На терористичните взривове в московското метро бе изграден ореол на вододел за съвременната руска политическа действителност. Медиите бяха почти единодушни, че те ще катализират драматични процеси както в самото общество, така и във властовите структури. Едните очаквания се свързваха с ерозиране на подкрепата за Путиновия модел на управление, а другите акцентираха, че трагедията може да бъде използвана за нови ограничения на правата на гражданите. И за да бъде напрежението повишено още, последваха взривове в Дагестан и Ингушетия, сякаш да покажат, че заканителното говорене на Медведев и Путин не се взема на сериозно от терористите. А как това говорене се възприема от самите руснаци? Този въпрос е равнозначен на въпроса за авторитета на властта или нейната дискредитация.
Отвъд терора

Когато се твърди, че загубата на чувство за сигурност ще подтикне масата от хора да поиска политическа промяна, се забравят два основни факта. Първият е, че страхът трудно се превръща в креативна сила. Напротив, той индивидуализира поведението, налага търсенето на собствено спасение и неслучайно след 29 март рязко се е увеличило ползването на таксиметрови услуги в Москва. За останалите ефекти от взривовете може да се спори, но последният е дори статистически забележим.

Вторият факт е, че страхът от терора поражда гняв и непримиримост в много по голям обем спрямо неговите носители, отколкото срещу тези, които не са го предотвратили. Търсенето на реванш и възмездие е много по-силно в сравнение с търсенето на начини за предпазване. Затова и всички, които обвиниха властта, че се е провалила, неизбежно се превръщат в ренегати, едва ли не съюзници или слуги на Доку Умаров. Да се атакува властта, когато още не са се успокоили страстите и страховете, не е особенно ефективно, още повече в руските условия, където авторитаризмът дискредитира успешно всеки носител на критика спрямо него. А ако дискредитацията не помага, там се намесват милиционерските палки или патриотичните юмруци. Отивайки да положи цветя на взривената станция на метрото, получи удар в главата 82- годишната ръководителка на Московската хелзинкска група Людмила Алексеева. По същото време на Триумфалния площад милицията арестуваше всеки, който бе дошъл да протестира против нарушаването на чл. 31 от руската конституция, гарантиращ именно свободата на събранията.

Но ако подобни реакции могат да бъдат наблюдавани във всяко общество, то руското притежава и свои автентични черти, които, от една страна, притъпяват ефекта от терора, но от друга – тотално обезсилват обществото. На първо място е страховитата липса на чувство за солидарност и състрадание. Извън кръга на директно пострадалите, останалите руснаци се чувстват не като потенциални жертви, а като щастливци, на които им се е разминало. Усещането, че терорът ще ги подмине, че това на тях няма да се случи, успокоява ситуацията, но и спомага същевременно трагедиите да се повтарят отново. Може да изглежда на пръв поглед парадоксално, но и властта, и терористите черпят дивиденти от липсата на гражданска смелост. За първите това означава лесно бягство от отговорност, за вторите – идеални условия за провеждане на кървави акции.

На второ място идват мистицизмът и чувството за обреченост. Не е ясно доколко бе дадена изчерпваща информация за атентатите в метрото, но във всеки случай тя беше в голям обем и позволява да се изгради картина на случилото се. Това обаче не предотврати развихрянето на всевъзможни слухове, които разводняват действителността и превръщат една реална трагедия в митологически сборник от разкази. Бягството от действителността няма как да породи реална политическа съпротива. Може да лиши една власт от подкрепа, но не и да я свали или поне да застраши съществуването й.

И не на последно място идва с лекота създаваният образ на врага. Той най-общо се обрисува с определението „лице с кавказка външност”. Не звучи смешно, но руснаците много биха искали да владеят Кавказ, ако може обаче той да не е населен с кавказци. Трябва честно да се признае, че милиционерските издевателства, на които са подложени чеченци, дагестанци, ингуши и др., не са плод на властова разпоредба, а на обществена нагласа. Органите на реда в тези сличаи служат не на Путин и Медведев, а на разбиранията на своите съграждани със „славянска външност” как трябва да се процедира с останалите. Голяма част от руското население е съучастник в политиката на натиск спрямо южните региони, за да се очаква сега да реагира негативно спрямо същата политика. Само в деня на атентата е имало три случая с нападения над чужденци с петима пострадали. Правозащитничката Галина Кожевникова вижда ксенофобските изстъпления като продукт на проповядвания от Кремъл патриотизъм и милитаризъм.

За поведението на властта се изписа много повече, но се сведе до две твърдения. Че Путин ще използва случая да „затегне” властовата система и че взривовете ще се превърнат в елемент от борбата за власт между Медведев и Путин. Към момента и двете са повече от спорни.

Подозренията спрямо Путин са подозрения спрямо рецидивист. Той използва взривовете на жилищни блокове през 1999 г., за да оправдае започването на Втората чеченска кампания, а трагедията в Беслан – за да унищожи по същество федералната система в страната. Въпросът е, че продължаването в тази посока вече ще предполага авторитаризмът му да се трансформира в тоталитаризъм. Съмнително е дали руският премиер се стреми към подобно нещо, да не говорим, че липсват и условия за неговото реализиране. Той изгради един сравнително завършен образ на политическа система, която трябва да се отбранява в много по- голяма степен, отколкото да се нуждае от развитие или радикализиране.

Речникът на Путин спрямо терористите, колкото и да изглежда заплашителен и агресивен, има за цел да защити едно статукво, а не да гради ново. Просто постигнатият от него властови комфорт трябва да бъде осмислен и след като на полето на борбата с тероризма това се получава трудно, акцентът се пренася на вербалното поле. Проблемът е, че това, което Путин предприема за запазване на собственото си реноме, се възприема от по-ниските властови нива като знак за поход срещу свободата на словото и политическите противници. Депутати от управляващото мнозинство вече предложиха да се носи наказателна отговорност за разпространяване на всяка информация, излизаща от терористичните среди, а също и за разпалването на „политическото противоборство в страната”. Плашещо прозвуча и фразата на Д. Медведев, че липсата на смъртно наказание в страната няма да попречи на разправата с терористите.

Но като цяло съществува усещането, че властта заема изчаквателна позиция. Тя следи как ще реагира обществото и това ще предопредели нейните действия. Проблемът е, че Кремъл не е в състояние да дефинира какво му пречи да се бори по-ефективно с тероризма. Разполагайки с практически неограничена власт, тандемът Путин–Медведев няма нужда от количествени подобрения, а от качествени. В това той се и проваля.
Създавайки своеобразна политическа система, днешният премиер изгради форми, но не им вдъхна съдържание. Всичко се държи на собствения му интелект, харизма и воля. Подобно творение може да съществува в някоя малка страна, но в Русия е невъзможно да се налага с един аршин навсякъде. Така наречената „суверенна демокрация” се опитва да замести необходимостта от изповядването на общи ценности в едно общество с еднаквото разбиране за това как да се консумира властта от управляващите елити. Тази подмяна по същество се явява и главният развъдник за сепаратизма и тероризма в страната. Но с това никой не се бори. Защото това, което е все пак търпимо за етническите руснаци, тъй като гарантира в някаква степен интегритета на страната, за малцинствените общности означава да живеят в условията на военна окупация. Спорно е, че опитите за икономическо развитие на Северен Кавказ ще преодолеят този проблем. За Кремъл е по-изгодно да представя нещата като плод на икономически проблеми, за да се прикриват политическите корени на сепаратизма.
Ако проявите на терора в другите страни са по линия на внасянето им отвън, то в Русия те са плод на вътрешните условия. Става въпрос за обществената дезинтеграция по социален и национален признак, която се подклажда от властовия модел, пълната липса на обществен контрол върху институциите и оттам тяхното тотално закостеняване и дискредитиране. Тук е голямата отговорност на руското управление, допускането на конкретния взрив в метрото е просто следствие на системните грешки в политическата матрица на Путин. Тя най-вероятно ще остане непокътната поради липса на сериозна алтернатива. Няма дори условия за нейната поява.

А за възможността Медведев да започне еманципация от своя ментор дори не следва да се говори. Следващият анекдот описва максимално красноречиво ситуацията:
Някога в бъдещето двама престарели мъже се разхождат из коридорите на Кремъл и единият пита другия:
- Помниш ли, че тази година има президентски избори?
- Да.
- А помниш ли на кого е ред да се кандидатира?

Още от категорията

Напиши коментар