Правото излезе от джендър – конвенцията

Премиерът Борисов послуша управляващите патриоти и депутатите му отложиха ратификацията на Истанбулската конвенция, чиито спорни текстове предизвикаха улични протестни демонстрации, църковни закани за „анатема“ и всенародна смяна на приказките за маса: вместо да се пита докога с тия дупки по пътищата, с тия рушвети за катаджии, скъпи лекарства и ниски пенсии и заплати, народът взе да философства –  джендърите гейове ли са, ще има ли нужници за третия пол в училищата и ще дават ли на хомосексуалните двойки детски надбавки. Помощникът на премиера – Цветан Цветанов обясни, че конвенцията ще се приеме до края на европредседателството – най-късно през юни значи, а  „в тези седмици ще проведем дебат с академичната общност, експерти и НПО, за да разясним всичко“ – сиреч, че става дума за защита на жените от домашното насилие на мъжете им и нищо друго.

Хубаво. Добре замислено  – особено това с академичната общност, тъй като от  разясненията на телевизионни експерти и НПO-та, наспорил ги Бог, един перничанин така се ядосал, че халосал жена си с дистанционното.

Дано само г-н Цветанов да има по-голям успех от нас журналистите, които тъй и не сполучихме да склоним спецовете по конституционно и международно публично право, светилата на българските правни науки,  като например професор Евгени Танчев, проф. Снежана Начева, проф. Атанас Семов, проф. Благой Видин, проф. Пенчо Пенев, проф. Огнян Герджиков и други да се ангажират официално с коментар за тази работа. Изключението е едно-единствено – проф. Пламен Киров. Само той – чест му прави – откликна на голямото обществено любопитство към международния договор, в който под защита е поставен слабия пол, но не само женския, а и друг един – „социален“.

И така, академичната юридическа общност, досега поне, предпочита да пази мълчание. Неофициалните разговори с нейни представители обаче ги издават като единомишленици – както откъм експертната страна на проблема с Истанбулската конвенция, така и откъм избора им да не вземат участие в все по-изострящия се дебат за него.

Проблемът е неприлично политизиран, казват те, ако не и съзнателно отклонен от експертизата. Сериозните юристи виждат това и повечето от тях избират да мълчат – знаят, че всеки, който се изкаже,  ще бъде употребен – въвлечен в политическата игра, чиито страсти целят всичко друго, но не и да се утвърди една добра споготба по набор от общоприети правила,  норми, критерии и обичаи. То е ясно – с нееднозначната Истанбулска конвернция някой цели да заслужи потупване по рамото от някоя партийна централа или посланик,  друг – да спечели електорат, като се заиграва с благородните му чувства и традиционното му негодувание, трети гледа към парите, защото ратификацията ще позволи отпускане на обществени средства  към определени организации.

Общественото мнение тук напира да се изяви , то се вълнува от традиционните и нетрадиционните любовни съжителства – за него те са разбираеми, за разлика от европредседателството примерно, към което то остана равнодушно и безучастно.

По закона за международните договори подписването на конвенциите е работа на изпълнителната власт, а ратифицирането – на законодателната, поясняват правниците. Относно конвенцията, наречена Истанбулска, тая работа е свършена, като кучето на нивата. Когато правителството я е подписало през април 2016 г., то е било длъжно да  изготви сериозна оценка на въздействието й, каквато се изисква по Закона за нормативните актове – да напише какви законодателни промени ще се наложат, ако влезе в сила. Това не е сторено – и този пропуск е обичаен за нашето законодателство, между другото.

За да влезе в сила, конвенцията трябва да се ратифицира. Както повечето международни договори, тя е съставена на английски и френски език. Нашето външно министерство е длъжно да я преведе с оглед предстоящото й обсъждане и публикуване. На преводача му е лесно, когато текстът на подобните договори съответства на българското право. Но когато не съответства, както е в случая, той прави преразказ. И ето – някой е превел термина gender (джендър ) като „пол“ ( няколко пъти) и като „социален пол“ веднъж. Това е лош превод – може да е от невежество, но може и да е от друго нещо. Както е известно, министерствата, които правят преводи на официални документи, дават обществени поръчки на частни фирми, а те наемат преводачи. Бог знае под чие влияние е бил преводачът – на някое НПО, на партия, на чужда държава…

В българското право и в българския език значението на думата „пол“ е ясно. По нашите закони, като се роди дете, то се записва: „пол – мъжки/ женски“. Нашето право до конституционно ниво не познава друг вид пол, в него сексуалната ориентация на е отбелязана. В него „пол“ е нещо различно от „джендър“ – и точно в този смисъл преводът е неточен и некоректен. И вместо някой да каже – стоп, лош превод, друг ще направим! – следва политическа пропаганда, партиен натиск, с една дума – скандал.

„Ако целта на конвенцията е само да бъде предотвратено насилието от мъжете над жените, понятието „sex” – биологичен пол върши работа. Що ще тогава тоя „gender” в нея? – пита професор Киров. Един от многото въпроси без отговор.

„Ще направим една тълкувателна декларация към Истанбулската конвенция, за да успокои онези, които имат притеснение “, заявява министърът на правосъдието Цецка Цачева на обществена дискусия в аулата на СУ, която, кой знае защо,  двама от присъствалите учени – професор и академик определят с едно и същи съществително: „Ужас!“.

Проф. Пламен Киров е категоричен: „Тази декларация няма  никакво правно значение! Говоренето за нея е лъжа! С нея България известява другите държави, че ние тълкуваме термина „джендър“ така и така.  Но това тълкувание обвързва само нея. И не променя нашите задължения, нито текста на конвенцията. Дори да я занесем в Съвета на Европа, тя не обвързва ратифициралите конвенцията държави да я спазват по нашето разбиране. А и чл. 78 от нея не допуска „резерви“ по отношение на чл. 3 и чл. 4 , които касаят именно „социалния пол“ ( тъй наречения „трети“- б.а.). Ето, Полша даде пример – ратифицира Конвенцията с резерви, но те определено не й се признават от СЕ.“

Тълкувателната декларация, рекламирана и от шефа на парламентарната правна комисия, може да послужи практически само на Хекимян – да я прочете по БиТиВи,  смятат и  други юристи от ранга на проф. Киров. Тя  отсъства от Виенската конвенция за международните договори и е инструмент на обичайното право. При това безсилен инструмент. Как например Цачева ще обясни какво е „джендър“ ? Ще обясни, че под „пол“ ние разбираме „джендър“? – но как, като нищо подобно не пише в конвенцията!

Конвенцията е подписана преди 2 години  с изричната уговорка, че   ратифицирането предстои.  Значи – тъй или инак – е наложително ?

Не, уверяват топюристите.  Можем да го бавим с години. Франция не само подписа, но и създаде и  международния договор “Конституция за Европа”, но не я ратифицира и тя никога не влезе в сила – нищо, че  България – ами как? – беше между първите, която направи за нея ратификационна грамота. Защо да бързаме, дами и господа? И да сме обещали нещо на някого в Холандия в замяна на подкрепа за Шенген ( че нали пристига през фувруари холандският премиер), ние имаме убедителен аргумент. В църквата се канят да анатемосат политиците, които ще гласуват „ това нещо, което застрашава християнската цивилизация и вещае морален разпад“. И имамите в джамиите  в тоя дух се обаждат.  

Дали светите отци преувеличават?

Да, смятат правните ни светила. Религиозната доктрина приема съжителството между мъже за грях. Традиционният български морал диктува, че това не е норма, а изключение, което носи по-скоро страдание, отколкото радост. По-младите българи са толерантни, те зачитат различията – социални, културни, религиозни сексуални. Но има друго  – у нас шофьорите се обиждат един друг с „педал!“, ако някой натисне рязко спирачка или се предреди на сфетофар.

Понятието джендър, преведено като „пол“  няма как да остане незабелязано в конвенцията. Поназнайваме за джендър – учението и джендър – обучението, при което малките още в детската градина трябва да се учат „да преодоляват половите стереотипи“ и че „половата идентичност е личен избор, а не анатомия и Божествено творение“, че може даже човек да прескача от един пол в друг, ако иска.  И се смущаваме, като ни обясняват, че „социалния пол“ показва само утвърдените в нашия свят роли на мъжа и жената. Нека различните хора да ни прощават, казват повечето българи. Това е.

А топюристите смущават ли се? Да, въпреки, че това понятие съществува в правото на други държави. Историята на българското право показва, че то е реплика на западноевропейското – ние възприемаме правни модели главно от Германия, Швейцария и Италия. Автентични български правни решения почти няма. Рано или късно ще възприемем и това, за което става дума в конвенцията, смятат правници. Когато България се готвеше за членство в ЕС, тя пое 2000 акта на европейското право. Въпросът е готови ли сме да приемем тази чуждица – социалният пол, точно сега? Очевидно не. Искате доказателства? Отворете фейсбука и вестниците.

Знаем, че в света още от края на 20-те век се оформя нарастваща тенденция за признаване на правото на граждански брак и на еднополовите двойки. Това признаване им дава права, недостъпни за небрачните двойки: право на болнични, на решение за медицински интервенции спрямо партньора, на обезщетения след смъртта му, на законно пребиваване в страната му, на здравно застраховка от и за него, на прехвърляне на имущество между двамата без данък, на осиновяване, на съвместни родителски права и задължения спрямо децата, на семейни промоции и прочие.

Да, някои от тия права могат да бъдат подсигурени чрез други правни средства, но това предполага трудности за нехетеросексуалните влюбени. И така, еднополови бракове се сключват законно в  Германия, Белгия, Нидерландия, Испания, Франция, Канада, Южна Африка, Норвегия, Швеция, Португалия,  Исландия, Аржентина,  Дания, Бразизилия, Нова Зеландия, Уругвай, Верикобритания,  САЩ,  Люксембург, Колумбия, Фанландия, Малта, Австралия.

В нашата конституция понятието за брак е свързано с доброволен съюз между мъж и жена. Нашите юристи не изключват с ратификацията на Истанбулската конвенция да ни бъде оказано въздействие (меко казано) за промяна.

За Истанбулската конвенция се изискват само 10 ратификации, за да влезе в сила – нисък праг, който според нашите прависти издава нечие желание за бързина. Тя вече ги е събрала ( и отгоре даже) и е одобрена от Европарламента, така че вече е съюзен акт, разсъждава професор по право. Дали ще я ратифицираме, няма особено значение. Защото правото на ЕС има у нас последици. Ако французин се ожени за германец и дойдат да живеят в България, ние сме длъжни да ги признаем за семейни, защото те са сключили еднополов брак в държава, която го признава, а има свободно движение на хора, нали така? Излиза, че голямото говорене за конвенцията мобилизира съвсем напразно някакви конвулсии на общественото мнение и то не твърде красиви?

Сега, ако двама български мъже се оженят във Франция, там ще имат валиден брак, а тук по-скоро не – разсъждава друг професор, специалист по международно публично право. – Те трябва да идат в Германия, за да им се признава валиден брак с всички произтичащи от това права. Но ратифицираме ли конвенцията, няма да е така. Най-малкото, което ще се случи, е че съдилищата няма да могат да отказват еднополовите бракове.

Законодателството срещу домашното насилие на жените можем да си го напишем и без тази конвенция, единодушни са авторитети ни в правото.

А с конвенцията какво правим? Ние тук не можем да отучим учениците да бият учителите, а камо ли да накараме перничанина да не бие жена си и да я пита има ли щение и тя преди да си разкопчеe гащите.

 Три пола в акта за раждане?

Неясният договор е лош договор, казват по адрес на Истанбулската конвенция. Уважаваните ни прависти са на друго мнение. Конвенцията не е лоша. Целите й са благородни – тя е срещу домашното насилие и за толерантност към различните. Да, приложена към нашето право,  конвенцията е двусмислена най-малко, но ако питате някой холандски юрист, той ще ви каже, че в нея няма нищо неясно. Това е,  защото в Холандия всяка майка може да поиска в съда да не се посочва пола на детето й в акта за раждане. Там съдията ще каже: „Да, разбира се, че е право на детето ви само да си определи пола, като порасне.“  В нашето право това е абсурдно,  в тукашните съдилища ще кажат на майката: „ Рожбата ви или е мъж, или е жена,  дайте  книгата от родилното,  да видим какво е написал лекарят там!“  И ще я пратят на психопреглед даже.

И у нас ли ще стане, като в Холандия?

Не сме длъжни след ратификацията на конвенцията да си променяме законите на всяка цена. Ако тя е ратифицирана, но не е обнародвана, тогава България може да си изпълнява задълженията по нея по начин, който сам си избере. Парламентът може да реши така. Но е нужен политически характер, а не боязън това какво холандският премиер например ще си помисли за нас. Ако конвенцията се обнародва след като се ратифицира, текстът й започва да се прилага с предимство по отношение на всеки наш закон и подзаконов акт, който й противоречи ( само не по отношение на Конституцията). В такъв случай може да се наложи в скоро време в актовете за раждане на децата да вписваме не два пола, ами три.

Източник: "Труд"