40 години от полета на Георги Иванов: прашинка, като знак на съдбата

През 1972 г. нашата страна изпрати в Космоса със спътник „Интеркосмос-8” първия си научен прибор П-1 за измерване параметрите на йоносферната плазма, с което беше призната за 18-та космическа държава в света. 

Особено успешна беше 1981 г. На 10 юли беше изведен в орбита спътникът „Метеор-Природа”, на борда на който, наред с апаратура на СССР, беше и нашият комплекс научна апаратура "Тангра", част от която е  4-канален радиометър и 32-канален спектрофотометър. На 7 август с.г. крупен успех стана извеждането в орбита с ракета-носител „Восток-2М” на първия български спътник „Интеркосмос-България-1300”. На борда му са прибори за изследване на йоносферата, магнитосферата и за изучаване на връзката Земя-Слънце.

През 1984 г. България участва в проекта „Венера-Халей“ за изследване на Венера и Халеевата комета. На борда на автоматичните междупланетни станции „Вега-1” и „Вега-2” е и 3-канален спектрометър, разработен съвместно от България, СССР и Франция. Четири години по-късно страната ни е сред 13-те участника в проекта „Фобос” със свой видеоспектометричен комплекс “Фрегат” и лазерен импулсен мас-анализатор „ЛИМА-Д”.

България стана третата страна в света, създала лиофилизирана храна за космонавти, една от първите разработила мини космическа оранжерия "СВЕТ-1" и шестата, изпратила свой космонавт в околоземното космическо пространство. Полетът му започна на 10 април 1979 година. 

Степният вятър постепенно увеличава скоростта си около космодрума „Байконур”  и не е ясно дали стартът на ракета-носител 11A511У „Съюз-У” с пилотиран космически кораб „Съюз-33” ще се състои - ако скоростта му надвиши 25 м/сек стартът трябва да се отложи. Вятърът обаче се успокоява и екипажът, командир Николай Рукавишников и бординженер майор Георги Иванов, заема местата си в кораба. 

Стартът вечерта на същия ден е успешен и след около девет минути корабът вече е на орбита с параметри 280х199 км. Основната цел е скачване с орбитална космическа станция „Салют-6” и провеждане на научни експерименти с изработените от наши учени прибори и системи „Спектър 15“, „Средец“ и „Пирин“.

През тези минути полетът се контролира от Центъра за управление /ЦУ/, където на смяна е космонавтът Георгий Гречко. По-късно той си спомня :”Пулсът на българския космонавт беше 72-74 – това е най-спокойният пулс на космонавт, летял по програма „Интеркосмос”, което означава, че космонавтът е спокоен, делови, съсредоточен”.

Впрочем полетът по тази програма е четвърти. Преди нас свои космонавти вече имат Чехословакия, Полша и бившата ГДР. След нас летят космонавтите на Унгария, Виетнам, Куба, Монголия и Румъния. На „Съюз-33” предстои най-важното – скачване с орбитална станция „Салют-6”. То започва на 11 април в 21 ч и 54 мин по време на 18-та обиколка около Земята. Скоро разстоянието между кораба и станцията намалява до 4 км, от които сближаването се поема от системата за автоматично сближаване и скачване „Игла”. При включване на основния двигател за коригиране на страничното отклонение космонавтите забелязват, че работата на двигателя не е нормална. За констатираното докладват в ЦУ. 

Ръководителят на полета разрешава ръчно включване, което командирът извършва, но вместо тих и равномерен шум двигателят издава неравномерен остър звук, автоматиката го изключва и светват червените аварийни транспаранти. „Работата е лоша” – констатира командирът. В този момент корабът е над Атлантическия океан и няма радиовръзка с ЦУ.

В зоната на радиовидимост командирът докладва обстановката. ЦУ се интересува за видяното и от екипажа на „Салют-6”, който уведомява ЦУ, че при включване факелът на  двигателя, вместо от соплото, излиза странично, което значи, че е прогоряла стената на горивната му камера. За оценка на обстановката и изработване на вариант за следващи действия трябва време и затова ЦУ разрешава 15 часа почивка. През това време корабът започва бавно да се върти около надлъжната си ос. 

На борда настъпва напрегната тишина. Командирът споделя, както разказва в книгата си „Полети” Георги Иванов, че ако се стигне до най-лошото, ще бъде добре „...да се разхерметизираме... и всичко да свърши бързо и леко”. Едва ли така е мислил нашият космонавт – през нощта срещу 12 април той спи 3-4 часа, а след това предлага на командира да закусят, но той учтиво отказва.

Когато четях книгата на генерал-лейтенант Георги Иванов /при написването й през 1981 г. той е подполковник/, и сега, когато пиша тези редове, мисля си за невероятната устойчивост на психиката и за волята, която трябва да притежава човек, че в изключително острата ситуация да си наложи да поспи, а след това в този решаващ за живота му ден да се заеме с нещо най-обикновено като закуската! Научавайки за този епизод от полета, неволно те обхваща едно искрено чувство на уважение към човека, притежаващ тази устойчивост и воля да не се подаде на възникналата обстановка и сякаш добиваш увереност, че всичко ще свърши добре.

Мога да разбера и състоянието на командира, върху който лежи отговорността за полета. То е оправдано и разбираемо и само този, който не е носил отговорност в извънредна обстановка, не би го разбрал. А обстановката действително е твърде сериозна и ето защо.

ЦУ решава приземяването да се извърши с резервния двигател на кораба, който никога не е използван с такава цел, не е ясно ще се включи ли след аварията на основния и дали теглителната му сила ще бъде достатъчна. Той трябва да работи не по-малко от 188 и не повече от 213 сек. Ако отработи 188 сек спускането ще бъде управляемо, при което скоростта, под действието на аеродинамични сили, се намалява от първа космическа 7.91 км/сек до около 200 м/сек - тогава претоварването на организма ще бъде само 3-4 единици, т.е. теглото на човека ще стане 3-4 пъти по-голямо, което в общи линии не е фатално за здравето му. След 213 сек работа на двигателя приземяването ще стане по балистична траектория, при която действа само челното съпротивление на въздуха, а претоварването нараства до 8-10 единици – вредно и неприятно, но все пак преодолимо. Следователно спасителният времеви интервал за работа на резервния двигател е 188-213 сек.

Всякаква друга продължителност на работа на двигателя е неприемлива. При условие, че двигателят работи по-малко от 188 сек, корабът ще остане на орбита няколко месеца, но въздух, вода и храна за екипажа има само за 2-3 денонощия, т.е. до скачване с орбиталната станция, поради което гибелта му е неминуема. Ако двигателят да не се изключи след 213-та сек, той ще навлезе в атмосферата под голям ъгъл, температурата ще стане над разчетната и той ще изгори.

13 ч. на 12 април 1979 г. Настъпва един от онези моменти, които решават всичко. ЦУ подава необходимите данни за спускането и касмонавтите започват  набиране на програмата, но наслагване на две команди води до срив и се налага на пулта за управление отново да започне набиране на програмата – това го извършва бординженерът. Той бързо и точно се справя със задачата. 

Следва ориентиране на кораба със соплото напред по посоката на движение. Екипажът работи синхронно, контролирайки взаимно действията си, защото в напрегнатата обстановка всеки може да сгреши. Командирът ръчно включва резервния двигател, но по издавания шум разбира, че тягата му е слаба, недостатъчна. Същевременно корабът започва бавно завъртане около надлъжната си ос. Тук има една особеност – ако ъгълът на завъртане е по-голям от 7 градуса, автоматиката ще изключи двигателя и...край на всички надежди за спасяване. Очакването е напрегнато, ъгълът се увеличава, но спира при 5 градуса и започва да намалява.

Двигателят все така работи с намалена тяга. Бординженерът следи времето. Минава 90-та, след това 188-та сек, но двигателят не се изключва както му е зададено по програма. Командирът приема единствено правилното решение – оставя двигателят да работи още 25 сек и го изключва ръчно. Става ясно - спускането ще стане по балистична траектория, при която претоварването ще бъде 8-10 единици. Температурата по външната част на кораба ще се повиши до 1600-1800⁰С, но добрата изолация ще ги предпази. 

Отново започва тревожно очакване. Минават 20-25 мин. Ще започне ли спускане? Командирът забелязва някаква прашинка във въздуха и казва : „Гледай, Георги, тя е нашата съдба. Ако започне да пада надолу, значи сме спасени - започнало е спиране”. Минават минути като години. Изведнъж прашинката се поклаща и неуверено, но все пак започва да пада. Увеличава се и претоварването. 

На височина 100 км автоматиката разделя кораба на три части и спускаемият апарат скоро увисва на огромния парашут, който намалява скоростта до 10-12 м/сек. На 1 м преди среща със Земята сработват двигателите за меко кацане. 

По-късно Георги Иванов ще отбележи, че по време на спускането се е чувствал така, сякъш върху него „...е легнал един „Запорожец” /известен тогава лек автомобил/, а мекото приземяване си е било доста силен удар. При него претоварването достига до 20-25 единици, но то е поносимо, защото действа за части от секундата и защото значителна част от него се поема от креслата, изработени по телата на космонавтите – на тях те заемат т.н. поза „ембрион”. 

Така след 47 часа, 1 мин и 6 сек и изминаване на около 1 302 000 км завършва полетът на първия български космонавт. Той става важен, макар и непланиран, и принудително извършен успешен експеримент, при който за първи път в 18-годишната история на корабите „Съюз” един от тях, ръчно управляван, се спуска с резервния двигател. Резултатите от него стават основа за подобряване както на конструкцията, така и на методиката за подготовка на бъдещите космонавти.

Полетът на космонавтите е подвиг и завършва с победа на човека, на неговите знания, воля и способности да управляват създадените от него сложни технически устройства в неприветливата, опасна и безкомпромисна космическа среда. 

Несъмнено е прав поетът Евстати Бурнаски, който написа след полета :”...ще минат години, ще дойдат нови поколения на дръзки мечти и научни открития. Навярно човешки нозе ще оставят дири по горещите скали на Венера и по мразовитите червени пясъци на Марс,...но подвигът на първите живи звезди ще продължава да свети и една от тях ще носи българско име”.