Мобилизацията на „жълтите жилетки“ срещу таксите върху горивата, осъществена независимо от политическите и профсъюзните организации и особено силна в селските и околоградските райони, поразява със своя спонтанен характер. Неочаквано тя разкри чувството за данъчна несправедливост, таено дълги години сред трудещите се с ниски заплати и работещите на свободна практика. В страна, в която данъкът продължава да бъде начин за преразпределяне на благата, той се оспорва от хората на най-ниското стъпало на социалната стълбица. Как да се обясни това?
Откъде извира данъчният гняв
 

 

„Стоп на данъците“, „Макрон = Пиксу“, „Ходенето на работа се превръща в лукс“, „Десница, левица = данъци“, „Стоп на изнудването, народното въстание може да стане революция“... Разнообразието от лозунги по време на манифестациите, започнали на 17 ноември и блокирали основните артерии в знак на протест срещу вдигането на акциза върху горивата, представя едно многопосочно политическо движение и неговия гняв, насочен към нещо конкретно – данъците. Които съставляват основата на социалната държава.

 

През целия ХХ век народните класи стояха общо взето далеч от данъчните въпроси. След Първата световна война установяването на прогресивен данък върху доходите предизвиква протести преди всичко сред хората със свободни професии, сред работещите на свободна практика и селяните, обединени в асоциации на данъкоплатците [1].

 

По-късно, като се изключи периодът на Народния фронт (1936–1938), данъчната несправедливост продължава да бъде странична тема за работническото движение, в сравнение с исканията за по-високи заплати и особено за запазване на работните места. Дори несправедливите по своя характер косвени данъци върху потреблението, като данъка върху добавената стойност (ДДС), който осигурява около половината от данъчните постъпления (докато данъкът върху доходите дава едва една четвърт), много рядко са мобилизирали синдикатите и левите партии.

 

От няколко години обаче оспорването на данъците се засилва. Дотолкова, че вече се налага като главен довод в борбата срещу строгите икономии. През май 2010 г. в Португалия десетки хиляди манифестираха срещу увеличаването на данъците и бюджетните съкращения. Две години по-късно стотици хиляди испанци се мобилизираха срещу бюджетните икономии, приватизациите и ДДС-то, което нарасна от 4% на 21% за учебните помагала.

 

В Гърция на улицата излязоха работещите в държавния и в частния сектор, за да протестират срещу намаляването на заплатите и срещу данъчната несправедливост. Няколко месеца по-късно, под заплаха за уволнение, френските работници от хранителната промишленост се присъединиха към движението на „червените кепета“, създадено от земеделци и ръководители на малки предприятия, за да се предотврати налагането на екологична такса.

 

С увеличаването на масовата безработица и засилването на международната конкуренция правителствата постепенно отказаха да се намесват в първоначалното разпределение на приходите между заплати и печалби. За няколко години социалните въпроси, структурирани върху споделянето на печалбите, отстъпиха пред данъчните въпроси, инструментализирани така, че да привлекат избирателите от народа.

 

През 2007 г. лозунгът на Никола Саркози „Да работим повече, за да печелим повече“ и проектът му да бъдат освободени от данъци допълнителните часове труд се харесаха на много служители и работници. Пет години по-късно обещанието за 75% данък върху годишни доходи, надхвърлящи 1 милион евро, позволи на Франсоа Оланд да оцвети „народно“ своята програма. Тази мярка беше замислена толкова нескопосано, че за Конституционния съвет нямаше никакви трудности да я отхвърли. През 2017 г. Еманюел Макрон също използва премахването на данъка за местоживеене, за да балансира своя образ на кандидат на елита. После обаче оповести, че мярката ще се приложи поетапно в продължение на три години.

 

Това политизиране на данъчните въпроси почива върху един голям парадокс – народните класи все по-масово се произнасят критично за нивото на облагане, въпреки че тъкмо те са най-облагодетелствани от преразпределението на благата чрез данъците. Местоживеенето подчертава това недоверие.

 

Колкото по-далеч си от големия град, толкова по-силно е чувството за несправедливо облагане. Жителите на селските и околоградските райони са по-критични към данъчната система, в сравнение с парижаните. След като години наред политиката облагодетелстваше придобиването на собственост, днес много скромни домакинства, задлъжнели, за да си купят жилище, страдат все повече от данъка върху собствеността, който се повишава редовно, за да се компенсира спадът на държавните дотации за общините.

 

В някои селища чувството за несправедливост се поражда от разпадането на обществените услуги и от нарастващите затруднения в мобилността поради закриване на железопътни линии [2]. Жителите на тези области, които се придвижват главно с автомобили и страдат пряко от по-високите цени на бензина и нафтата, виждат как пред очите им изчезват държавни институции (като пощата, училището, гарата), представляващи конкретно, на местно равнище, социализираните чрез данъците пари.

 

Една далечна държава в услуга на могъщите

 

Това подозрение към данъчната система бе породено в една особена конюнктура, белязана от непрестанни скандали. През 2011 г. се разбра, че Лилиан Бетанкур, най-богатата жена във Франция, е скрила от данъчните 100 милиона евро и е подпомагала с пари в брой предизборната кампания на Саркози. После гръмна аферата с Жером Каюзак, министър на бюджета в правителството на Франсоа Оланд, натоварен с борбата срещу данъчните измами.

 

През 2013 г. той призна, че държи в Швейцария тайна сметка с 600 хиляди евро, след като преди това беше отрекъл съществуванието ѝ пред парламента. Паралелно с това започна една медийна сапунена опера. Последваха епизодите с „Лукслийкс“, „Швейцариялийкс“, „Офшорлийкс“, „Панама пейпърс“ и „Парадайз пейпърс“. Всички те изкараха наяве планини от данъчни измами на мултинационални компании, политически ръководители, звезди на спорта и шоубизнеса.

 

Сред тази поредица от разкрития, равенството пред данъците изглежда като приказка от книгите по право. Така светът се раздели на две категории. От една страна – обикновените данъкоплатци, принудени да приемат допълнително натоварване, за да се оздравят финансите, а от друга – могъщите, които може да не спазват законните правила и никой да не ги закача. Никаква наказателна процедура не започна срещу Бетанкур, която почина през 2017 г., а г-н Каюзак беше осъден на 4 години затвор, но остана на свобода. Прекият контакт на хората с администрациите засилва чувството, че аршинът не мери еднакво.

 

Много данъкоплатци разчитат на данъчните служители, за да им разяснят абстрактния език на данъчната система и да им помогнат да потърсят правата си [3]. Но все по-малкият брой служители влошава отношенията на гишето. От 2005 до 2017 г. правителствата са съкратили 35 000 работни места в администрацията на публичните финанси, най-вече сред чиновниците, които обслужват населението.

 

В селските райони работното време става по-кратко, в градовете опашките се удължават, а това е в ущърб на по-слабо образованите, които предпочитат човешкия контакт пред дигиталния. Най-вече когато се надяват да бъдат освободени по милост от някои данъци, тоест, когато искат да докажат, че нямат материална възможност да платят таксата за местоживеене, данъка върху собствеността или телевизионната такса.

 

С нарастването на безработицата и на социалната несигурност тези молби се увеличиха – от 695 000 през 2003 г. на 1 400 000 през 2015 г. Но шансът да се измоли милост от данъчните се променя в зависимост от социалната принадлежност. Според нашата анкета, проведена през 2017 г. сред данъкоплатци, несъгласни с администрацията, удовлетворение на исканията са получили 69% от хората, принадлежащи към по-висшите класи, срещу 51% от принадлежащите към народните класи.

 

Към недоволството от бюрокрацията се добавят последствията от кризата. Покупателната способност на хората на наемния труд и на дребните трудещи се на свободна практика спада или остава без промяна. Затова те схващат данъците и таксите не като форма на преразпределение чрез обществените услуги, а като допълнителен разход.

 

Чувството им за несправедливост се удвоява, защото към невъзможността да платят исканите суми се добавя убеждението, че тези пари отиват за още по-голямо обогатяване на „онези горе“. Кризата от 2008 г. с разпадането на индустриалната мрежа и закриването на хиляди работни места освети безпомощността на управляващите да се противопоставят на износа на предприятия в чужбина. Някога на държавата се гледаше като на гарант за закрила на трудещите се, а сега тя изглежда като далечна инстанция в служба на богатите.

 

Отгоре на всичко за малките предприятия, особено за изложените на международната конкуренция, данъкът често е пряка заплаха за устойчивостта на работните места. Това виждане, подсилено от непрестанния журналистически припев за „таксите, които тежат върху цената на труда“, отваря пътя към съглашение между работници и собственици, особено когато стане въпрос да се оспорват задължителните такси и прекаленото регламентиране.

 

В този взривен свят на труда, където собствениците охотно прибягват до подизпълнители, протестите срещу данъците се изразяват също чрез младите недипломирани работници и служители, които са под ударите на безработицата и социалната несигурност.

 

Много хора мислят, че индивидуализирането на работата подронва колективната солидарност и допринася за отчуждението. Тези работещи, лишени от стабилния статут на държавния чиновник, подхранват неприязън към държавата и чиновниците ѝ, облагодетелствани от сигурност и закрила, каквато те нямат.

 

За най-засегнатите от кризата статутът на работещи на свободна практика представлява една възможност. Тази перспектива за изход от положението, в което се намират, често предизвиква протести срещу „прекалените данъци“. Образът на малкото предприятие, обременено от социални и данъчни такси, кореспондира с образа на една далечна и бездушна държава, която не се интересува от трудностите по места.

 

Схващането за труда като извор на достойнство и заслужено заплащане върви заедно с осъждане на помощите за хора, набедени, че са „на издръжка на държавата“, финансирана от данъците. Дестабилизацията на цели слоеве трудещи се допринася за това сред народните класи постоянно да тлее и нараства недоверието към данъците в името на запазването на работните места на всяка цена.

 

Изгубеното доверие на народните класи към източниците за финансиране на социалната държава дълго време отсъстваше от дискусиите за данъците. В предизборни кампании тази дискусия придобива по-голямо значение, но управляващите винаги са по-загрижени за това данъците да бъдат приети от средните класи, от които произхожда по-голямата част от избирателите, както и от висшите.

 

От началото на 1980-те години се наблюдава умножаване на данъчните ниши, които позволяват да бъде намален данъкът върху доходите, докато ДДС-то продължава да е същото за всички потребители, както и таксите върху горивата, които се увеличават, без да зачитат никого, с изключение на професионалистите от транспорта. Дейности като даренията за политическите партии и асоциациите, домашните прислужници или инвестициите в жилища за даване под наем или в ремонти за енергоспестяване са механизми, които позволяват на домакинствата да намалят данъците си и дори отварят вратички за оптимизиране (тоест, за избягване) на данъците за най-богатите.

 

Подарък за собствениците на предприятия

 

Тези възможности за намаляване на данъците влияят върху мнението на хората за нивото на данъците. Според нашата анкета данъкоплатците, облагодетелствани от поне една данъчна ниша, са поне 1,4 пъти по-малко от останалите, които твърдят, че „Франция е страна, където се плащат прекалено много данъци“. Медийната драматургия, развита през есента около удържането на данъците при източника, тоест при получаването на доходи, показа, че правителството е готово да се мобилизира, за да гарантира мерките, които облагодетелстват най-богатите. Например, министър-председателят Едуард Филип реши в крайна сметка, че 60% от някои данъчни кредити ще бъдат изплатени още през януари 2019 г., а не 6 месеца по-късно, както беше предвидено отначало.

 

Паралелно с това парламентарното мнозинство прие и други мерки в полза на най-богатите, като разширението на „Пакта Дютрей“ [4], който позволява на собствениците на предприятия да оставят в наследство чрез предварително дарение или след смъртта си своите части от предприятието почти или напълно освободени от данък наследство. Този подарък мина съвсем незабелязано и никой не го превърна в числа. Разширяването на тази данъчна ниша, която досега струваше на хазната 500 милиона евро всяка година, представлява съществена печалба за облагодетелстваните.

 

В същото време журналистите и политическите ръководители са вперили поглед в „жълтите жилетки“ и се питат дали трябва да пазят околната среда или да задушат автомобилистите. Много е рано да се измерят последствията от това движение, но първата му заслуга е, че разкри чувството за данъчна несправедливост, което тлее от дълги години сред народните класи.

 

* Това проучване се основава на въпросник, отправен през 2017 г. към 2700 анкетирани, и на представителна анкета с данъкоплатци пред гишетата на администрацията.

 

Le Monde diplomatique, декември 2018

 Превод Венко Кънев

 

Бележки под линия

 

[1] Nicolas Delalande, Les Batailles de l’impôt. Consentement et résistances de 1789 à nos jours (Битките за данъците. Съгласие и съпротива от 1789 до днес), Seuil, coll. „L’Univers historique“, Paris, 2011.

[2] Вж. Jean-Michel Dumay, „La France abandonnes les villes moyennes“ (Франция изоставя средните градове), Le Monde diplomatique, май 2018.

[3] Yasmine Siblot, Faire valoir ses droits au quotidien. Les services publics dans les quartiers populaires (Упражняване на правата във всекидневието. Обществените услуги в народните квартали) Presses de Sciences Po, coll. „Sociétés en mouvement“, Paris, 2006.

[4] Пакт, установен чрез закона на Дютрей (на името на Renaud Dutreil, тогава министър на малките и средните предприятия), или като Закон за икономическата инициатива от 1 август 2003 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

Фатално затишие

Фатално затишие

Последните данни на "Алфа Рисърч" обрисуват картината на повсеместен у...

8 коментар/a

народните класи на 05.01.2019 в 16:37
Ха стига сте карали вода от девет дерета! Две банкерски фамилии се ритат по кокалчетата - достатъчно е да се видят неизпълнимите искания на "жълтите жилетки"! Или си мислите, че хората, които знаят как да организират многохилядна демонстрация, не знаят, че няма как заплатите и пенсиите да се вдигнат с 40 процента? И кви "народни класи" са ви вързали, след като повечето от "протестиращите" са непълнолетни?
Българин от Б на 05.01.2019 в 17:50
до преди няколко седмици беше справедливо и нормално, и получиха придобивки.Сега какво искат: по-голяма социалност(което идва от по-високи данъци), но с по-ниски данъци. Данъците на най-богатите са достатъчно високи, няма как да станат по-високи. Данъците на останалите-да са по-високи или по-ниски?
observer на 05.01.2019 в 18:17
Франция е по-социална от повечето страни по света и съвсем естествено е данъчната тежест да е увеличена. Преразпределението на средствата го налага, няма друг начин в една пазарна икономика. Така наречените народни класи всъщност са облагодетелствани от френската данъчна система. Достатъчно е само да си припомним цирковите изпълнения на мултимилионера Депардийо, нежелаещ да изхранва с данъците си бедните и намерил временно убежище в страната провъзгласила социалното равенство като висша ценност навремето. А толкова възмутителното увеличение на акциза на горивата е само няколко стотинки. Колко от крещящите и рушащи по улиците изобщо карат коли, дали са поне половината? Очевидно не материални фактори са изкарали Жълтите жилетки на улицата, а нещо съвсем друго. Защо например имаше Париж 68, а нямаше Лондон 68, Мадрид, Рим, Виена? Защо във Франция всеки празник завършва с преобърнати и подпалени коли по улиците и разбити витрини? Има нещо кухо и театрално във френските протести, нещо като победата им над нацистка Германия.
observer на 05.01.2019 в 18:33
България през социализма например беше доста социална държава. Откъде идваха безплатното образование, здравеопазване, ведомствените апартаменти за работниците, безплатните почивки в почивните станции, субсидираните цени на основните стоки, евтиният транспорт? Ами просто работещите получаваха само част от парите, останалото се преразпределяше. Няма друг начин. Жълтите жилетки обаче не искат това, те се борят някой друг да им плаща.
Води се класова битка на 05.01.2019 в 18:44
Води се класова битка, г-да социал(сексуал) дерьмократи! Уорън Бъфет, Джордж Сорос, Еманюел Макрон и класовата война във Франция http: pogled.info avtorski Vasil Prodanov uoran bafet dzhordzh soros emanyuel makron i klasovata voina vav frantsiya.99866 Й. В. Сталин За диалектическия и историческия материализъм https: septemvri23.com stalin_diamat_i_istmat
Защо например имаше Париж 68 на 05.01.2019 в 21:01
- ами защото Дьо Гол излезе от военната организация на НАТО и обмени купищата хартиени долари за злато по официалния курс - първият и единственият държавник, който е успял да го направи. А ФРС такива неща не прощава. Пратиха Кон Бендит и останалото е известно. Лондон, Мадрид, Рим и Виена не са и опитвали да обменят долари срещу злато.
Галоа Балкански на 06.01.2019 в 09:50
Аналогиите между 1968 и жълтите жилетки са абсурдни. 1968 не беше "френски патент". По същото време избухна "Пражката пролет" , в САЩ антивоенното движение и хипитата бяха милиони , а и останалата западна Европа също се бунтуваше. Година по-късно Джон Ленън си хвърли ордена , връчен от Кралицата... Така че Франция не беше някакво изключение в онази епоха , просто протестите там бяха особено масови , доста театрални и идеологически объркани... Днес Франция Е , и продължава да бъде най-социалната западна държава. Бедните , сред които се пръкват жилетките , всъщност са най-заинтересовани от запазването на тази система. Впрочем както се вижда от броя на протестиращите , огромното мнозинство от бедните осъзнават горния факт и не участват активно в протестите... Друго , което ИЗОБЩО не се коментира от медиите - от както тръгнаха протестите , от есента , управлението на Макрон , който иначе наистина е доста циничен и безчувствен политик , направи множество отстъпки. Бяха удоволетворени основни искания на протестиращите - отменен беше новия акциз за горивата , предвиден за 01.01.2019. Това заедно с падащите цени на петрола доведе до чувствително поевтиняване на бензиностанциите. Сега цените /извън магистралите/ са такива , каквито бяха пролетта на 2018 , с около 15 сантима по-ниски от ноемврийските... Второ , Макрон увеличи SMIC със 100 евро , което си е около 7 % увеличение. Намаля се облагането на извънредния труд . ТИХОМЪЛКОМ се увеличиха някои социални плащания , и то не окончателно , а само като начало от един процес... С една дума , каквито и критики да отнася френската държава , каквито и упреци да има към Макрон , у френските управляващи има ЧУВАЕМОСТ към исканията на протестиращите. Протестите дават РЕЗУЛТАТ. Поне тези искания , които са разумни и реални , бяха удоволетворени. Това не се коментира в БГ , само се филосоствува , и злорадства... Без основания.
Галоа Балкански на 06.01.2019 в 09:50 на 06.01.2019 в 13:35
Понеже в случая се ритат по кокалчетата две банкерски фамилии, Макрон (който е говореща глава) ловко издърпа черджето изпод още неосъзналата се социална база на протестиращите. С думи прости - чичо от село се вари бавно в тенджерата на повишаващите се данъци и такси (също като прословутата жаба) и му е все тая, стига да връзва месеца. След отстъпките на Макрон чичо от село е доволен и дори да му е минавало през ум да излезе да протестира, вече няма да го направи. След което остават десетина хиляди "жълти жилетки", които полицията ще схруска на един залък.

Напиши коментар