае какво дърво е това. Той може да мисли и да се надява, че е ябълково дърво. И няма да е благодарен, когато то роди първите си дюли.

 

Струва си да помислим как преувеличаваме за голяма част от нещата, които правим, за да изглеждат те достойна цел в нашите очи. Например, когато разговаряме с някого, ние мислим: „Аз говоря на този човек”. Това е сигурно. Или можем да си мислим: „Аз общувам с този човек”. Но може би той не забелязва. Или може да мислим: „Аз давам на този човек полезен професионален съвет”. А може нашият съвет да не му е от полза. Можем дори съвсем амбициозно да си кажем: „Аз помагам на този човек” или „Аз разрешавам всичките му проблеми”. Можем да се поздравим, че сме толкова добри съветници на този човек. Преди да се усетим, ще сме се помислили за Господ Бог, управляващ вселената.

 

Забележете колко много и различни посоки може да има простият факт, че аз говоря с някого. Може по Божий промисъл да съм бил натоварен да го успокоя с добронамереното си бъбрене и в този случай моите старателно подбрани думи са без никакво значение, важното е, че аз имам успокояващ глас. Или може да съм натоварен да му дам толкова лош съвет, че да се наложи да говори с някой друг. Може дори задачата ми да е така безкрайно да го отегча, че да открие какво изкушение е убийството. Толкова малко знаем за Божия промисъл, че когато вършим нещо, е глупаво да имаме наум каквито и да е цели освен съвсем условните.

 

По този начин за нас ще бъде много по-възможно да действаме. Ако светът зависеше от нашите действия, може би щяхме да сме прекалено уплашени да направим каквото и да било. Но ако от това, което правим, зависи само това, което правим, тогава можем да си позволим риска да го направим.

 

Успокояващо е да осъзнаем, че всеки мислим резултат, какъвто и да е той, е част от премъдрия Божий промисъл. Нищо не може да се случи без Божията воля. Това е догматическата основа на духовното учение за самооставянето на божествения промисъл, свързванo изключително с името на йезуита Де Косад, но за което преди него е учила Юлиана от Норич, а след него – Терезa от Лизийо и още толкова други, че спокойно може да се приеме за неделима част от християнската традиция. Каквото и да се случи, то трябва да бъде разглеждано като Божие действие, независимо че може да ни се иска да направим други оценки.

 

Ако това се приеме сериозно, ще бъде невъзможно в този свят за нас да има нещастия. Нещастието винаги се съизмерва с някаква определена надежда или желание. Никое нещастие в живота ни на този свят не може да бъде нещастие от гледна точка на вечния живот и благодатта. От друга страна, никой успех в този свят не може да бъде гледан като успех от гледна точка на вечния живот, защото винаги трябва да помним смъртта. Но това отрезвяващо разсъждение трябва да бъде поставено в правилна перспектива.

 

Целта на Бог е нашето спасение. Той не дебне коварно, за да ни улови неочаквано, докато съгрешаваме. Всичките Му дела са, за да направи човека, не да го развали. От богословска гледна точка е по-оправдано да бъдем изпълнени с надежда, а не със страх. Дори грешките са част от процеса, в който Бог ни води към Себе Си. Въплъщението на всички грехове и нещастия – убийството на Божия Син, е и самият център на надеждата. Това е начинът, по който Бог гледа на нашите грехове и страдания, това е и начинът, по който ние трябва да ги възприемаме.

 

Юлиана от Норич смело учи, че грехът, от гледна точка на вечността, няма да бъде за срам, а „по-скоро за почит”. С дълбоката си богословска проницателност тя вижда, че грехът „няма свойството да бъде” и може да бъде познат само чрез болката, която го съпътства. Грехът става действителен, влиза в порядъка на нещата само защото Христос понася всички наши болки. Извън това той е безсмислен и не може да бъде поместен в цялостната картина на реалността. Не може да бъде възприет. Всеки наш страх и старание да се предпазим от греха означава да му придадем повече същност, отколкото той има.

 

В началото на втория християнски век този урок е бил предаден по различен начин на чудатия визионер Ерм. Във видение той е бил призован да спре да оплаква греховете си в покайни молитви и да се моли за праведност.

 

Злото е наистина впечатляващ елемент от нашия свят. Но това е само защото в нашия свят липсва автентична субстанция. Божията воля е единствената правилна мярка за реалността. И това се изразява в Христа, Който е Неговата Воля. И в Него няма грях и всичко, което може да бъде наречено зло, е превърнато в слава. Тук ние се сблъскваме с двойно изкушение. Първото – да предположим, че възкресението вече се е случило (2 Тим. 2:18) и че ако само можехме да видим, този свят вече е раят. Но окончателното наследяване на земята още предстои и когато дойде, ще дойде в пълнота. „А кога се яви Христос, вашият живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава” (Кол. 3:4). Порядъкът на рая не е порядък на прикритост.

 

Второто изкушение е да предположим, че това, което виждаме наоколо, е краят на реалността. Не е. С очите на вярата ние също като Моисей трябва да продължим, като да сме видели невидимото. (Евр. 11:27). И тъкмо от това невидимо е устроено всичко, което е видимо (Евр. 11:3). И това устройство на реалността поглъща и превръща злото в добро. В убедителното богословско видение на Юлиана от Норич „всичко ще бъде добре” е неотделимо от „всичко е добре”. Под вечния, неизменен взор на Божествената любов се устройва цялата действителност – и под този взор е добре. Когато това се случи, ние ще разберем (което сега не е възможно, освен с вяра), че „всичко ще бъде добре” вече също се е изпълнило.

 

Това означава, че ние не можем в някаква крайна степен да разделим живота си на две отделни категории: провал и успех. Ние трябва да предадем себе си на творящата, изкупваща воля на Бога.

 

При все това много наши действия могат да променят света около нас. И това е последствие от предаването ни на Божията воля. Но трябва много сериозно да осъзнаваме пропастта между усилията, които полагаме, и действителните ни постижения. Каквото и да постигнем в този живот, то е само суров материал или чернова за блаженството. Затова, както казва Бхагават Гита, трябва да действаме, без да ни интересува резултатът от нашите действия. Важно е какво правим, а не какво се опитваме да направим.

 

Преди смъртта си св. Тереза от Лизийо казва:

Пръснах наляво и надясно добрите семена, които благият Господ сложи в ръката ми за моите малки птички. Какво ще стане с тях, е Негова работа. Аз нямам грижа за това... Благият Господ ми каза: „Раздавай, раздавай, винаги раздавай, без да се грижиш изобщо за резултата”.

 

Ако приемем този принцип в сърцето си, досегашният подход към живота, към който сме били привързани, ще ни се стори смешен. От тази перспектива изглежда глупаво да се стремим към сила, власт и позиции, които да ни позволяват да променяме хода на събитията. Колкото и могъщи да сме, можем в най-добрия случай да сменим декора на този свят, който все така ще продължи да се срива към смъртта си. Ново небе и нова земя ще бъдат създадени от Бог и в тях всичко, предначертано в този свят, ще се изпълни в слава, но те категорично няма да бъдат сътворени от сегашния свят.

 

Това, което правим, каквото и да е то, в съюз с Божието действие, по неразгадаем начин има отношение към крайното разкриване на Божия свят. Това, което наистина правим, не това, което си мислим, че правим, или това, което се опитваме да правим. Най-важното е не да се мъчим да осъзнаваме целите си, а всичко, което правим, да бъде в Божия промислителен план.

 

Това със сигурност е част от „кротостта”, за която нашето блаженство говори. Безпомощността е специфично човешко състояние, в което получаваме морална, духовна нагласа, и това ни възвежда към човешко състояние изобщо. А блаженството ни приканва да припознаем това състояние като щастие и благо.

 

 

ГЛАВА ПЕТА

„Нищо, което е явно, не е благо”, заявява св. Игнатий Антиохийски, вероятно цитирайки съвременна поговорка. И продължава твърдението си с парадоксална забележка – „Нашият Господ Иисус Христос, бидейки в Отца Си (т.е. изчезвайки от нашия свят), Се явява още повече”. В своето отиване от света Христос разкрива Себе Си; универсалната Му божественост е във Възнесението, което е отиване от този свят.

 

Ориген също бил запознат с поговорката на св. Игнатий и я цитирал във връзка с наставлението на Господ за молитвата: „Влез в скришната си стая и заключи вратата” (Мат. 6:6), и това вероятно ни дава правилното разбиране на поговорката. Не трябва да се молим показно и явно. Бог не работи явно.

 

И преди, и след св. Игнатий в източната традиция се е смятало, че свойство на Бога е да работи тихо, без излишна суета. Бог действа от пълнотата на Своята същност и не Му е нужно да вдига шум.

 

И не е ли това още една частица от неуловимото качество на кротостта, към която блаженството насочва вниманието ни? Цялата ни надпревара за положение, битките ни за влияние и власт са една патърдия, която идва от нашата празнота. Това е може би и най-характерната разлика между простото вършене на нещо и опитите да се върши нещо – едното идва от пълнота, другото от недостатъчност.

 

Съвсем истинно е прозрението, довело до гностическото определение на този свят като hysterima (ύστέρημα) „недостатъчност”, противоположно на Божия свят на pliroma (πλήρωμα), „пълнота”. И тази недостатъчност отчаяно търси да превъзмогне своята непълнота, но няма ресурсите да го постигне. Това е причината за предсмъртното блуждаене на този свят и суетенето в постигане на несъществени резултати.

 

Блаженството на кротките е призив към нас да изоставим деятелността, която принадлежи на hysterima, и да живеем по Бога – тихо, без показност, скромно. Да бъдем тихи и покорни пред Него.

 

С мерилото на този свят за величие изглежда, че Бог винаги иска нещо. Светът съди за величието, сравнявайки, но Бог не е част от подобно съревнование, Бог не може да бъде сравняван. Сравненията са загуба на време не само защото Той е далеч пред своите конкуренти. Съвсем буквално не може да бъде сравнен, Той просто не се вмества в сравнения – Бог не е участник в това световно първенство.

 

Така и трябва да бъде. Бог не е част от нашия свят, Той не е част от реалността. Всяко Негово откриване в света винаги е и изкривяване, защото изглежда, че Той е това, а не онова, и е тук, а не там. Това Го прави придирчив. Но Той не е придирчив. Затова Той винаги се грижи да опровергае явяванията Си. На планината Синай се случва величествена теофания, с гръмотевици и светкавици, небесни облаци и тръбен глас – внушително (Изх. 19:16 и нататък).

 

Така трябва да очакваме Бог да се появи. Но когато го прави отново пред пророк Илия, Той не е в земетресението, нито в големия вятър, разцепващ скалите, нито в огъня, а като че ли нарочно променя теофанията, която толкова е впечатлила народа на Синай, за да подчертае, че не се идентифицира с такъв вид проявления, макар това да е един от начините, по които може да ни се разкрие. Илия е един от свидетелите, че разкриването на Бога е същевременно и изкривяване. За него Бог не бил във всички впечатляващи, гръмовни явления. Бог идва след тях, с тих и спокоен глас (звукът на слаб demamah, преведено като „шепот”, но етимологически идващо от „тишина”) (3 Царств. 19:11-12).

 

Дори явяването на въплътения Бог съдържа в себе си принципа на изчезването. Последното действие, така да се каже, е възвестено от съобщението „За вас е по-добре Аз да си замина” (Иоан 16:7). И това включва както изчезването в страстите, така и изчезването, което протича през всички събития около Възкресението и чиято кулминация е Възнесението. Ориген е прав, когато казва, че Христос „беше изпратен не само за да бъде възвестен, но и за да остане скрит”.

 

Бог не може да бъде окончателно разкрит в нищо конкретно от нашия свят, защото не може да бъде постигнат в нищо определено. Бог никога не е това повече, отколкото онова, не е тук повече, отколкото там.

 

Кротостта от блаженството е отговор на тази решителна невъзможност за сравнение и съревнование в Бога. То учи на преклонение пред този принцип на Божието действие и на живеене според него. То освобождава от най-голямата нужда да имаш или да вършиш или да бъдеш това повече, отколкото онова. Кротостта е доволна да бъде каквото и да е, независимо в какво може това да се превърне в даден момент. Тя изоставя неистовото желание за постигане на цели, за владеене на живота, за уреждане на нещата. Нейното действие идва от това, което тя е, от пълнотата на битието й, което представлява отговор и съучастие в пълнотата на Божественото битие.

 

Но този отказ от съревнование има цена. Примерът е Христос на кръста. И смисълът му е по-лесно да бъде проследен с помощта на някои фигури на трагическата литература, отколкото със сантименталния оптимизъм на естественото съзерцание. Да вземем например Агамемнон или Едип или Хамлет. Те са хора в капан. Изправяйки се ужасѐн в Авлида, Агамемнон се чуди кой е изборът, в който няма зло. Той трябва „да надене хомота на необходимостта”.

 

Често пъти точно така е и в живота. Животът в този свят е капан. Ние непрекъснато се намираме в ситуации, които ни ограничават и верен изход няма. Бленуваме за идеалния избор, но трябва да живеем в капана. Уловени сме от служебните си обстоятелства или в личните си връзки, които извикват най-лошото у нас, намираме се в капана на последствията на предишни прегрешения и прищевки, ограничени сме от социалната и икономическата система, в която живеем. На своя страна имаме само мамона на неправдата, който да ни въведе във вечните живелища (срв. Лук. 16:9).

 

Чувството на безсилие е едно от най-големите психологически заболявания в наше време и то може лесно да ни доведе до отчаяние.

 

Отговорът, който Евангелието ни дава, е суров, но със сигурност е единственият верен. То ни учи, че само ако приемем капана, можем да се надяваме на промяна. Ако спрем да блъскаме и беснеем и понесем кръста на собствената си безпомощност и фрустрация, заедно с Христос, носещ Своя кръст, ние ще намерим истинска сила за пълноценен живот.

 

Можем да агонизираме от безсилие пред нашата привидна незначителност, убедени, че всичко, което вършим, говорим и сме, няма значение за нищо и никого. Може да ни се иска да трошим с ярост и страшна сила само за да докажем, че сме истински и че имаме значение. Но това само би засилило още повече стихията на този свят на недостатъчност, hysterima. Напротив – нашето безсилие е самото място на Божието действие. Нашето безсилие е тайната на Неговото скрито присъствие. Кротостта се причастява с тази тайна.

 

И нейната награда, нейният лелеян завършек, е земята. И това не трябва непременно да се разбира в духовен смисъл. Земята собствено е била вандализирана от нашите беззакония и тъкмо тя трябва да бъде изкупена с действията на Бога. В Неговия обет се съдържа и нова земя, и ново небе. Ако в сърцата ни капе кръв от това, което сме направили с нашия свят, можем да се утешим – макар че не можем да сторим нищо, за да спрем неговото унищожение, можем да бъдем кротки пред Бога и да чакаме, докато стихията на това време отмине.

 

Семето на новата земя е кроткият, верният, немощният човек, цадикът, чиито стремежи не успяват, но който не се отчайва дори в смъртта, дори в смъртта на целия свят. Истински е светът, който Бог сътвори, а не светът на непълнотата. Само миг, и няма да можем да открием и следа от насилието и лукавствата, които изглеждат толкова огромни – дори и да ги търсим с микроскоп. Божият свят е истински и не отпада и в този свят човек е поставен да се наслаждава навеки с Бога на всичко сътворено.

 

Блажени са онези, които не се стараят на всяка цена да уредят нещата, а знаят как да чакат безпомощни, приковани към кръста си. Противно на всички очаквания, наистина те ще наследят земята. И те са единствените, които могат да я наследят. Защото ние имаме предвид определен вид наследство. Истинското наследство за нас е отново да станем Адам и това можем да направим само в Христос, новия Адам. Интересен е начинът, по който новият Адам е представен в евангелието на св. Йоан: историята на Възкресението има за цел да ни върне към историята на Сътворението. В градината има мъж и жена. И мъжът е градинарят, Мария Магдалина е съвсем права за това. Той е новият градинар, в новия рай. И какво става в този нов рай? Същото, което станало и в първия – наричане. Точно както Адам дал имена на зверовете, така Христос нарекъл Мария. И когато казал името й, тя разбрала и Го разпознала (Иоан. 20:11 и нататък).

 

След грехопадението нашата човешка божественост се изразявала най-вече в експлоатиране и манипулиране. Но същинската божественост на Адам се изразявала в даването на имена. Според св. Ефрем даването на имена на зверовете прави Адам истински съучастник в Божието сътворение. В Христос ние, които сме съучастници в Светия Дух, даваме още веднъж имена в Неговия свят и така помагаме на всяка твар да достигне пълнотата на своето съществуване. Така че, ако искаме да наследим земята, ние трябва да се научим да разпознаваме, да наричаме и да освобождаваме нещата, вместо постоянно да се опитваме да ги организираме и да ги превръщаме в наша собственост.

 

Това трябва да правим и едни за други. Жалко е, когато често мислим, че помагаме на някого да разреши проблемите си. Почти неизбежно това ни води до идеята, че поставяме диагноза на чуждите проблеми, а диагнозата означава, че вкарваме нечия уникална ситуация в клинична абстракция. Това няма нищо общо с даването на имена, а само с лепенето на готови етикети. Адам не поставя диагнози, не лепи етикети, той разпознава, или още по-точно – той познава, защото познанието на Адам е познание за първи път, то е изначалното човешко познание, първото и непосредствено произлизащо от Божественото творческо познание. То е да познаеш всяко творение, всяка ситуация в тяхната единственост, в уникалния начин, по който те изразяват Божественото си подобие.

 

Накрая се препъваме в собствената си невъзможност да направим нещо повече и тогава осъзнаваме, че проблемите не изискват само разрешаване. Проблемът е по-скоро уникална ситуация, изискваща изразяване. Той се нуждае от поет, от художник, от композитор. И понякога по Божий промисъл ние можем да бъдем този поет, художник или композитор. Всяка отделна ситуация в нашия свят е повече артистично, отколкото административно предизвикателство. Ако ще наследяваме земята, това няма да е посредством компетентно администриране, а с артистична чувствителност и креативност.

 

Кротките са онези, чийто инстинкт не ги кара постоянно да бързат и устройват различни дела, вместо това те наблюдават, пасивни и безпомощни пред реалността. Те са онези, за които е възможно, в съюз с Божественото Слово, да освобождават същността на всяка твар и истински да владеят земята. Затова не роптайте срещу злодейците, в тях няма бъдеще, нито има във вашата ярост. Възрадвайте се в Господа и доволствайте в Неговата истинност, съзерцавайте света, който Той чудесно е устроил, и гледайте през отчаянието и немощта на настоящето с очите на вярата и надеждата.

 

Към IV част

Обратно към II част

 

Превод от английски език за "Гласове": Екатерина Грънчарова

 

Бележки

Глава четвърта

  1. Срв. 4 Esdras 3:20 и нататък, 7:16 и нататък.
  2. Срв. R. Mach, Der Zaddik in Talmud und Midrash (Leiden 1975), ch. 7-8; G. Vermes, Scripture and Tradition in Judaism (2nd edition, Leiden, 1973), pp. 206 ff; E. P. Sanders, PPJ, pp. 183 ff. За равинската дискусия относно продължителността на ефекта от заслугите на отците, виж МР Лев. 36:5-6.
  3. Относно цадика в юдаизма, виж R. Mach, op. cit.; S. H. Dresner, The Zaddik (New York 1974).
  4. Diognetus, 6:1. Относно цадик в християнството, виж Саймън Тъгуел, New Heaven? New Earth? (London 1976), p. 155 n. 11 и референциите по-нататък. Най-важният текст у св. Климент Александрийски е QDS 36. Срв. Също Евангелие от Тома, пролог 12 (чийто еврейски аналог е цитиран в J. E. Menard, L’Evangile selon Thomas (Leiden 1975), p. 97.
  5. Деян. 3:14, 7:52. Срв. Richard N. Longenecker, The Christology of Early Jewish Christianity (London 1970), pp. 46f.
  6. Йонеско, Човек под въпрос, с. 133.
  7. Срв. ST Ia q. 19 a. 1 ad 1.
  8. Eckhart, QMa V 43 (=QMi 125, C1Fab 133, C1Fon 130), QMa II 59 (=QMi 299, W 141), QMi 371 (=PE II 118).
  9. Angelus Silesius, Cherubinisher Wandersmann I 289.
  10. Emily Dickinson Poems 1255 (Longing is like the seed).
  11. Писмата на Душевадеца XIII.
  12. E.g. Eckhart, QMa V 282 (=QMi 90-1, C1Fab 98, C1Fon 95), QMa I 90 (=QMi 180, W 117), QMa I 113 (=QMi 186, C1Nel 189), QMa II 253-5 (=QMi 267, C1Fab 53, C1Fon 49), QMa II 26-7 (=QMi 383-4, W 98).
  13. QMa I 91-2 (=QMi 180, W 118).
  14. ST Ia IIae q.3 a.1, q.8 a.1, q.9 a.6, q.10 a.1.
  15. ST Ia IIae q.1 a.1.
  16. Еckhart, QMa I 91 (=QMi 180, W 117).
  17. Дидахи 10:6
  18. Срв. успокоението, което Бл. Джордан дава на своите спътници, когато разбират, че са се отклонили от пътя си – „Няма значение, всичкo e част от пътя към Небесата” (Lives of Brethren, T p. 106, ET IV vi).
  19. St Thomas, ST Ia q.22 a.2 &3; de Pot q.3 a.5&7.
  20. Де Косад, Letters I, p. 268 (ET 1934 pp.13f): „Иска ми се да изкрещя навсякъде „Самооставяне! Самооставяне!”. И после какво? Отново, самооставяне, но самооставяне безгранично и безрезервно”. Срв. Julian of Norwich, ch. 10, 11, 52 & 61. Therese of Lisieux, Hist IX, pp. 214-5; DE 15.6.1 (T p. 229, ET p. 21).
  21. Срв. Aelred Squire, Asking the Fathers (London 1973), pp. 214-23.
  22. Срв. Де Косад, Ab, pp. 99-101 (ЕТ I 2§4); Letters I pp. 83-4 (ET 1936, pp. 83f).
  23. Father Faber The Creator and the Creature, Part III, ch. 1-2.
  24. Irenaeus, a.H. V 15, 2: opera Dei plasmatio est hominis.
  25. Юлиана, гл. 38 & 27. Грехът съществува само заради болката, която причинява, и това е в същността си Христовата болка; ако тя е и наша, нашата е в Неговата и това я прави значима (срв. гл. 18 и най-вече гл. 28).
  26. Ерм, 9:6 (=Vis III 1).
  27. Julian, ch. 34, 45 & 82.
  28. Бхагават Гита, 5: 11-12.
  29. DE 15.5.5 (T p. 208, ET p. 4).

 

Глава пета

  1. Ignatius, Rom 3:3.
  2. Върху тази парадоксална мисъл на св. Игнатий светлина хвърля Хермес Трисмегист, т. V, с подзаглавие „Бог, бидейки невидим, е най-явен”. Основната идея в този трактат е, че всичко явно е ограничено в своята сфера на явяване, но Бог, Който е скрит в Себе Си, се разкрива във всичко и навсякъде и затова е много по-явен от всичко останало във видимия свят. Според св. Игнатий възнеслият Се (отишъл Си) Господ всеобхватно присъства в силата Си, за разлика от времето, когато ни е бил явен в плът.
  3. Origen, Or 20:2.
  4. E. g. Euripides, Troades 884 ff, quoted by Proclus, Plat Theol I 15, and possibly referred to by Cyril of Alexandria, Quod Chr Unus 760C (ET p. 296); Numenius, fragment 2, quoted by Eusebius, PE XI 22:1.
  5. Срв. Евангелие на Истината, 29. Изкушаваме се да кажем, че характерно за hysterema е да предизвиква хистерично поведение и ако Паула Фредриксен е права (Хистерия и гностическите митове за сътворението, Vigiliae Christianae 33 (1979)), да направим игра на думи: hysterema цели да подскаже връзката между hystera (утроба), от която произлиза и „хистерия”.
  6. Origen, Cels II 67:21-2 (SC) (=GCS I p. 189:12-13). На няколко пъти Ориген се позовава на странното твърдение, че външният вид на Христос се менял, така че Той се показвал различен на различни хора и в различни моменти (Comm in Matt XII 36; Ser in Matt 100). Св. Ефрем, изглежда, се позовава на същото убеждение в Химни за вярата 31:11. Това се появява в крайна форма в Деяния на Иоан, 88-89. Може би подобни схващания са свързани с някои намеци в библейските истории за възкресението, че възкръсналият Господ е по някакъв начин неразпознаваем директно. Хората трябва да открият, че това наистина е Господ. Богословският смисъл на това е, че дори Христос, възкръсналият Христос, не може да направи Бог (или собствената Си божествена същност) видим за нас по начина, по който са видими масите и столовете. Неговата цялостна идентичност може да се разкрие само в различни явявания.

Съществува проблем и в начина, по който Бог (или Божествената природа на Христос) се възприема като изцяло и лично присъстваща в човешкия образ на Христос. В Него „обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9). Но това не означава, че по някакъв начин тялото на Христос съдържа пълнотата на Божественото. Бог не се изчерпва във физическото присъствие на Христос. Ако Бог е в Христос по единствения интензивен начин, от това не следва, че Той отсъства от всяко друго място. По силата на здравия си богословски инстинкт св. Тома адаптира адвентния химн, подобно на своята служба Corpus Christi. Там, където в адвентния химн се казва (в негови по-стари версии):

 

Verbum supernum prodiens

A Parte olim exiens,

св. Тома пише:

Verbum supernum prodiens

Nec Patris linquens dexteram.

 

Въпреки въплъщението тайната и универсалното присъствие на Сина Божий не се променят. По същия начин Реалното Присъствие на Христос в евхаристийните елементи не означава, че Той присъства в по-малка степен другаде, нито множествеността на принасяните жертви означава, че Той е някак си билокален. Христовото присъствие в жертвата не е локално, Той не присъства в нея по начина, по който един банан заема определено място (срв. ST IIIa q. 76 a.5). Дори най-благодатните начини на Божественото себеотдаване и себеразкриване никога не бива да се разглеждат като постигане на Бога.

  1. Срв. Simon Tugwell, The Incomprehensibility of God (New Blackfrairs November 1979).
  2. Aeschylus, Agamemnon 211, 218.
  3. Срв. Rollo May, Love and Will pp. 14ff, 184; Power and Innocence pp. 21ff.
  4. Срв. Irenaeus, a.H. V 35-6.
  5. Ефрем, За сътворението на света II 10.
  6. Срв. Simon Tugwell “The Speech-giving IIRIT”, IN New Heaven? New Earth? (London 1976).
  7. Срв. Rollo May, Love and Will pp. 23-4, 127-8; Power and Innocence pp. 48-50, 233 (“Art is a substitute for violence”).

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Къде е държавата?

Къде е държавата?

Един вечен въпрос, постоянно задаван и днес. Отговор търси и литератор...

2 коментар/a

Блаженството на кротките се дължи на техния подсъзнателен усет за смисъла на тяхното (временно) пребиваване сред видимия и осезаем материален свят. на 29.06.2017 в 02:09
Тяхната кротост е естественото състояние на човека, който е наясно, че е на този свят не за да получава и/или да дава, а просто да бъде, т.е. да просъществува през отреденото му време. Обратното на КРОТОСТТА, т.е. онова. което кара човека да стане бесен звяр, се дължи на неразбирането, че от нас не се иска нищо, с което да доказваме своята изключителност — една безусловно недостижима мечта, — а се иска просто да съществуваме (което е само по себе си достатъчно рискова ситуация с неизбежен летален край). В своята потребност от ЛЪЖА обаче, човеците са си измислили цяла СКАЛА на ДОСТИЖЕНИЯТА и се спускат да изживеят живота си под знака на лудото препускане в посока към вечно отдалечаващата се от погледа им линия на пхоризонта, за да се впишат в тази скала. Понеже «достиженията» са просто една безпочвена фикция, за тях остава НЕУДОВЛЕТВОРЕНИЕТО, което е прекрасна предпоставка за психопатии и лудости. Ницше е казал: „Бог умря!“ Да, Бог умря в момента, в който изгасна и последната искрица КРОТОСТ у хората…
Но нека погледнем въпроса и от тази негова страна: не е ли КРОТОСТТА резултат на своеобразна ХИМИЯ?… на 30.06.2017 в 12:52
Не е ли кротостта въпрос на понижено ниво на хормоните в човешкия организъм: естрогена при жените и тестостерона (особено той — злосторникът!) при мъжете. Ако искаме да има само кротки люде около нас, то това значи, че ние искаме да живеем с обкжението на ЕВНУСИ (и ЕВНУХИНИ)!

Напиши коментар