- 10 Sep 2020
- 307
- 239
Във вестник “Седем” са публикувани два отговора на текста “Подкрепа за честността”, който пуснах едновременно във в. ГЛАСОВЕ и в. “Труд” миналата седмица. Отговорите са от Иво Инджев и Едвин Сугарев. Ще се възползвам от тях, за да прибавя няколко аргумента, които ми се струват важни. За мое съжаление реакцията и на Иво, и на Едвин е предизвикана по-скоро от честолюбие, затова няма да влизам в детайли, за да споря с нещата, с които не съм съгласен в текстовете им. Нито ще влизам в спор за това кой какво е правил, къде е писал, как е постъпвал. Прав е Едвин, когато казва, че проблемът на десницата е паметта, но не е прав в случаите, в които прилага тази памет избирателно. Именно тази избирателност – не само по отношение на миналото, но и по отношение на настоящето, ме провокира да напиша предишния си текст. Тук ще се въздържа да отговарям на конкретни подмятания от страна на Едвин Сугарев и ще жертвам собственото си самолюбие с риск да оставя няколко лъжи неопровергани. Това са дребнави работи, които нямат нищо общо нито със съвестта, нито с амнезията. И аз помня много добре какво съм писал и какво съм правил, виждам грешките си и слабостите си, но винаги се опитвам да обяснявам мотивацията си за едно или друго решение, както и смяната на позиции, която е неизбежна в политиката, и то особено в българската.
<p><br />Ще споря с Едвин само по един въпрос от миналото, свързан с в. “Седем” и нашата раздяла тогава. Тя, разбира се, има по-дълбоки основания, но конкретният повод беше следният: Едвин Сугарев твърдеше, че Иван Костов стои на входа и на изхода на “Кремиковци”. Ние с Люба Кулезич му казахме: дай фактите, докажи го и ще го публикуваме веднага във вестник "Седем“. Той се обиди и си тръгна. Това беше конкретната сцена, която си спомням добре, и му я припомням, за да кажа на всички останали, че подкрепата ми за Костов никога не е била нито сляпа, нито безрезервна. Защитавал съм го, когато е бил демонизиран и несправедливо очернян от медиите, за разлика от всички останали, които днес се нареждат зад моста на спасението в лицето на тази Синя коалиция и ме обвиняват в омраза и лично отношение към него. Лични неща в политиката няма, нито в публичния живот. Ако Едвин Сугарев беше донесъл документи и беше доказал своята теза тогава, наистина щяхме да пуснем как Костов стои на входа и изхода на “Кремиковци” и да приключим с политическата подкрепа за него. Не знам защо сега има такава реакция, но линията на в. ГЛАСОВЕ и моята собствена се раздели с тази на Костов още преди няколко години. Не защото нещо ми е направил, не ми е дал или не ми е угодил, а защото провали проекта “ДСБ”, който беше гражданска инициатива на голяма част от подписалите се в подкрепа на Синята коалиция у нас.<br />Тук стигаме до сърцевината на проблема – <br /><br /><strong>адекватното гражданско поведение в политиката</strong><br /><br />То не може да се изчерпи с няколко декларации или улични протести, както сме свикнали да го мислим, бих казал, незряло, още от ранните години на прехода. В демократичния процес изборите и публичният дебат са най-силното средство за граждански натиск и влияние. На никой политик няма да му хрумне да ви излъже втори път, ако сте го наказали след първата лъжа, като не сте пуснали гласа си за него. Какво се случва у нас? Граждани, при това елитна част от тях, подкрепят едни и същи политици след осем поредни изборни загуби от 2001 година насам. Стигна се до абсурда политиците да търсят отговорност от нас заради ниските си резултати, а ние да се примиряваме с отесняването както на политическото ни представителство, така и на съмишлениците, с които ходим да гласуваме. Да го кажем по-просто. Не тъпите милион и двеста хиляди души, които са подкрепяли Костов и десницата през 2001 г. са виновни, че днес от тях са останали само 200 хиляди – виновни са Костов и десницата, защото от избор на избор смаляваха това число в името на собственото си оцеляване, като използваха различни трикове на събиране, изваждане, раздели и обединения. На всичкото отгоре, винаги представяха загубите си като успех. Стигна се дотам днес да изпитват задоволство от факта, че са успели да изтикат един депутат в Европейския парламент, докато БСП, ДПС и ГЕРБ имат между четири и шест. Говоря за обърнатия хоризонт, за демагогския начин, по който политиците успяха да внушат на гражданите, че изборните загуби се дължат на обективни обстоятелства и че те, политиците, нямат никаква вина за тях. Извинявайте, но добре помня Надежда Михайлова, която преживя третото си място в борбата си за кмет като голям успех, а мнозина от нас тогава си казаха, че това е краят, СДС потъва и трябва нещо да се направи, за да се спаси дясното. ДСБ беше създадена с тази цел, но вместо да тръгне нагоре и да разширява влияние, тя продължи низходящия път на старата десница. Не е възможно след толкова провали да няма други виновници освен простия народ, който не разбирал високите послания на елита. Последното съм чувал съвсем сериозно да се говори в ДСБ. Но когато ви избраха с пълно мнозинство през 1997 г., хората не бяха прости, а “граждани, които промениха съдбата на България и изритаха комунистите веднъж завинаги от властта”. Искам да кажа, че<br /><br /><strong>Синята коалиция не само че не е ново начало, а удължаване на агонията</strong><br /><br />през която оцеляват неколцина политици. Много често съм чувал приятели да се възмущават от липсата на гражданска реакция срещу властта – защо няма хора по улиците, възмущават се те, въпреки че когато 70 хиляди учители излязоха на тези улици, ги гледаха с безразличие. Никакво гражданство не ги подкрепи. Та, казвам си, щом гражданите – мои приятели, чудесни артисти, художници, писатели и ченгета, не могат да ударят публичен граждански шамар на хората, които ги лъжат за пореден път, карайки ги да гласуват с отвращение, защото трябва все пак да изберем по-малкото зло, та, питам се, какво да мислим за всички останали. Да приемем, че хората, подкрепили Синята коалиция, са елит, който застава зад политици, претърпели провал на осем поредни избора, като привижда в тях “единствената светлина в тунела”, но какво да мислим за останалите, които не са елит. Въпрос на граждански дълг и на морална будност е да накажеш политика, който те е измамил няколко пъти, въпреки че в цивилизования свят дори не става въпрос за измами, а за обикновена загуба. И тук ще взема още няколко думи от редовете на Едвин Сугарев. Той казва: “Като подкрепям Синята коалиция, аз не подкрепям този или онзи. Подкрепям нейната идея, подкрепям свободата и демокрацията, подкрепям достойнството – както личното, така и националното”. Не знам дали Едвин е влизал в тъмната стаичка, но на бюлетината, която той се кани да пусне на 5 юли, няма да пише нито свобода, нито достойнство, нито демокрация. Там ще са наредени имената на Александър Йорданов, Венцислав Върбанов, Юлиян Гарелов, Екатерина Михайлова, Иван Костов, Мартин Димитров, генерал Атанас Атанасов, генерал Димо Гяуров и т.н. Имена на конкретни политици, които ще се занимават с конкретна работа. По-голямата част от тях вече са го правили многократно, знаем какво могат и как защитават свободата, демокрацията и достойнството.<br />Политиката е най-реалното нещо на света, а инфантилната поетична нагласа на десния избирател роди съвсем<br /><br /><strong>конкретни персонификации на корупцията и политическата некадърност</strong><br /><br />Хубаво е да е гласуваш за идея, но е добре да го направиш и през хората, които ще ти донесат тази идея. И тук стигаме до формата на нещата. Една от големите слабости на моите приятели, които се подписаха в подкрепа на Синята коалиция, е качеството на текста, под който са сложили подписите си. Не говоря за литературните му достойнства, а за съдържанието му. Позволих си, може би грубо, да го нарека малоумен, защото в него<br /><br /><strong>няма кауза, той няма енергия, нито център, нито теза</strong><br /><br />Тезата му е да се махнат комунистите и ДПС и да дойдат наш’те, че ни писна да живеем в бетон и без магистрала “Тракия”. Е, време беше. Много е важно да знаят, че не иронизирам способностите им да пишат. Напротив, мисля, че онези, които са съчинявали този текст, имат талант и са блестящи писатели и журналисти. Фактът, че не им се е получило, говори за това, че няма дълбочина, а и те самите не са много убедени в това, което са писали и подписвали. Има и още нещо немаловажно. Рекламните клипове на Синята коалиция, които, ще си позволя да го кажа, звучат направо подигравателно към така наречения и все по-намаляващ твърд електорат. По-елементарна, тъпа, популистка и фалшива кампания не е имало в България въобще. Клиповете на Синята коалиция разкриват нейната същност – това е тесен популистки проект, в който трябва да оцелеят малцина политици, готови да ви обещаят всякакви глупости, само и само да ги вкарате в парламента. Еснафското им съдържание и злополучният кастинг на участниците в тях са истинското послание и еманация на тази нелепост, която Едвин и в. “Седем” наричат единствената алтернатива. Бих се обърнал пак към подписалите се в нейна подкрепа, защото в своя текст повдигат и въпроса за вкуса. Ако имате и малко вкус, а той е в основата на вашите занимания, би трябвало да накажете политиците, които подкрепяте, само заради тези бездарни клипове. Въобще с тези хора трябва да се държим по-артистично и по-освободено.<br /><br /><strong>Те са длъжници на нас и на нашата подкрепа, а не ние на тях</strong><br /><br />Този маниер на спичане и преклонение пред властта е патент на Любомир Левчев и сие. Но това са все пак по-маловажни неща.<br />Другото важно, което ми се струва, че трябва да си кажем, е следното – ще взема пак повод от думите на Едвин: “Знам какво е България и къде сме ние сега… Ние сме на ръба – между цивилизования свят и Русия, между демокрацията и деспотията… Но ако не знам кой ще ни помогне, знам кой няма да ни помогне, кой ще ни бутне от този ръб, кой ще ни натика директно в прегръдките на Путин… Защото още един мандат на сега управляващите ще изведе България от ЕС, ще я изведе изобщо от цивилизования свят. Или ще я маргинализира в него до степен, при която тя сама ще се оттегли. Това е изборът, който правим…”. В първия момент си помислих, че това е пасажът, на който не бива въобще да се обръща внимание, защото ми се стори лишен от всякакъв смисъл. После си дадох сметка, че съм чувал подобни думи от всякакви хора. И тук стигаме до друга важна тема –<br /><br /><strong>темата за реалността и нейната интерпретация</strong><br /><br />Истината е, че България няма да се путинизира, нито днес е на дневен ред да избираме между свободата и деспотизма. Напротив, от известно време в българската политика се наблюдава една здравословна барозувизация, която прави малко излишна ролята на българските политици. Освен с валутен се сдобихме и с политически борд, който работи, макар и не със скоростта на светлината, с която ни се иска. Мрачните картини, които Едвин рисува и които опозицията в лицето на Синята коалиция бръщолеви, не отговарят на възприятията на по-голямата част от българското население. Вместо да се тревожи за путинизацията, то всеки уикенд задръства изходите за Гърция и Турция, препълва моловете в големите градове и най-вече ражда много деца. От две-три години насам това може да се види с просто око, а в София се води бой за място в детските градини. Не казвам, че положението е розово, както би го направила Емилия Масларова, просто казвам, че не е мрачно, нито катастрофично, както го описват Сугарев и по-голямата част от опозиционните политици, защото не са в състояние да размърдат въображението си, за да измислят нещо по-добро. Напоследък почнаха да ни плашат и с Иран, а после се чудят защо 97% от избирателите не им обръщат внимание. Ами защото не щат да слушат такива глупости и не виждат бездната, за която говори Едвин. Напротив, виждат жизнена перспектива пред себе си и възможности за живот, пред които не трябва да си затваряме очите само защото ни е удобно да мислим в клишета. Спомням си, че през 2001 година започнах да очаквам как управлението на царя ще се провали с гръм и трясък и ще настъпи жестока криза, но след като минаха няколко години и кризата не само че не настъпи, ами българите заживяха все по-добре, трябваше да си призная вътрешно, че съм избрал уюта на един удобен предразсъдък, като си затварям очите за реалността. Пак ще направя уговорката – въобще не смятам, че в България всичко върви по мед и масло, че управлението на тройната коалиция е чудесно и че българите са намерили щастието. Само искам да кажа, че<br /><br /><strong>изпадаме в тежка заблуда относно живота в България само защото нашите не са на власт</strong><br /><br />Същите проблеми, които има днешната тройна коалиция, ги имаше и по време на управлението на Костов – проблемът с корупцията по високите етажи на властта, липсата на правосъдие и безобразното състояние на администрацията и социалната среда. Вместо да ми обещава да ми махне ДДС-то, така наречената Синя коалиция трябваше да ми каже, че не иска да се намърда на мястото на тройната, за да краде като нея. И това е основният проблем. Иван Костов, а и мнозина от тази коалиция<br /><br /><strong>имат проблем с доверието, защото са го предавали неведнъж</strong><br /><br />И тук не могат да ме разберат моите приятели, които ме подозират в най-лошия случай – “той взе пари и се продаде”, а в най-добрия – “той е обиден на Иван Костов и се е отдал на честолюбива саморазправа”. Така и не можаха да разберат, че заради Иван Костов от избори на избори гласуват все по-малко хора и че той е най-големият проблем на десницата, защото е задръстил нейното развитие от години насам. Веднага ще кажете: “Ами дайте алтернатива, кой ако не той. Само до един човек ли опират нещата?”. Аз ще им отговоря – да. В политиката е така – опират до един човек. В миналото са избивали деца престолонаследници, за да прекъснат дадена политическа традиция. В демокрацията подават оставка и си отиват безславно от политиката и най-големите й герои. Костов имаше много мощно излъчване преди десетина години. Личното ми мнение е, че днес е бледо копие на онзи образ. Следя внимателно публичните му изяви и виждам, че той няма никаква идея нито за бъдещето на България, нито за частния си политически проект. Говори баналности за Путин, БСП и Доган вън от властта и за катастрофичната ситуация, но не може да формулира никаква смислена политическа концепция. И въпреки това успя да подмами вас, българския градски елит, за 182 път успя да ви подмами да се подписвате под обречени и лузърски каузи, които носят изгода само на него и на управляващите. Тройната коалиция, комунистите, Доган, Путин и цялата световна конспирация дълбоко ще скърбят, ако Иван Костов не мине 4-процентовата бариера, а онези два милиона избиратели, които си остават вкъщи, защото нямат алтернатива, най-сетне започнат да я търсят и в края на краищата да я родят сами. Ще кажете, защо не я родиха досега? Ще ви отговоря –<br /><strong><br />защото това са законите на политиката</strong><br /><br />Маргарет Тачър се оттегли и след нея настъпи тежка криза в Консервативната партия, но на никого не му дойде наум да я моли да остане или да я държи насила, защото не се е родил нов лидер. Ако Костов мислеше за десницата, щеше да се оттегли и да остави демокрацията да роди своето. Тук е и поредната голяма слабост на всички, които казваме: не може така, комунистите и ДПС трябва да се махнат от властта. И забравяме малката подробност, че зад тези комунисти и това ДПС стоят избиратели. И че дори на последните избори за Европейски парламент тройната коалиция победи въпреки всички основателни съмнения за фалшификации и купуване на гласове. Последните не бяха толкова много, че да обърнат вота. Избирателите не припознаха алтернативата, няма лидерство вдясно, защото единият от лидерите, който вие ни натрапвате, е сред най-непопулярните политици в България от години насм. Справедливо или не, това е факт, с който ние, десните избиратели, трябва да се съобразяваме, и да родим собствена алтернатива.<br />България няма да бъде изхвърлена от Европейския съюз, както пише Едвин, защото Станишев й е премиер. Впрочем виждал съм западни политици и журналисти да се потрисат от гледката, която представлява Бойко Борисов, извадил пистолета си на масата, в свободен глуповат разговор в негов стил. Поредната слабост както на призива, така и на Едвиновите писания за повече демокрация, свобода, Европа и т.н. – подкрепата ви е всъщност за Бойко Борисов, а надеждите ви да се доберете до властта минават през неговия успех. Преди време във в. “Седем” ме бяха сложили на колаж като усукваща се около Борисов танцьорка. Днес с патоса на “Работническо дело” ми казват, че няма алтернатива на спасителния за страната съюз с него. Тук е мястото да кажа, че цялата страст, която влагам в тези неща, е заради реалната липса на такава алтернатива. Нямаме какво да си кажем по адрес на тройната коалиция и президента Първанов. Всичко е изречено до 70 пъти по 7, но не само че не увеличава подкрепата срещу тях, ами нещата се влошават. Казвам го за пореден път:<br /><br /><strong>от избори на избори – все по-малко гласоподаватели вдясно</strong><br /><br />Фиксирал съм се върху Иван Костов не защото го мразя лично, а защото усещам и разбирам, че той е проблемът, заради който не може да се роди алтернатива. Преди девет години по същия начин се бях фиксирал върху Симеон, но тогава не намирахте в това злоба и продажност, а истина и безкористност. Политиката минава през персонализма, през въплъщението на общи енергии в определени хора,<br /><br /><strong>политиката е борба на страсти заради каузи, но в нея се сблъскват реални участници в политическия живот</strong><br /><br />Публично започнах да удрям Костов, когато видях, че никой вече не го прави, а цялата олигархия се е заела да го спаси, за да го прехвърли през бариерата като необходимото зло, оправдание за собственото си съществуване. Костов за БСП е това, което е “Атака” за ДПС – сплотява електората им и никога не ги застрашава политически. Това, което най-много ме възмущава, е начинът, по който той употребява антикомунизма, за да втърди малцината останали с чувство за морал и исторически дълг. Когато беше премиер, ненавиждаше думата антикомунизъм и реално помогна на БСП да оцелее след най-тежкото историческо поражение в 100-годишната й история. Днес се ползва от абсолютен медиен комфорт, а единственият глас срещу него, който звучи все по-маниакално, е моят собствен. Не знам, скъпи приятели, дали си давате сметка колко струва излъчването на идиотската реклама, която Синята коалиция пуска по четири пъти на вечер в праймтайма на най-големите ефирни телевизии. И дали усещате, че никой не застава остро срещу Синята коалиция така, както може да го направи. От известно време в. “Стандарт” обърна палачинката и заговори за дясна вълна, “Монитор” и “Експрес” започнаха да се заяждат само с Бойко Борисов и ГЕРБ, “24 часа” се държи неутрално с малки позитивки в клюкарските новини, а “Труд” поддържа огъня в лицето на моя милост, колкото да не е без хич. Чета вестници всяка сутрин, знам кой кой е в тях и това, което ви казвам, е самата истина. Ако днес има някаква цензура в България, Еди, тя се изразява в това да не се говори срещу Синята коалиция и Иван Костов. Изпитал съм го на гърба си и мога да ти го кажа съвсем честно. А вестникът, в който ти си публикувал твоя отговор и който основавахме заедно с приятели, е заприличал на много старо издание на “Отечествен фронт”.<br />И тук ще стигна до отговора на един въпрос, който кой знае защо терзае мнозина – публикациите ми във в. “Труд”. Пиша в “Труд”<br /><br /><strong>защото така могат да ме прочетат повече хора</strong><br /><br />Реагирал съм остро, когато не съм бил съгласен с редакционната му политика, понякога съм бил и несправедлив – например когато написаха, че Костов е взел пари от Чорни, което беше истина, аз отвърнах в твоя стил, Еди: “Агент Бор пак се е активизирал срещу Иван Костов”. Впрочем в “Труд” редовно пишат Теди Москов и Димитър Коруджиев, а интервюта дават Екатерина Михайлова, Атанас Атанасов…Въобще когато някой от ДСБ иска да каже нещо, така че да бъде чут извън сектата, дава интервюта там. <br />Накрая ще си позволя да отправя няколко реплики към Иво Инджев. Пак повтарям – не са персонални, а принципни. Става дума за избирателното ни отношение. Иво се е засегнал от вметката ми за ченгетата, която не беше направена непременно по негов адрес. Откакто последния път скандирах пред парламента за отварянето на досиетата заедно с няколко ченгета от Държавна сигурност, за които по-късно разбрах, че са такива, привикнах да мисля, че във всяка група, в която влизат повече от десетина-петнайсет българи, при това интелектуалци, има хора и от тази категория. Правя го, защото чувството, че за пореден път съм излъган и ме правят на глупак, ми е обидно. Отговорът на Иво Инджев ме накара да вляза в сайта на комисията по досиетата и да видя какво пише за него там. Секретен сътрудник с агентурното име “Ивайло” – вербуван в 1983 година, снет от отчет в 1989 г., а в 1990-а става директор на истинския официоз – БТА, и остава такъв в продължение на три години. Ще добавя само, че по онова време да станеш директор на БТА без одобрението на Андрей Луканов, бе немислимо. Иво казва, че не е бил ченге. Комисията по досиетата казва обратното, а ние, като десни граждани, трябва да се доверяваме на закона. Което не означава да съдим Иво. В същото време обаче съдим Георги Първанов, защото според същата комисия той е агент “Гоце”, също секретен сътрудник, вербуван, забележете, през 1988 година. В единия случай<br /><br /><strong>вярваме на Иво, но не вярваме на “Гоце”</strong><br /><br />който също отрича, че е бил агент, и много наивно започваме да делим ченгетата на наши и ваши, на добри и лоши. Първанов е лош, защото е от БСП, въпреки че е сътрудничил по-малко от Инджев, а Иво, Жоро Коритаров и сие са добри, защото пишат клишета за демокрацията и свободата. Двойният стандарт, който разказа играта на десницата и който бе въведен от Костов – да се върнем на темата – цялата измислица с играта на конституционен съд, който спрял разкриването на досиетата, е приказка за наивници, какъвто бях аз. Ако Костов искаше да отвори досиетата, не трябваше да приема специален закон, а да спази едно случайно прието решение на Народното събрание от 1994 г., според което целият архив на МВР трябваше да бъде предаден на Държавния архив и по този начин да стане публично достояние. Това е много просто. Толкова просто, че е обидно за интелигентността ни. Пак казвам – не искам да съдя и не съдя Иво, но недейте да ме карате да съдя и Първанов. След като сте срещу Държавна сигурност ще бъдете справедливи за всичките й представители. Впрочем това, което бих попитал Иво, е следното – случайно съвпадение ли е фактът, че почти всички главни редактори на в. “Демокрация” са били свързани по някакъв начин със службите на комунстическата Държавна сигурност. Въпросът ми е риторичен. А онези, които упорито се опитват да обяснят днешната ми позиция с подобна свързаност, ще трябва да разочаровам. Не съм от ДС не защото съм бил герой, а защото през 1989 г. нямах навършени 18 години. Това не означава, че ако бях по-голям нямаше да им откажа.</p>
<p>Ще си позволя да добавя и още нещо – никой не ме е купил, за да говоря това, което говоря сега. Както не ме бяха купили преди, когато говорех онова, което ви се харесваше. Не е въпрос на героизъм, а на вътрешен избор, към който призовавам всички и заради който влагам толкова страст в моята работа. Нека се опитаме да бъдем по-смели и по-честни един към друг, за да родим алтернативата на това слабо, безчестно и отвратително управление, което не заслужаваме.</p>
