- Автор: Валентин Хаджийски
- 10 Sep 2020
- 10405
- 20
Особено гласовити по интернет форумите са голяма група наши сънародници от Испания, които, вече инвестирали в живота си там, умират от страх да не би отделянето на Каталуния, дето се произвежда значителна част от БВП на страната, да ги направи по-бедни. Тези хора мразят и завиждат на каталанците за развитието им, обвиняват ги, че били разглезените деца на Мадрид, че изсмуквали соковете на останалата Испания и дори при Франко (!) били фаворизирани и субсидирани.
Говорят също, че сепаратизмът на Каталуния бил коварен план на Брюксел да унищожи националните държави. Това е пълна безсмислица. Истината е тъкмо обратната.
ЕС не само се обяви против независимостта на Каталуния, но оправда сопаджилъка на Рахой
и пълното му презрение към волята на народните маси. Това никога няма да бъде забравено и ще тежи на съвестта на ЕС. Бой до спукване на мирно чакащи да гласуват – такова нещо няма да видим и в Каракас, да не говорим за Москва и Пекин. Но то се аплодира от Брюксел.
Каталанските сепаратисти не се умориха да повтарят, че са за ненасилствени методи, няма да леят куршуми, да пробиват черешови топчета, да разбиват витрини. Заплашват сега с десетдневна стачка, но това е мирен протест.
Мадрид е този, който размаха сопата,
преби над 900 мирно чакащи да гласуват каталански граждани – и Брюксел благослови престъпната му десница. На първи октомври рухнаха и последните заблуди, че Брюксел значи демокрация. Брюксел значи открита диктатура на глобализираните финансови елити. Докато е възможно диктатурата да пипа с кадифени ръкавици, добре, но щом стане нужда, веднага донася от килера сопата.
Защо са нужни нови избори на 21 декември, след като в Каталуния имаше редовни избори в 2015 г. и избраният тогава парламент със 70 от 135 гласа, т.е. с абсолютно мнозинство (половината на 135 е 67,5) , прие декларацията за независимост? Как ще протекат изборите на 21 декември, след като Рахой окървави – с одобрението на Брюксел – референдума на 1 октомври, обяви извън закона лидерите на сепаратистите, затвори уебсайтовете им и назначи неизбрани от каталанците мадридски чиновници да управляват вместо народните им избраници? Дали Мадрид ще признае резултата от тези избори, ако е същият като в 2015 г., след като не призна референдума и вота на законно избрания парламент?
ЕС е против независимостта на Каталуния, но е причината за движението на каталунците за независимост
ЕС, особено еврото и политиката на остеритет, създаваща изкуствена дефлационна спирала и вкарала Испания (и Италия) без никаква вина (за разлика от дълбоко прогнила Гърция) в криза, по-лоша и от Голямата депресия от 1929 г., са причината за недоволството на каталанците, канализирало се във вековното русло на борбата за независимост, за република и за истинска демокрация.
Кой държи заедно националните държави и наднационалните обединения като ЕС?
Сега чета интересната книга на историка Ювал Ноа Харари „Сапиенс“, дето се казва, че най-важното, което отделя нашия биологичен вид, сапиенсите, от другите по-древни видове човеци като еректусите, данилованците и неандерталците, е способността ни, благодарение на по-усъвършенствания ни език, да поддържаме изключително сложна система междуличностни отношения в рамките на малката общност, в която това е възможно, и да създаваме абстракции, които ни обединяват в по-големи общности, дето не е възможно да познаваш всички хора и да имаш лични отношения с тях.
Антропологията показва, че максималният брой хора, с които можем да поддържаме ефективни междуличностни връзки, е около 150 или „числото на Дънбар“ – това бил и максималният брой на племената и селищата в праисторическата ера и до днес в традиционните общества в тропическата дъждовна гора.
Дори при такъв малък брой съплеменници човек трябва да възприеме и осмисли над 11 хиляди междуличностни отношения, което е и пределът на мозъчния ни компютър. Но как се създават по-големите човешки общности? Племенните съюзи, градовете, княжествата, империите, националните държави, наднационалните съюзи като ЕС?
Очевидно тези големи общности имат големи икономически предимства пред малките – предимствата на разделението и специализацията на труда в голям мащаб, или на езика на икономистите, на икономията от мащаба (economy of scale). Но въпреки това те не са възможни, ако не е налице нещо, което да замества междуличностните връзки в малкото племе, което да обединява милиони взаимно непознати хора в голямата общност.
Тази роля изпълняват абстракциите като „Испания“ и „Европейски съюз“, които позволяват на хората да възприемат напълно непознати далечни хора, често с друг произход, култура, религия и език, като свои, с които може да се взаимодейства спокойно. Но тези абстракции се нуждаят от осезаема опора в реалността.
Такава опора по отношение на ЕС по определение е споделеният мир и просперитет, т.е. преодоляването ужасите и лишенията на Втората световна война. По отношение на Испания след Франко – преодоляването ужасите на гражданската война и франкизма, т.е. демокрацията, автономията на регионите и отново споделеният просперитет.
Когато просперитетът липсва, няма кой да държи ЕС и Испания заедно – освен сопата.
В 1991 г. внезапно изчезна това, което държеше заедно СССР – комунистическата партия, нейната идеология, организация и готовността й за държавно насилие в тяхна защита, и СССР се разпадна. Горбачов избра да не противодейства на разпадането със сила, въпреки че можеше да го направи и че мнозинството от съветските хора дори в Украйна искаха запазването на общия дом в някаква форма.
От Голямата рецесия от 2008 г. насам пък изчезна внезапно това, което държеше заедно ЕС – споделеният просперитет. Особено зле се отрази това в Испания. Макар че в сравнение с Гърция тя бе отличник на еврозоната – държавният й дълг бе намален до 64% БВП – страната акумулира благодарение на еврото огромен частен дълг от 220% БВП. Този частен дълг финансира огромния имотен балон, спукването на който хвърли страната в икономическо бедствие, надхвърлящо опустошенията от Голямата депресия в 30-те години, когато, както знаем, Испания бе хвърлена в кървава гражданска война.
Както и в 30-те години, Испания, този път под натиска на Брюксел и Берлин в интерес на глобалните финансови елити, реагира на кризата на търсенето неправилно – вместо с повече търсене – с повече остеритет, с което задълбочи дефлационната спирала и страданието на народа от безработицата, загубата на спестяванията на милиони, фалитите по ипотеки и изгонването от жилищата на разорилите се семейства от банките кредитори. Бързият растеж на партиите на протеста като „Подемос“ е свидетелство за недоволството на масите въпреки пълното културно-пропагандно господство на глобализираните елити. В цяла Европа недоволните протестират срещу ЕС като причината за неволите им.
Растежът на сепаратизма в многонационалната испанска монархия е друг естествен резултат от Голямата рецесия. Каталанците свързват икономическата си несигурност с Мадрид, управлението на народната партия, поделение на ЕНП, и Брюксел. Те наистина казват, че искат да са извън Испания, но в ЕС, но това е непоследователност. Изглежда имат предвид един обновен ЕС на народите, а не сегашният на финансовата олигархия.
Има и друга важно нещо. Миналата седмица в еуфорията от обявяването на независимостта, радостта на каталанските знаменитости като Жозеп (по-известен като Хосе) Карерас, слушах внимателно песента на каталанския Виктор Хара – Луиз Лак „L’Estaca” („Залогът“) в Ютюб, с картинки от гражданската война, девойки с пилотки и „Но пасаран”.
За тези хора гражданската война е още жива и ексцесите на Рахой съвсем я съживиха.
Както за руския народ втората световна е още жива, и всичко, което виждаме там на 9 май, и безсмъртният полк, и как се вълнуват от украинските бандеровци, не е престорено. Рахой недооцени паметта, нетърпимостта на каталанците към франкизма. Преди десетина години, когато още четях сп. „Ню Йоркър“, пишеха за разкопаване на гробовете на убитите от франкистите по цяла Испания, нещо дотогава било забранено – разкопаха и гроба на Лорка. Бях много развълнуван от прочетеното и по Коледа 2006 г. в Мадрид се снимах специално пред паметника на Лорка, спомних си и стихотворението на Л. Левчев „Къде е тая кървава Гранада“, а новата 2007 г. и членството на България в ЕС посрещнахме триумфално на площад „Каталуния“ в Барселона с грамадна тълпа каталанци и пристигнали с ферибота генуезци.
Рахой мислеше, че с пластмасовата си народна партия, с пластмасовия си ЕС е стигнал края на историята и е в някакъв вечен, постисторичен пластмасов консумеристки рай. Но историята е жива – и както в Русия хората носят портретите на загиналите си във войната предци, така и миналия петък в Каталуния много хора развълнувано казваха: „ех, защо баба ми не доживя тоя ден, дядо ми все мечтaеше да се отделим от тях“.
А текстът на каталанския химн „Еls Segadors” („Жътварите“)? Той е писан в 1899 г. и разказва за събития от 1640 г. – „да прогоним тия хора, тъй нахални и надменни“ (служителите на кастилския крал). Републиканизмът и народовластието за популистка, градска Каталуния са неделими от независимостта й от консервативен, елитарен и феодален Мадрид.
И Меркел също не можеше да осъзнае реалността, която даваше право на Путин за Крим, и казваше, че той живеел в XIX век. Тези лидери на ЕС, Юнкеровци и Рахоевци, не са на тоя свят и ще бъдат изздухани от вятъра на историята. А за България по-валидни отвсякога са думите на Ботев: „Кажи ми, кажи, бедни народе...“
