В цял свят, във всяка страна има по-ревностни и свръхревностни запалянковци, които са склонни да възприемат всеки значим успех на сънародник като повод за общонационална гордост. Обаче инфантилното и незрялото в цялата тукашна работа е, че сякаш искаме Гришо - и другите Гришовци в разни сфери - български учени, изследователи, медици, предприемачи, спортисти по цял свят - автоматично да заместят липсата на съединителна тъкан в българското общество. Да запълнят дупката в колективните усилия.

 

 

Вярно някога са казали, че първо определяме и едва след това виждаме. Първо определихме новата Мис България, че е грозна, а след това започнахме да разсъждаме, защо не е. Обилно оръсихме Григор Димитров с народна любов, а след това искаме от него да каже на света, че първо е българин, а после професионален тенисист. Можем да се гордеем, че побългарихме социалните мрежи, като ги превърнахме в голям кашон от представи. Хоризонтът ни обаче се блъска о собствените ни културни прегради. Опитваме се да разсъждаме на глас, а всъщност търсим единствено одобрение, а не разговор. Свободата във фейсбук, до колкото я има, показа отново, че сме мрънкаща нация от всезнайковци, които мерят успеха по височината на собствената си сянка. Тя не може да стане по-голяма, защото просто толкова си можем. Но и не само. Наблюдаваме истински марш на "единните фронтове на посредствеността" (по Иван Хаджийски). 

 

Всеки път инфантилно се впускаме в поредната истерия 

 

"Кой е по българин" - усилвана с всеки изминал ден от "социалките" - а би трябвало вече да сме се поучили от предишните случаи, че това е само безсмислено хабене на обществена енергия. И като цяло липсва "поумняване от този шум". Преди се сърдехме на Христо Явашев - Кристо, че го било срам да казва навред, защо не е българин. Не говорел нито български, нито искал да се върне в България. "Българщината" все се измерва от липсващия мирис на чубрицата, филията с лютеница или някой стих на Ботев. Все се бутаме да осмислим света през битовото и затова и пришиваме успешните навън нашенци. 

 

Ако Григор Димитров си е в родното Хасково, ще му се радвам, че се е снимал до градина с домати. Ако е някъде навън ще го пристискаме да си каже, че е българин. И ще пляскаме в екстаз, когато го направи. "Тази победа означава много за мен, за семейството ми, за екипа ми, а също и за страната ми. Горд съм, че съм българин, цял живот съм играл за страната си и съм сигурен, че хората ще го оценят", каза Димитров след като спечели финалите на ATP. Ние непрекъснато имаме нужда да създаваме собствени богове, а при първи неуспех да го сринем с омраза. Дори сме готови да добавим горчилка в чашата с празнично опиянение. "Ще дойде ден, в който Григор ще падне. Все някога ще се изправи пред Бойко Борисов", пошегува се народният разказвач на вицове в социалните мрежи. 

 

Няма нищо лошо в радостта и положителните емоции,

които се създават около победа като тази на Гришо.

 

В цял свят, във всяка страна има по-ревностни и свръхревностни запалянковци, които са склонни да възприемат всеки значим успех на сънародник като повод за общонационална гордост. Обаче инфантилното и незрялото в цялата тукашна работа е, че сякаш искаме Гришо - и другите Гришовци в разни сфери - български учени, изследователи, медици, предприемачи, спортисти по цял свят - автоматично да заместят липсата на съединителна тъкан в българското общество. Да запълнят дупката в колективните усилия. Стара, често повтаряне максима е, че сме народ от силни индивидуалисти, които поединично могат да постигнат върхове от световен мащаб. Но пък тримца заедно и една малка лодка в езерото не могат подкара.

 

Изблиците в социалните мрежи изкараха видимите проявленията на колективния конформизъм. По нашенски той се изражда в себичност от липса на внимание. Ние винаги се чувстваме длъжни да коментираме злободневието на деня в мрежата. И го правим, за да се харесаме на другите. Има дни, в които фейсбук е пълен с експерти по геополитика, Брекзит, Каталуния, атомната енергетика, Близкия Изток. Социалните мрежи вадят грозните похвати на моралната полиция. На едро наричаме американците и британциите нации от глупаци, задето били избрали Тръмп или са решили да напуснат ЕС, а тайно се надяваме да емигрираме при тях. 

 

У нас не само първо определяне, 

а и съдим след това виждаме какво сме надробили.

 

Механизмът е същият и с периодичните скандали около "миските", представянията на България в конкурси като "Евровизия". Мрежите създадоха виртуални групи, които имат защитен рефлекс и се превръщат в морализаторски глутници - те говорят за "качество", за морал, за етика, за принципи. Самите те обаче неистово ги отричат. Лицемерничат с красиви и умни думи. "Другарският съд" е основен инструмент за унищожаване на различността. Стигматизирането - новата "алена буква" да те облекат в политическо клише: "ляв", "десничар", "русофил" или "русофоб", "тръмпист", "путинист", "удобен". В какъв свят живеем, след като и днес се водят негласни списъци за правилни и неправилни хора? И то ги списват именно глашатаи на днешния морал, често виждайки себе си като единствено прави. "Колебание" е чужда дума. 

 

В последните месеци критични гласове на властта бяха докладвани от подобни групи и блокирани за месец, два три. Само защото не мълчат и не се вълнуват от намаления в моловете, "пръжки и запръжки" или игрите между котенца. Конформното поведение на посредствеността създава страхове да обявиш свое, различно мнение. Шептене "по коридорите" или в "тайни групи" в социалните мрежи - това са форми на самозащита. Посредствеността обича подражателството и неговото тиражиране, разпространение и огласяване. Тя се храни от това да бъдеш харесан в групата. Самата достига до състояние на тотално отричане - дори, ако не хареса едно мнение, то натискът на посредствеността го обявява за неистинно ("фейк"). 

 

Да, посредствеността обединява и сплотява, но и нейните "дрожди" са храна за самомнителност, ожесточена вътрешна, лицемерна нетърпимост. Затова, колкото малка и сплотена да изглежда една група от посредственици, тя ще създаде поредица от лобита, които ще водят борби за надмощие в сенчести ъгли и кьошета. Те ще се крият един от друг, ще ехидничат по между си. Никой няма да бъде пожален. Тези лобита могат да доведат до самоизяждане и разпад. Но посредствеността винаги може да събере едни разделени с други и така да формират новите "единни фронтове", развявайки знамената на дигиталната омраза.

 

 

Текстът е публикуван в личния блог на автора 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Братя по оръжие

Братя по оръжие

Арабската страна си търси доставчици на военно оборудване, които не за...

3 коментар/a

Това е малко неточно на 30.11.2017 в 08:54
"На едро наричаме американците и британциите нации от глупаци, задето били избрали Тръмп или са решили да напуснат ЕС, а тайно се надяваме да емигрираме при тях."_______________________________________ Доста по-точно би било, ако се напише така: ЕДНИ на едро наричаме американците и британциите нации от глупаци, задето били избрали Тръмп или са решили да напуснат ЕС, а ДРУГИ тайно се надяваме да емигрираме при тях.
Васил Здравков на 30.11.2017 в 15:10
И така, от дума на дума стигаме до какво ? Бруталното число 80. Какво 80 ? 80 %. Sorry.
observer на 30.11.2017 в 19:58
Интересно как глупавата изцепка на един неуравновесен човек. преподавател и ляв депутат на среща на хасковския Ротари клуб се превърна в крилата фраза. Хубаво е да се мислиш за умен. Било, че си от 20-те процента юберменши, да напомня, оня депутат не е нацист, а ляв, от БСП, било, че превъзхождаме ония кравари, пиндоси, хамериканци и т.н. По рождение. Е, умни сме, освен това сме красиви, силни, трудолюбиви и гостоприемни. И какво? Само ние си го знаем.

Напиши коментар