По Дунав мост 2: До Крайова и назад

<p>Възможни отговори:<br /> А) Вагоните са там, локомотива го няма (напълно възможно!)<br /> Б) И локомотивът е там, но машиниста го няма (еднолична стачка?)<br /> В) И вагоните, и локомотивът, и машинистът, и пътниците са налични, но чакат приятелски влак (моля?).</p> <p>В случая верният отговор е В! Пълната с пътници композиция за дунавския град е строена на 10-и коловоз (просто от 11-и до 13-и са в ремонт, иначе щеше да е накрая) и всички пътници чакат търпеливо закъснелия трен от Бургас, чиито пътници гонят връзката с Видин.</p> <p>15 минути по-рано от часа на тръгване &ndash; 07,00, динамична като тайфун на забавен кадър, касиерката на столичната жп гара обяснява, че няма нужда да се бърза с покупката на билета, защото не е сигурно точно с колко ще закъснее бургаският трен. Като чува, че искам и запазено място, тя наобикаля колежките си по другите столове, разравя се в някакви бумаги и донася при себе си изхабен и полуразкъсан лист, на който са изобразени местата в първокласния вагон за Видин. След като се взира в драсканиците съсредоточено като генерал в схема за мащабна военна атака, открива свободно място и го задрасква старателно с химикалката. 17,50 лв. е цената в една посока.&nbsp;<br /> Пътуването с БДЖ е на първо място, приключение, което се помни цял живот (всеки път)! А ако го разкажете на достатъчно хора, те ще предават вашето преживяване като минилегенда с елементи на комедия.&nbsp;<br /> Идеята за воаяжа е проста, пълна с добро лятно настроение. Маршрутът е от София до Видин, а оттам според разписанието на БДЖ остават 45 минути, за да бъде хванат международният влак за Крайова, който минава по Дунав мост 2. Тренът, разбира се, спира и на други места в Румъния, но там човек и да иска, няма къде да отседне. И макар че около век видинчани чакаха мостова връзка с отсрещния Калафат, влакът не стига до него, а спира на гара, от която се взима друг влак.&nbsp;<br /> Фериботът вече не работи. Затова видинчани, които искат да отскочат до отсрещния град и не са с лична лодка, не могат да плуват срещу течението, не карат кола или колело, всъщност така и не отиват до съседите отвъд Дунава.&nbsp;</p> <p>Първокласният вагон за Видин е страхотна изненада &ndash; нито е с цял салон, рециклиран, второкласен, ама да пише &bdquo;1 класа&ldquo;, нито е на купета &ndash; едно средно положение със силно редуциран брой седалки поради странната вътрешна архитектура и естествено &ndash; не предлага нещо общо с комфорта на първокласен вагон. Климатик няма (някой е очаквал друго?!), но прозорците се отварят и после дори се затварят (което също си е късмет).&nbsp;<br /> След 40 минути чакане малко момченце заявява, че му стига толкова в този влак, затова иска в друг. Бебенцето в количка е нахранено, преповито и вече сладко спинка.&nbsp;<br /> Когато в композицията нахлуват задъханите пътници от бургаския трен, те дружно се изказват за естеството на условията, в които попадат.&nbsp;<br /> След потеглянето на 45-ата минута транспортната бригада (началник-влакът и кондукторът) с огромни усмивки и с безкрайно учтиво отношение замазват времевия гаф и ободряват пътниците, че влакът ще се движи възможно най-бързо. Въпросът как да бъде хванат международният влак за Крайова предизвиква моментен смут, но само секунда по-късно, явно напълно обигран в подобна ситуация, кондукторът е делови: &bdquo;Няма страшно! Колко души сте?&ldquo;. &bdquo;Само аз...&ldquo; &bdquo;Добре! Ще се обадим веднага на гарата във Видин, влакът ще ви чака!&ldquo; Десетина минути по-късно лично се представя началник-влакът. Той се свързва по телефона с касата във Видин, за да бъде предварително издаден билетът и на място само да бъде платен. Учтива служителка успокоява в слушалката: &bdquo;Няма страшно, миличка, влакът ще си те чака! Само именцата си дай, аз ще ти напиша билетчето и всичко ще е наред! Ще те чакаме, първа ще минеш на касата, дължиш точно 30,54 лв. за двупосочен билет&ldquo;.&nbsp;</p> <p>Служителите във влака са толкова усмихнати, че след като са се качили и вече се возят, хората престават да се сърдят за закъснението и безгрижно гледат през прозорците. А навън е слънчево и топло, пътниците излагат лица на вятъра и поемат от горещата му свежест. В първокласния вагон тоалетна няма, така че и отникъде не идат омайни пари.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/jaeAk323A-s?wmode=transparent&amp;jqoemcache=uwWD4" width="425"></iframe></div> <p>За да е още по-свежо, вратата на вагона се отваря сама и така вътре влиза и още ветрец (през зимата от същото обикновено се образуват преспи и навявания).</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/5oVi6c4-9ss?wmode=transparent&amp;jqoemcache=qEMBr" width="425"></iframe></div> <p>По наклона към Видин влакът традиционно се движи с около 80&ndash;90 км/ч. и усещането е за тракащ полет в равнината. Пристигаме на видинската гара около 10 минути след като международният влак за Румъния трябва да е потеглил. Може да се каже, че цял шпалир очаква пристигането ми, връхлитам в зданието на гарата, подавам точно пари и съм поведена към входа на международния трен. Там сборна бригада от румънски и български митничари проверяват личната ми карта и с широка усмивка ми дават път.</p> <p>Когато влитам в едновагонния влак, натоварена с три самара багаж (друг път ще коментирам защо една жена не може да пътува с по-малък брой дисаги), насреща се усмихват широко двама души: мъж с раирана фанелка и жена с униформа, която явно е кондуктор. Тя учтиво проверява билета ми и ми посочва да седна.&nbsp;<br /> Поемам си дъх и се оглеждам. В единствения вагон на международния румънски влак пътувам само аз.&nbsp;</p> <p><br /> &nbsp;&nbsp;<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_q76R0VOcphAVbE27oRhibwYA2HfIMB.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p> <p><strong><em>В дъното се вижда кондукторката</em></strong></p> <p>След като става ясно, че не говорим нито един език, на който да се разберем, тримата се ръкуваме енергично на няколко пъти и с жест получавам покана да гостувам при машиниста. Чувствам се като господар на положението и съм с веселото чувство, че съм си взела сама влак (мой си е, след като само мен чака, за да се кача). Във влаковагона обаче климатик не работи, температурата навън е около 40 градуса и затова щастливо влизам в ролята на куче, което си вее ушите през прозореца на машиниста. Струята от високата скорост е леко давеща, но е приятно &ndash; поне потта не се лее като с кофа.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_0cJ63J1SVq9wmlbpszgKSrgQ1ixg1j.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p> <p>От видинската гара до Дунав мост 2 отнема около 10 минути. Самото преминаване на съоръжението, чието изграждане е отнело 109 години &ndash; от деня на първия меморандум, подписан за построяването му, до самото му откриване &ndash; е вълнуващо като полет с марсоход. Това е вторият ни мост на Дунава бе, хора! И по него със скорост от 120 км/ч се прелита за минута. Красота, гладко возене, никакво поклащане! Мостът е наистина красив!&nbsp;<br /> Влизането в Румъния е ознаменувано с колиба и чичо, който седи на малко столче пред тясната гранична будка. Возим се гладко още 10-ина минути и навлизаме в същината на румънската релсова реалност, която се води също така Европейски коридор №4.&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/N-QH4CsILrs?wmode=transparent&amp;jqoemcache=N9o6l" width="425"></iframe></div> <p>Скоростта рязко спада на 30 км/ч. Соча километража на машиниста и произнасям: &bdquo;Ъ! Ъ? Аааа!&ldquo; &bdquo;Ъхъ &ndash; а...&ldquo; &ndash; той посочва километража, завърта с пръст нагоре, сякаш скоростта се вдига, и ми посочва полето. Разбирам, че с по-висока скорост ще преминем на свободен режим на движение. Релсите пред нас са криви &ndash; и по хоризонтала, и във вертикала. Люлеем се здраво.&nbsp;<br /> Още на първата гара в Румъния започват да се качват местни цигани &ndash; то в този регион друго население няма. Изпращачи по разрушените, прашасали и отчайващи спирки най-често са овце и магарета.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_S1wB8AkasgBBMXWYmpyC9q3pg5IOlJ.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p> <p><span style="font-size:13px">Пътят прилича на африканско трасе в саваните през сухия период, но местното население са по-скоро индианци, отколкото африканери.&nbsp;</span></p> <p>Истината обаче е, че видът на гарите у нас и в Румънско е доста, доста сходен. С едното успокоение, че при тях е още по-мизерно.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_7dLDOTe93GpEhcCdaYCJAM9EbpJUd5.jpg" style="height:338px; width:600px" /></p> <p>Но можем да сравним положението у нас и у северните ни съседи.&nbsp;</p> <p>&nbsp;&nbsp;<img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_DlipZ7jdgnTG1bSEp3C2MdOWS0lBUz.jpg" style="height:335px; width:595px" /></p> <p><strong><em>Гара Габровица</em></strong></p> <p>&nbsp;</p> <p><strong><em><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_HyVZXU7g8oE14GdXkC1WEOasK2s6En.jpg" style="height:338px; width:600px" /></em></strong></p> <p><strong><em>Румъния</em></strong></p> <p>Е, нашата гара Габровница е буквално старовиенска постройка на фона на румънския курник. Но почакайте, при съседите може да е още по!&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_GlVBlTvsaDQOFVuSTOuVL9JVBuY4AC.jpg" style="height:338px; width:600px" /></p> <p><strong><em><span style="font-size:13px">Това е още една гаричка по трасето на Европейски коридор №4. Тук и куче не би се приютило.&nbsp;</span></em></strong></p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/68Yz0rHvqUM?wmode=transparent&amp;jqoemcache=E64LJ" width="425"></iframe></div> <p><em>Фактите сочат, че румънците нито искат, нито ще си направят усилието да подменят жп трасето, което води от България към тях. Нямат и причина. И така всеки, който се качи на международния влак от Видин към Румъния, освен че може да се чувства като еднолично наел влак, навлизайки в Румъния, може с тялото си да усети защо този коридор няма да го бъде. Така че онези няколко километра, дето се прелитат с влак на наша територия, могат да бъдат обърнати на атракцион &ndash; достатъчно е да бъде пусната открита композиция и пътниците да си веят косите, когато в града температурата надхвърли 40 градуса, а комарите атакуват като &bdquo;МиГ&ldquo;-ове.&nbsp;<br /> Горчивата истина е, че тези релси заедно с моста идват от нищото и водят в нищото.&nbsp;<br /> През 2007 г. се говореше за скоростна жп линия София&ndash;Видин на цена 3,5 млрд. евро. През 2009 г. сумата някак си спадна на 2,9 млрд. евро, после бе свита до 2,7 млрд. евро. Финансирането щеше да е европейско. Но се оказа, че всичките пари за целия програмен период са колкото прогнозната (неясно въз основа на какви проекти) стойност на тази скоростна линия. И тогава специалистите по транспорта рекоха, че ще намерят други европейски пари.<br /> Сериозно?&nbsp;<br /> Междувременно беше извършена малко рехабилитация по Искърското дефиле, а плановете за бъдещи дейности включват отсечки с дължина, които всяко селско пиянде може да пробяга дори на градус.&nbsp;</em></p> <p>На една от гаричките по пътя във влака-вагон се качват две видими и от самолет чужденки с големи велосипеди и една камара дисаги.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_rhXmSigoLq1CeHxJArx4mid6ePAcTb.jpg" style="height:338px; width:600px" /><br /> Русокосите жени изглеждат почти като баба и внучка, но всъщност се оказват приятелки от Белгия. Младичката Ева работи в Европарламента, а Клаудия отказва да признае възрастта си, но казва, че от доста години е щастлива велопътешестваща пенсионерка. Още като младо момиче решила да иде на гости на приятелка във Франция. Качила се на колелото и тръгнала. И оттогава &ndash; все така пътува.<br /> За това пътешествие е тръгнала от Сан Азер във Франция, минала е през Швейцария, Германия, Австрия, Словения, Унгария, Хърватска, Сърбия, България и с навлизането си в Румъния се целеше в Констанца, откъдето със самолет двете дами щяха да се върнат у дома. За нея дължината на изминатия път ще е около 3 хил. км, а за Ева едва около 1900 км, защото тя е стартирала от Будапеща &ndash; отпуската й недостигала, за да направи същото пътешествие, което продължава два месеца и половина.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_OlsMIk5YIRpKtDs1m2sU7PdlVravD4.jpg" style="height:337px; width:600px" /></p> <p>Докато се поклащаме бавно и тънем в жега и собствен сос, двете разказват за своите приключения по пътя. Най-топлото посрещане в България получили в градчето Брегово. Докато се чудели къде да опънат палатката си, попитали преминаващ циганин с всемирния език на знаците. Той широко разперил ръце и им посочил полето &ndash; да се настаняват където си искат. В този момент обаче от портата на двора си към тях с бастуна си замахала престара бабка. Оказала се на 95 години и тържествено ги поканила на сигурно място зад стобора, където също гостоприемно им посочила да си изберат място. После им предложила своя външен нужник с пригодена кофа за къпане като душ. Накрая лично ги завела до градинката си с домати и други зеленчуци, та да си наберат оттам и да си хапнат колкото им душа иска. Пак с бастуна ги упътила към селския магазин, откъдето си купили хляб и още нещо, което влязло в торбата им, без да ги питат, като комплект с хляба &ndash; било много кисело! Подушването на бурканчето разкри нашенска туршия, която магазинерката продавала като &bdquo;домашен екопродукт&ldquo;. &bdquo;Е, как разбрахте, че е домашен еко продукт?&ldquo; &ndash; чудя се. Инициативната нашенка изиграла цял етюд, като постоянно повтаряла: &bdquo;Екология, екология&ldquo;, а с ръце и тяло показвала копане, садене, бране, рязане на парченца и после сочела буркана. За 1 евро сделката била повече от приемлива.&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/uGZnq-o72Tg?wmode=transparent&amp;jqoemcache=4uvhE" width="425"></iframe></div> <p>Възрастната Клаудия вади уред за мерене на кръвната захар. &bdquo;Аз съм диабетик от 30 години, но всичко е въпрос на организация на живота&ldquo; &ndash; обяснява тя и убожда пръста си. Без да се притесняват от условията, жените изтеглят на земята торба с храна, оттам се изтъркулват разни продукти, от които те сглобяват нещо, учтиво предлагат и почерпка. Хапване, което трудно може да мине за вкусна храна, но важното било да са яли.&nbsp;<br /> С Ева си говорим за качеството на евродепутатите. Тя работи като фотограф от няколко парламента и ги вижда потопени в светлината на собствените им ореоли. &bdquo;Българските евродепутати са единствените, които идват до фотоотдела с делегация &ndash; един ги води, друг им превежда, трети им урежда снимката, от която се нуждаят. Повечето от българите дори не могат да се оправят в сградата &ndash; някой трябва да им помага. Когато депутати от другите държави се нуждаят от собствена снимка, от някоя, направена по конкретен повод &ndash; идват, попълват си заявката, тръгват си. Но не и българите &ndash; те влизат в група!&ldquo;<br /> Нас ни чака път и с наслада се потопявам в историята за избора на Станишев за евродепутат, който нямаше да бъде евродепутат, но само водач на листа, но за когото стана ясно, че вече няма никакво място като водач на вечно губеща партия, както и за късмета на Любимец 15. &bdquo;О, него ще го позная веднага, обезателно! Веднага ще ти пиша!&ldquo; &ndash; смее се Ева. &bdquo;Оглеждай се за млад социалист, неориентиран, търси място под слънцето&ldquo; &ndash; продължавам с инструкциите.<br /> Ева обобщава, че все повече жители на отделни държави коментират своите евродепутати като изпратени в заслужена пенсия в Европарламента, че все повече хора са изпълнени с неуважение към персоните, които застават на европейските парламентарни банки. &bdquo;Начело стоят изключителни политици, сред тях са специалисти, познавачи на Европа и на света, но малките, местните битки не са за качествените хора, подредбите на листите са пазарни, конюнктурни, политически, но не и по компетентност! Това вече на всички е ясно&ldquo; &ndash; коментира още Ева.&nbsp;</p> <p>След 3 часа лашкане по релсите, когато вагонът е пълен на две трети, все пак пристигаме в Крайова. Температурата е сгряваща &ndash; поне 40 градуса.&nbsp;<br /> Помагам на Ева и Клаудия със свалянето на една раница. Всичко друго те пренасят на перона с шутове и накрая смъкват и велосипедите.<br /> В задушаващата жега те се готвят да атакуват отново с въртене на педалите.&nbsp;</p> <p><strong>Крайова &ndash; богат-беден и много цветен</strong></p> <p>Да живеят модерните технологии! Така наместо да се опитва да произнесе нещо, човек бутва таблета си с извадена на екрана хотелска резервация в лицето на таксиметровия шофьор и той уверено подкарва колата.&nbsp;<br /> Още с тръгването ни водачът дава знак, че няма нужда да си слагам колана. Забелязвам, че стилът му на каране е меко казано състезателен, но решавам, че съм попаднала на темпераментен тип. Важна подробност е, че всички таксита са легални и макар да изглеждат стари и раздрънкани, човек може да е спокоен, че няма да го одерат. За 10-ина минути возене цената е едва 3 лв. Всъщност тарифата на километър е по-ниска, отколкото в който и да е български град, и е около 55 стотинки, а горивата им са по-скъпи от нашите.&nbsp;<br /> Четиризвездният хотел, който съм избрала от резервационен сайт, е в стара и изящна сграда почти в центъра на града.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_Gsp9f7tk6cbvXF9pGwr9qyYETT54pJ.jpg" style="height:338px; width:600px" /><span style="font-size:13px">&nbsp;&nbsp;</span></p> <p>&nbsp;</p> <p><span style="font-size:13px"><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_86cxfrFIMMVYhSDqhkXJtnhs2bm7fL.jpg" style="height:338px; width:600px" /></span></p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_RnR4V7vBPinLgFDU6Uf3EIrVbt7xBm.jpg" style="height:736px; width:491px" /></p> <p><strong><em>Снимките на изящното стълбище подлъгват много от гостите на хотела</em></strong></p> <p>Още на рецепцията става ясно, че служителката борави с едва няколко думи на английски и дори да разбере зададения й въпрос, по никакъв начин не може да отговори. Изненадите обаче тепърва предстоят: в смазващо горещия ден просторната и красива стая се оказва без две неща: без гардероб и без климатик. За дрехите е сложена пречка с две закачалки, а за охлаждане мога да вляза в модерната душ кабина с дюзи. Това обаче си остава най-прекрасният четиризвезден хотел, който може да се купи за 33 евро на нощувка. Закуската е включена в цената, избира се по менюто и е страхотно вкусна. Не се учудвам обаче, че на утрото съм единственият клиент в заведението.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_jsKbwGi2h8lFTBkwwrrLu5uV1Fp8d0.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p> <p><span style="font-size:13px">Опитът да се разберем как да стигна до забележителностите на града удрят на камък и в крайна сметка двете излизаме на тротоара пред хотела и с ръкомахане младото момиче ми показва накъде да се движа.</span></p> <p>Ако се вярва на сайтовете за туристически забележителности, в Крайова те са цели 7 &ndash; художествената галерия, историческият музей, центърът на града с общината, пеещите фонтани, паркът, една сладкарница и още един музей, който е неоткриваем от неговорещ румънски, защото няма начин човек да обясни какво търси.&nbsp;<br /> Най-лесно намираема е художествената галерия, която не работи. Всеки може да влезе в двора й, да се възхити на ремонта на фасадата, извършен с европейски пари. Кога ще е отворен за разглеждане и отвътре &ndash; никой не може да обясни, но то няма и кой.&nbsp;</p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_vxtfI0V02d9nT2ZezwF0ia6M67svgG.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p> <p>&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_wLdZ1VZXW2b5q47qjGWYHe9N1fVtKc.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p> <p>Само още две-три минути разходка и се излиза на големия градски площад с прекрасната почти дворцова на вид сграда на общината. Пеещите фонтани не работят и всъщност след около 3 минути човек е видял всичко най-забележително от центъра на града. Витрините на магазините наоколо приличат на базари с дрехи втора употреба и само приветливите заведения на централната пешеходна алея създават някакъв оптимизъм.<br /> Похапването е на цени, сходни с България &ndash; в италиански ресторант основното ястие е 11 лв, салатата е 7 лв., напитките са средно по 1,5&ndash;2 лв.&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/rFWptvRqvhA?wmode=transparent&amp;jqoemcache=8HQGg" width="425"></iframe></div> <p>Градът всъщност е с около 240 хил. жители, дори си има трамвай. Градските автобуси обаче изглеждат странно и старовремски на фона на модерните автомобили, много от които са с видинска регистрация. Както навсякъде в Румъния, самото заставане на тротоара на пешеходна пътека означава, че всички коли спират. Модата сред младите хора е карането на ролери, като дори в малките часове на нощта групи младежи се пързалят неуморно насам-натам.&nbsp;<br /> Из целия град, от една страна, великолепни стари сгради се рушат, а дървета никнат от балконите и от прозорците им, а редом с тях са същият тип здания, ремонтирани така изящно, че приличат на картинка от приказките. Макар че старанието в поддържането на града се вижда, усещането е за бедност. Въпреки местата с очевидна мизерия навсякъде е чисто, не се вижда нито едно бездомно куче. Разстоянията за ходене са големи, но това установявам едва след като са ми излезли мехури от сандалите, а сочените с пръсти от добронамерени минувачи 5 минути пеша до парка се оказват около час разходка при 45 градуса.&nbsp;</p> <p><strong>Паркът на Крайова&nbsp;</strong></p> <p>е всъщност нещото, заради което си струва разходката до този град. Той е толкова красив, богат, пъстър, така фантастично изграден, че може да му се посвети цял ден &ndash; няколко дни подред. Езера, рекички, мостчета, беседки, лебеди, патици, водоскоци, фонтани, водопади, гъсти сенки, изящни пейки, много сладолед, фонтанчета за пиене, полянки за пикник... Истинският живот на града кипи именно в парка. Може да се кара колело по равни алеи, да се катерите сред дърветата по хълмчетата, да играете на федербал, да се надбягвате с кучето, да пуснете бебето си да пълзи, да се возите на водно колело в някое от езерата, да се любувате на красивите отражения на дърветата в рекичките, да храните птиците. В парка жегите не се усещат.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_9hXngZigWfi7kJcsav96uRlDFnSBRD.jpg" style="height:400px; width:600px" /></p> <p>Цените на напитките са около 10 на сто по-високи, отколкото в града. Малки спретнати капанчета предлагат и похапване. Изградени са кътове с детски площадки, заобградени с меки мрежи. Лунапаркове няма. Отново никъде не се вижда боклук.&nbsp;</p> <div class="embeddedContent"><iframe allowfullscreen="true" allowscriptaccess="always" frameborder="0" height="349" scrolling="no" src="//www.youtube.com/embed/qFe9WkLmDhg?wmode=transparent&amp;jqoemcache=rwOPR" width="425"></iframe></div> <p>Не влизайте в този парк, ако възнамерявате оттам да тръгнете направо към гарата. Омаяни от красотата, спокойствието и безвремието, ще се окаже, че сте ужасно закъснели и трябва да го пробягате целия за 5 минути, а това е сериозно изпитание (особено със споменатите в началото на тази история три яки по тегло дисаги).&nbsp;<br /> Таксиметровият шофьор, който ме взима към гарата (пред парка е предвидена такси стоянка), получава точни инструкции къде отиваме: &bdquo;Пуф, паф, пуф, паф, ту-туууууу!&ldquo;. За по-сигурно изигравам и с ръце движение по релсите. Той кимва разбиращо и потегляме. И тогава за мое изумление проговаря на сносен английски: &bdquo;Не сте успели да говорите с много хора, нали!&ldquo;. &bdquo;О!&ldquo; &ndash; успявам да възкликна. &bdquo;Аз съм учител. Всъщност съм автомонтьор, но преподавам в училище по предмет, който е общ за техниката. И в останалото време карам такси. Парите не стигат. Тук е бедно. Един завод имаме, дето произвежда едни неща за &bdquo;Форд&ldquo;, но иначе е зле. Заплатата ми е 450 евро, а като шофьор изкарвам понякога 300, понякога 400 евро.&ldquo;&nbsp;<br /> На гарата влакът от Крайова за Видин се композира навреме. Машинистът наднича навън и отдалеч започва да маха: &bdquo;Ехееееей! Ейооооо!&ldquo; &ndash; той е същият, който само ден по-рано ме е докарал в румънския град. Привлечена от индианските му възклицания, от вагона се показва кондукторката &ndash; и тя е същата! Прегръща ме приятелски, а машинистът свойски ми внася багажа и като го настанява, ми показва, че сигурно съм с як бицепс.&nbsp;<br /> На тази гара влакът се пълни с румънци, които ще слизат по селата. До мен, на четирите срещуположно поставени седалки, сяда мъж на средна възраст с възсилно опъната на тумбака му риза &ndash; всъщност копчетата всеки момент ще експлодират. Той доволно се отпуска до прозореца срещу мен на седалката и мята на мястото до мен... найлонов плик, пълен със сурова риба, а в другия &ndash; сурова наденица. До себе си е сложил раница, която някога е била зелена и без дупки. Тъй като явно не разбира нищо от свирепи погледи, грабвам пликовете и ги мятам в скута му. Пътникът остава леко учуден, но оставя рибетата и надениците до раницата. Ставам, завързвам дръжките на торбичките и ги вдигам върху багажното. С това изумлението на тъмнокожия пасажер достига връхната си точка.&nbsp;<br /> Лека-полека в идните два часа и половина вагонът постепенно се изпразва, а пътниците слизат по прашасалите спирки и полусрутени гари, за да се приберат по селата си. На едно място жена с каручка посреща приятелката си, другите си продължават пеша.&nbsp;<br /> Накрая по правата към България отново сме се събрали приятелската троица &ndash; аз, кондукторката, която ми дава да й нося шапката, и правим компания на машиниста. Той ни радва, като натиска свирката и плашим гаргите по полето.&nbsp;</p> <p><img alt="" src="http://glasove.com/img/news/41327_N1ULobKHrHWKOhu1KExUL1M7Fruy3m.jpg" style="height:338px; width:600px" /></p> <p><em><strong><span style="font-size:13px">По разписание пристигаме във Видин и си правим снимка за спомен пред влака.&nbsp;</span></strong></em></p> <p>На другия ден отивам до касиерката на гарата, за да й благодаря за милото отношение и експедитивното издаване на билета по телефона. Любопитствам колко души пътуват с международния влак. Тя възторжено обяснява, че по изключение съм била сам-сама натам и обратно. Ето, в съотвения ден пътниците ще са шестима! А понякога за месец се събират и 50 човека (оптимистично излиза, че са по-малко от двама пътници дневно).&nbsp;<br /> Докато си говорим набързо, тя успява да каже на всяка полюбопитствала в гишето й глава на пътник, че влакът от София ще закъснее с поне час, но може и да е повече. А кога ще тръгне обратно към столицата &ndash; никой не може да каже. &bdquo;Разходете се, пийнете нещо, починете си&ldquo; &ndash; съветва учтивата служителка. Тя лично още не била пътувала до Крайова, но може и това да направи някой ден, щото ето го де е.&nbsp;<br /> За връщането към София взимам автобус &ndash; за 20 лв. тръгваме навреме, охлажда ни климатик и пристигаме по разписание. Но едно приключение с влака никога не е за пренебрегване &ndash; стане ли скучно в компания, само разкажете как сте пътували от София до Видин и после до Крайова.&nbsp;</p>