Ако съм научил един голям урок, той е, че всички популярни и често популистки форми на паралелната демокрация - демонстрации, общи събрания, а сега и социалните мрежи - са ловният терен на малцинства от активисти, за да извият ръката на мнозинството или направо да го заменят. Теорията за “активните малцинства” е, уви!, обща част на демократичния популизъм и на фашизма. Неизменно пряката демокрация, презрението към елитите, войната с медиите, клиентелизмът, национализмът и ксенофобията, култът към лидера са обичайните лостове и на единия, и на другия сред масите. На мястото на италианците, бих помислил два пъти, спомняйки си за миналото…

 

След взимането на властта от антисистемните партии в Италия, френският историк и есеист Жак Жюлиар анализира политическата вълна, която превръща Европа в своя изкупителна жертва. Ако системата е демокрацията без народа, популизмът изглежда е народът без демокрацията. Според Жак Жюлиар само френско-германското сближаване ще позволи на Европа да излезе от трудното положение.

 

Системата - демокрация без народа

 

Този път ще бъде много трудно да се отрече очевидното. След Брекзит, след успехите на крайната десница в Австрия и Германия, след решителната съпротива на страните от Източна Европа към европейската дисциплина в сферата на имиграцията, Италия се оказа с извънсистемна власт. Навсякъде, дори във Франция, популизмът е в подем. Разбира се, думата е смътна, тя е спорна, подложена е на дискусия, но ни повече, ни по-малко от други две, които обозначават големите политически системи. Социализъм, демокрация, нация не са ли неточни думи с променливо съдържание според епохите и идеологиите? 

 

Нека се опитаме все пак да установим няколко прости величини.

 

1. Народът не е популист, така както Дьо Гол не беше голист или добрият Бог не е някой, който практикува строго религиозните обреди. Популизмът е дело на отделни елити, в случая на антисистемни елити. В рамките на управляващите класи, казва Парето, ако А) е управляващият елит, Б) са онези, които се стремят да ги прогонят оттам, и В) е останалата част от населението, Б) се опират на В) с толкова по-големи шансове за успех, като се има предвид, че докато не са на власт, обещанията им не подлежат на проверка. Популизмът е идеологията на Б), за да получат подкрепата на В), така че да заемат мястото на А). Нищо повече. Подобни течения стават много важни, когато системата функционира зле, иначе казано, когато представителната демокрация е в криза. 

 

2. “Системата” - обикновено парламентарната система - , е демокрацията без народа. Популизмът най-често е народът без демокрацията. С поправката, направена по-горе: във втория случай този, който управлява, не е и никога не е народът, а малцинствата, които се опитват да се легитимират, позовавайки се изрично на него. 

 

3. Има десен популизъм и ляв популизъм. Но тази първоначална разлика няма голямо значение в сравнение с общите черти: култът към лидера; демагогията в икономическата сфера; “разчистването”, другото име на антипарламентаризма в политическата област; протекционизмът в търговската сфера; изолационизмът в дипломатическата област; ксенофобията в сферата на имиграцията; агресивността, дори авантюризмът във военната област.

 

4. В популисткия режим догмата за народната непогрешимост изисква, когато нещата вървят зле, посочването на изкупителна жертва, външна на системата, от която се очаква, че идва цялото зло. Днес, в Европа като цяло, европейските институции играят тази роля. Една такава система, политическа и интелектуална, е със смесен характер. И в резултат на това поражда тревога. В днешна Европа понякога безработицата, но винаги и навсякъде имиграцията са двата източника на народната тревога.

 

5. В демокрацията народът е суверен. Това съвсем не означава, че е непогрешим. Ето защо напълно имаме право да не сме съгласни с мнозинството, при условие, че използваме срещу него само средствата на дебата и убеждаването. Обратното, популистите са хора, които обявяват, че народът винаги има право; с уговорката, разбира се, че са неговите изключителни изразители.

 

6. За разлика от либералната или марксистката догма, народът не се определя изключително от своите интереси. Подобно на хората и може би по-често от тях, той може да бъде обзет от страсти, които са лоши съветници. Както пише Жерар Карсенти в блестящия брой, който Жан-Клод Казанова ни предлага по повод 40-та годишнина на списание Commentaire:

“Изглежда, че хората се отегчават и се стремят да предизвикат икономически и политически катастрофи, за да си върнат идентичността, причина, за да живеят и да умрат. Кой наистина има нужда от Брекзит, от независима Каталуния или от Доналд Тръмп като президент на САЩ?”.

 

Никога един интелектуалец не би признал, че идеите му са просто отражение на неговите интереси. Защо народът също да няма правото на автономия на първите спрямо вторите?

 

Нека ни простят тези встъпителни общи разсъждения. Но те ми се сториха необходими, за да се опитам да интерпретирам правилно това, което се случва днес около нас. Разбира се, Италия не е първата страна в Европа, която е на ръба на чисто популистко мнозинство. Унгария я изпревари по този път, а Полша не е далеч от него.  Но за първи път страна от Западна Европа и още повече една от шестте страни-основателки на Европа е изкушена да тръгне по него. 

 

Италианската политическа и административна система отдавна е болна. Дългото управление на Силвио Берлускони, с прекъсвания от 1994 до 2011 г., вече имаше популистки характер. Той създаде съперници, които в крайна сметка заеха по-голямата част в пространството.

 

Клиентелизмът е дълбоко вкоренен в италианската култура още от римляните. Новият елемент е едновременно антиевропейският и ксенофобски обрат на този феномен. С голяма смелост президентът на Републиката Серджо Матарела напразно се опита да спре това отклонение.

 

Факт е, че за всички антиевропейци и други “суверенисти”, брюкселската власт е далечна, потайна,  злонамерена, тиранична и освен това нелегитимна. Тя е днешният еквивалент в представите на това, което беше при Ален например, по време на Третата и Четвъртата република, злосторният Париж спрямо добродетелната провинция.

 

Суверенизмът, носталгична фантазия

 

Трябва ли да очакваме дълбока европейска криза през есента, със застрашаване на еврото? Това е доста вероятно, тъй като противодействието на всяко нововъведение е голямо сред европейците. И не само в Брюксел. Злорадството (Schadenfreude на немски), което обзема коментаторите, когато описват днешните несполуки на Еманюел Макрон при опитите му да съживи Европа, говори много за задните мисли на голяма част от елита: в случая под претекст за реализъм, излизане от голямата История.

 

Притиснат до стената, т.нар. суверенизъм се разкрива такъв, какъвто е: носталгична фантазия, пустота на мисълта, политическо отричане. Ако популизмът постига днес такъв напредък, то е защото не се сблъсква с никаква ясна и здрава мисъл, с никакво желание нещата да вървят напред. 

 

Извън специфичните за всяка страна причини, това, което преживяваме днес, е краят на пълното господство на представителната демокрация и първите опити на стремежа на народните елити към пряка демокрация. “Разчистването” е преди всичко отхвърляне на посредниците между народа и властта. Защото тези елити се възприемат като лоши проводници на общата воля, склонни да се превръщат в привилегировани касти. Всички популизми, от “Сириза” до “Подемос” и “Непокорните”, претендират, че изразяват вярно желанията на народа. 

 

С какви средства? От най-класическите - демонстрацията - до най-модерните: интернет и всички негови производни. Неслучайно Жан-Люк Меланшон превърна масовата демонстрация в истинска мания: в неговите очи тя е необходимото допълнение към всеобщото избирателно право, дори реванш спрямо него. Откъдето и залогът за броя на демонстрантите, който е решаващ. За няколко месеца цифрите, надути страшно много от организаторите, загубиха всякаква достоверност, от момента, в който най-сетне решиха участниците да се преброяват от квалифициран и независим орган. 

 

Остава основният подводен камък на демонстриращата демокрация: манипулацията. Аз отказах, поради недоверие към магичната илюзия, която се съдържа в понятието “годишнина”, да дам личния си принос към възпоменателната плоча за “събитията” от Май 68-а. Годишнините са медийни залъгалки, характерни за всички деформации. Един историк, достоен за това име, не би трябвало никога да се поддава на изкушението на годишнината и на очарованието на кръглите числа. 

 

Ако съм научил един голям урок от този опит, той е, че всички популярни и често популистки форми на паралелната демокрация - демонстрации, общи събрания, а сега и социалните мрежи - са ловният терен на малцинства от активисти, за да извият ръката на мнозинството или направо да го заменят. Теорията за “активните малцинства” е, уви!, обща част на демократичния популизъм и на фашизма.

 

Неизменно пряката демокрация, презрението към елитите, войната с медиите, клиентелизмът, национализмът и ксенофобията, култът към лидера са обичайните лостове и на единия, и на другия сред масите. На мястото на италианците, бих помислил два пъти, спомняйки си за миналото…

 

Да се върнем към главната днешна жертва на популизма, неговата изключителна изкупителна жертва, а именно Европа. Тук сме изправени пред голямото противоречие на всяка външна политика на Франция.

 

Без Европа, Франция е обречена да се превърне в една голяма Швейцария, по-малко чиста и по-малко суверенна от нея. Това не е срамно, но не е и екзалтиращо за “великата нация”. Няма да има нищо по-малко “суверенно” от една Франция, барикадирала се в своите граници и без външен посредник.

 

Но от друга страна, Европа, такава каквато е днес, няма никакъв шанс да олицетвори политическата воля в международен мащаб. Най-малкото от десет години насам политическа Европа не напредва, тя отстъпва.  

 

Принудителното й разширяване стана източник на нейното безсилие. Идентифицирането й с един бесен икономически либерализъм, неизбежна последица от прекомерния й плурализъм, я отслаби спрямо големите й конкуренти, САЩ и Китай.

 

Европа за двама? 

 

Остава само едно решение: да се върнем към първоначалната амбиция. Когато в историческата си реч от 9 май 1950 г. Робер Шуман предложи създаването на монополно обединение за въглищата и стоманата, матрица на бъдещата Европа, той не говореше на бъдещите ни партньори.

 

Той се обръщаше изключително към Германия, без да мисли за по-нататъшно разширяване. Така той стана продължител на интуицията на великите европейци от ХIХ век, като Ернест Ренан и Виктор Юго.

 

Това трябва да се запази, защото е една от гаранциите за благоденствие и стабилност, икономическа и финансова Европа, такава каквото днес съществува с всичките си държави-членки. Тези, които я критикуват, бързо забравиха, че тя и именно нейната единна валута, еврото, ни позволиха да преминем безпрепятствено през финансовата криза от 2008 година. 

 

С други думи, в икономическата сфера трябва да останем европейци. Но в политическата, дипломатическата и военната област, трябва да станем френско-германци. Тази Европа за двама няма да бъде по-малка, но по-мощна от днешната Европа на 27-те. Допълняемостта на двете страни е очевидна.

 

Германия е гарант на източната граница. Франция - на южната. Мястото на Франция в Съвета за сигурност е гаранция за международна чуваемост, която днес, с нарастването на съперничещите си империализми по света, е по-необходима от всякога.

 

Вече няма друг път. Това е условието за ренесанса: между изолационисткото изкушение и потъването в незначителността, това е пътят на бъдещето. Историята учи, че народите избират правилните решения, само след като са опитали всички останали (Аба Ебан): ето защо е дошъл моментът да излезем от систематичното противодействие на всяко нововъведение заради страха да не излезем от Историята.

 

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

6 коментар/a

observer на 05.06.2018 в 21:47
Популизмът е само средството до което прибягват управляващите, когато нещата не вървят.
Една държава - един партия! на 07.06.2018 в 09:51
Хахахаха, ми, дай бе, чиче, да върнем чл. 1 на Живковската конституция!
След като оплускаха като бесни свини къде каквото имаше за изяждане... на 07.06.2018 в 14:02
...първо в Южна, а 2-3 десетилетия по-късно и в Източна и Централна Европа най-накрая просветените европейци в лицето на Жак Жюлиар изплюха камъчето: "С други думи, в икономическата сфера трябва да останем европейци. Но в политическата, дипломатическата и военната област, трябва да станем френско-германци. Тази Европа за двама няма да бъде по-малка, но по-мощна от днешната Европа на 27-те. Допълняемостта на двете страни е очевидна." С други думи европейците от "Европа за двама" ще продължат да ядат до пръсване и посиране, а ние останалите ще продължим да им сервираме и да им чистим мърсотията! Извинете, но ако е така по-добре е да дойдат руснаците в териториите извън "Европа за двама", а за да се възцари вселенска справедливост е добре Арматите да пазят и южната и западната граница на Европа! Бъдете здрави!
Напиши коментар: на 07.06.2018 в 14:18
"Принудителното й разширяване стана източник на нейното безсилие." => Принудителното й за нас бедните европейски роднини разширяване стана източник за несметни богатства за фамилиите, фирмите и страните от "Европа за двама", а имено Франция и Германия. Двете държави са сред главните виновници за избухването на двете последни световни войни, опустошили географска Европа демографски и стопански, защото лакомията на елите им е безмерна, както и алчността им! "Идентифицирането й с един бесен икономически либерализъм, неизбежна последица от прекомерния й плурализъм, я отслаби спрямо големите й конкуренти, САЩ и Китай." => Жак да не е първият стъпил на Луната французин, където е чакал 50-ина години да го приберат обратно, та е пропуснал да забележи, че двете държави от "Европа за двама" са основните проводници на модерната форма на тоталитаризъм: войнстващия либерализъм, което е следствие от същите тези лакомия и алчност!
Elizabeth на 10.06.2018 в 14:20
Празни философски дрънканици. А тоя да го преселим за един месец в Сен Дени, някогашният духовен център на Франция, с великата катедрала, гробница на френските крале, а днес мръсно арабско-негърско гето. Един месец да прескача боклуците на отвратителния пазар до същата катедрала и да не види бял човек в родната, велика, интелектуалска Франция, та пак ще си говорим. Ако истинската, християнска Европа оцелее от това, на което я подложиха еврогейците, това ще се дължи на Източната и част, на Унгария, Полша, Чехия, Словакия, Словения, пък дори и на нас, въпреки съзнателно наложеното ни опростачване и манипулиране,, и въпреки политическия ни боклук.
Чевенгур на 11.06.2018 в 02:29
Казуистика и демагогия. "Никой не е влагал толкова много интелигентност за да ни убеди да бъдем глупави." Волтер

Напиши коментар