Особеностите на нашия антикомунизъм в исторически контекст

  Особеностите на нашия антикомунизъм в исторически контекст
Често под наименованието антикомунизъм откриваме най-обикновено ситуационно нагаждачество в битов и прагматичен смисъл. Това още не е индикация за демократизация. При съпоставяне на принципи, идеи и идеали с такава битова метаморфоза след 1989 г., преобладаването на приспособенчеството е очевидна. Това също е част от разбирането на нашенския антикомунизъм. Разбира се, много неща следва да бъдат осъдени от онова време. Както през всички времена от всяко минало всеки народ. А все пак неволно при такива драстични промени се натрапва въпросът на драматурта Александър Грибоедов: „Кои са съдиите?”. Това потвърждава наблюдението, че наред с всичко останало, и комунизмът, и антикомунизмът са част от нашия конформизъм от миналото.

 

 

Колкото и да са токсични темите - ”комунизъм” и „антикомунизъм”, това са непълни и условни понятия. Затова, често пъти в тълкуването им виждаме също неясен, дори понякога и комичен характер. В техните интерпретации преобладава все още не толкова науката, колкото публицистиката. Не следва да игнорираме предпоставката, че това което наричаме антикомунизъм има в преобладаващата си част ситуационен характер. Той е явление постфактум, съгласно формулата на Д. Благоев за произхода на политическата динамика у нас.

 

Аз не съм познавач на този период и неговата разнолика проблематика. Затова си позволявам да поднеса само допълнителен, почти периферен щрих към явлението антикомунизъм с български облик и наши краски. След промените принадлежността към антикомунизма стана тест за благонадеждност. Както преди – привързаността към комунизма. Усърдно и предварително  го покриваха повечето от тези, които не бяха питани за такова отношение. Всеки изтъкваше знатен произход, страдания при комунизма, „десни убеждения”. Въпрос на гузно минало, пропорционално на неоконюнктурното старание.

 

Ако посочим нещо морално отблъскващо в рухването на системата преди 1989 г., то това е поведението на част от нейните храненици след промените. След толкова години на адаптация днес никой не се пита къде се дянаха и каква е професионалната и идейна преориентация на повечето преподаватели от 20-те идеологически катедри у нас. Този хлъзгав контраст навежда към далечни паралели, които удобно подминаваме. Такава забрава не е новост в нашата история. Ако това е субективна мемоаристика, нека отправим поглед назад.

 

Аналогиите и паралелите не са доказателство за истина, но все пак са основание за размисъл и тревога. Това което се е случило в българската история, не е уникално, защото при различни обстоятелства и форми се е възпроизвеждало. Може би е така само в крайностите, които ги има и другаде, но там те не ни впечатляват толкова, защото не ни засягат и са чужди. Затова си позволявам да се „връщам” за кратко в нашата история в търсене на сходни явления, процеси и личности, които не винаги имат пряко отношение към темата. Ние не можем да разглеждаме антикомунизма у нас вън от цялата политическа история на България.

 

Така че българският антикомунизъм, без да е уникален, свидетелства специфични исторически особености. Нека  напомня също, че антикомунизмът не е ново явление в световната история, както и неговият антипод, изобретен  в библиотеката на Британския музей. Той съществува дълго преди 1917 г. Към него са се присъединили според „Манифеста”, „Папата и Метерних”. Кой ли не беше назован комунист – от  Бисмарк до Джон Ленън  и по-нататък. Кой ли не се оказа мъченик от преди 1989 г. – пред уволнение, арест а и дори друго. Тогава, когато липсваше друга аргументация за противопоставяне или нагаждане, този дамгосващ етикет – комунист,  вършеше работа, но свидетелстваше за идейно безсилие. Тези хора също се назоваваха антикомунисти, които подражаваха на  ранните  аналози в Испания, Италия и Германия на тази тема. Говореше,че при комунизма жените ще бъдат общи. Но след неговия крах жените станаха май повече общи. Така че и българските ситуационни антикомунисти не са откриватели. Комунизмът е част от дежурните  виновници за повечето ни национални  поражения.

 

Няма защо да крием,  че справедливо или не, имиджът на България като страна с бързо и крайно променящи се ориентации получи поредните исторически проекции и  паралели. Две години след трагичната драма на тракийци през 1913 г., ние бяхме в боен съюз с Турция, воюващи редом с нея не само в Добруджа, но и в Македония. Разменяхме си ордени. Ние бяхме сочени като модел на най-преданата и най-съветизираната страна в Източна Европа, преди така наречените промени. Сега спорим с Албания за най-американофилската нация в Югоизточна Европа. При целите ни резерви към понятието народопсихология, не можем да ни си припомним как обяснявахме нашата съюзническа привързаност към Третия Райх. Иначе Хитлер щял да ни смачка. Вярно е, а това е  утешително за тогавашните войнишки майки. Но ако така са разсъждавали всички нации и страни, Фюрерът можеше да стигне до Тихия океан. Нима сърби, гърци, датчани и дори поляци не са знаели, че ще бъдат прегазени. Но те казаха „охи” и „болье рата него пакта”, знаейки какво ги очаква. Ние предпочетохме условното сътрудничество с по-силните, което не ни донесе позитивен имидж в очите на света. Колко и кои чужди представители присъстваха на погребението на оплакания цар Борис? Такива бързи обрати не са прецедент в нашата история, колкото и да се наричаме народ непреклонен.

 

Още преди Първата световна война не ни вярваха много в преговори и ангажименти, защото ви виждаха като непостоянен и изменчив партньор. Във Виена ни подозираха и приемаха като русофили, а в Петербург като австрофили. При съюзите си по време на двата световни конфликта се обявявахме за генетично чужди на славянството, а после дойде време за „вечната нерушимата и светата” дружба със СССР, когото днес подиграваме. Тези угоднически амплитуди  не са от вчера. Как ли са се чувствали онези храбри войничета,които до месец през Балканската война са се били срещу общия угнетите заедно със сърби и гърци и след това да се насочат срещу „съюзници-разбойници”? Как бойните ни пилоти които заедно със седем германски изтребители са бранили небето на София и след това, пребазирани ни в Скопие се вече се насочили срещу „месершмидите” и „юнкерсите”? Ами генералите-съветски възпитаници,сега слушащи в  НАТО? Много трудно сменяш врагове  и приятели по време на бой,но при нас не винаги е така. По време на Междусъюзническата война един наш генерал подаде оставка, защото според него, армията не може да има „две души”.

 

В почти непозната у нас книга от хърватския историк и дипломат Владимир Дедиер, автор на „Сараево 1914”, назована „Изгубената битка на Йосиф Висарионович”, има шеговито свидетелство. Съветският посланик в Белград се оплаквал на Тито, че в Югославия малко славят Сталин.”Вижте, изтъкнал посланикът, как се слави навсякъде името на Сталин от българите.” Последвал язвителен отговор “Ами те много славеха името на Хитлер, та сега гледат да наваксат!”. Да, у нас имаше булеварди Хитлер и Мусолини, после Варна стана Сталин. Не посочвам тези примери, за да омаловажа достойнството, храбростта и гражданската доблест на много българи през тези времена, заплатили дори и с живота си за принципи, убеждения и патриотизъм. А все пак досадната аналогия се натрапва.

 

Една значителна част от онази прослойка, върху която се бе излял целият рог на социзобилието, веднага след магическата 1989 г., прибързано обяви,че няма нищо общо с тази работа. Винаги е било така. Колкото и общи да са явленията, персонажа и проявите в цяла Източна Европа след тази промяна, наблюдаваме и специфичен български привкус, който напомня познати исторически аналогии, които, без да са изключение в сравнение с другите страни, навяват някои локални аналогии. Тук привеждам един цитат, който намирам за подходящ за случая, който се опитвам да илюстрирам.

 

Дочо Христов, министър на вътрешните работи и народното здраве от 14.ХI.1943-а до 1.VI.1944 г., с изпълнена смъртна присъда от Народния съд, пише в мемоарите си: „Аз не съм от онези лековерци, които правят заключенията си от официалните посрещания и изпращания на министрите, от гръмките викове „Ура” и от ръкоплясканията. Аз знам, че един и същ е народът, който с песни и гайди замина да участва в Балканската война за освобождението на Македония и Тракия; който викаше „Ура” при поемането на властта от Александър Стамболийски; който с облекчение посрещна на 19 май 1934 година преврата срещу Мушановото правителство и който „си отдъхна”, когато през същата година К. Георгиевото правителство разтури партийно-политическите организации и обяви безпартийния режим; който изпадна в делириум при присъединяването на Добруджа, а впоследствие на Македония и Беломорието към България; който посрещна като освободители минаващите през България немски войски, който масово и непринудено проливаше сълзи през 1943 г. за починалия цар Борис; който масово се стичаше на митинг, за да ме чуе като министър и изразяваше одобрението си от изложението на моята вътрешна политика; който по села и градове се надпреварваше да създава групи на Народния съюз; който малко по-късно адмирираше правителството на Багрянов и на Муравиев; който вика и днес „Ура” на всяка дума, казана от правителството на Отечествения фронт, а това правителство отрича всичко, за което до вчера неговият народ викаше „Ура”. [Това е част от неговата книга „Пред истински демократичен съд бих се оправдал. Мемоари”. С., 1991, с. 38.]

 

Заемам този цитат от книгата на Емилия Каменова [„Царски времена”, изд. 1998 г.], според която той е необходимо да бъде изречен целият. И още един подобен. Депутатите от 25-то  Народно събрание наричат пакта Молотов-Рибентроп „Щастливо съвпадение за нашата страна” и се възхищават от „националните сили” в СССР и лично от „другаря Сталин”. Отговорът на тронното пред същото събрание е също забележителен. Депутатът Петър Думанов отхвърля укорите на Англия и САЩ към България и СССР. В същото време наш историк, от когото съм силно впечатлен, Александър Кертин пък посочва контрастиращ донкихотовски случай. Поради пакта  членове на старо болшевишко ядро в Троян изключват Сталин от комунистическото движение. Как ли след Девети септември  са се отнасяли към тях?

 

Разбира се, такива метаморфози не са само българско явление. Половин Франция, въпреки Съпротивата сътрудничеше на нацистките победители. Морис Шевалие пееше във „Фоли Бержер” за немските офицери, Пикасо си купуваше на черната борса хайвер, Андре Жид пишеше, че да уважаваш победителите, в случая нацистите, не е раболепие. Половината Франция работеше за Хитлер, както и цяла неутрална Швеция. Малко преди триумфалното шествие на ген. Шарл де Гол по Шанзелизе, колаборационистът маршал Петен бе посрещнат с  овации в същия Париж. Имало дори снимки,при които се виждали едни и същи посрещачи. В същото време героите от френската съпротива са умирали да очакват постове. А, нека помним, че след 1945 г. имаше юридическото обвинение за „хоризонтално сътрудничество” от страна на французойките. Такива контрасти виждаме в много страни. Но те не носят идеологически характер и поради това, често са били подминавани дори и без укор.

 

Подобни явления ще открием във всички стани по това време. Разликата е въпрос на степени и мащаби. Те не омаловажават съпротивата срещу репресивни режими, независимо какви и къде са те, които са се изявили по-късно или обявени от други  като антикомунистически. Но често под наименованието антикомунизъм откриваме най-обикновено ситуационно нагаждачество в битов и прагматичен смисъл. Това още не е индикация за демократизация. При съпоставяне на принципи, идеи и идеали с такава битова метаморфоза след 1989 г., преобладаването на приспособенчеството е очевидна. Това също е част от разбирането на нашенския антикомунизъм. Разбира се, много неща следва да  бъдат осъдени от онова време. Както през всички времена от всяко минало всеки народ. А все пак неволно при такива драстични промени се  натрапва  въпросът на драматурта Александър Грибоедов: „Кои са съдиите?”. Това потвърждава наблюдението, че наред с всичко останало, и комунизмът, и антикомунизмът са част от нашия конформизъм от миналото.

 

Текстът на проф. Пантев е представен пред научна конференция

 

 

 

 

 

 

 

 

Коментари

  • Болт

    02 Sep 2017 11:47ч.

    Адмирации за Гласове и двойно повече, към проф. Пантев!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • една тетка

    02 Sep 2017 13:06ч.

    Много хубава статия! Благодарност на проф. Пантев и "Гласове"!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Преклонената главичка...

    02 Sep 2017 14:34ч.

    Неволно ме осени мисълта, че генът ни е сериозно повреден при продължителното турско робство, когато само "преклонените главички" са оцелявали...а тези, които са надигали гордо глава, за да се борят срещу поробителя, са я загубвапи! Съгласно науката, напълно правдоподобно, въпреки, че е твърде конфузно и жалко за нас...

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • observer

    02 Sep 2017 14:36ч.

    Той КОМУНИЗМЪТ тук е само повод за анализа. Всъщност темата е КОНФОРМИЗМЪТ.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Болт

    02 Sep 2017 15:36ч.

    ""...Въпрос на гузно минало." Там се крие, ключът към разбирането на нашия конформизъм и сервилност, а не турското робство. Гърция е владяна като нас от Османската империя, Испания- 600г от маврите, но не притежават тези негативи, като история. Опитайте да си отговорите, кой предаде Левски, защо всички се изпокриха от четата на Ботев, защо и кой уби Алеко, защо османците наричат земите на юг от Балкана, Румелия!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • чугун

    02 Sep 2017 16:14ч.

    Достоен човек е професор Пантев и със скръб и ирония ни описва. Каквито ни комунистите, такива ни и антикомунистите, а в нашия български случай - ама съвсем същите, защото са едни и същи хора. Тъжна работа... пс. Ей ги по-горе някои коментари, абсолютно точна илюстрация към тезта на професора.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Кмете,

    02 Sep 2017 16:32ч.

    ама Вие не се стряскайте толкова много, г-н Професорът не е имал предвид нито Вас, нито другите кметове, нито пък още по-другите, та да сте така недоброжелателен! А и освен Вас (може би има само малцина други, въпрос на вкус, както се казва), надали някой го смята за идиот...което не значи, че е такъв!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • кривата краставица

    02 Sep 2017 21:16ч.

    Браво! Когато французинът ближе хитлеристки задник, това е чиста проба френска любов без идеологически характер. Когато българинът се навежда пред силния на деня, това е идеологическо нагаждачество със специфична историческа особеност. Професор Пантев е истински народосексолог!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Тодорова

    03 Sep 2017 0:11ч.

    Адмирации за проф. Пантев!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Мери

    03 Sep 2017 8:44ч.

    Жалко че интелектуалци като проф. Пантев се броят на пръсти, какво да кажеш, всичко си е така! Здраве и дълъг живот!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Отворено писмо

    03 Sep 2017 12:15ч.

    Отворено писмо до колегите и приятелите от конференцията “Антикомунизмът в България при прехода към капитализъм след 1989 г.” Автор: gindev Прочетен: 920 http://gindev.blog.bg/drugi/2017/07/09/otvoreno-pismo-do-kolegite-i-priiatelite-ot-konferenciiata-a.1556034 Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Проф. Евгений Гиндев, председател на научния съвет на Българския евразийски научен център, чуждестранен член на Академията на технологичните науки на РФ, член на английското дружество по надеждност и безопасност, ветеран от Студената война. По въпросите за комунизма и антикомунизма има огромна литература и трябва само да се чете. Това не е случайно, тъй като комунистическата идея възниква в ранните години на човешката цивилизация, като неизбежно човешко чувство непосредствено свързано с производството и възпроизводството на човечеството като вид. От този момент диалектичното противоречие между „искам” и „трябва” бележи възходящия път на човешкия прогрес. През ХІХ век Карл Маркс и Фридрих Енгелс ще поставят под вековния човешки стремеж към справедливост основите на съвремената наука. Нека да се върнем към началото на така наречения български „преход”, към 1990 г. В България пристига на официално посещение държавният секретар на САЩ Джордж Бейкър, като част от неговото европейско турне по социалистическите страни. Казват, че на срещата с българското държавно ръководство и с ръководството на Българската комунистическа партия той казва : „А сега вас какво да ви правим ? Малка атомна бомба ли да ви хвърлим ?” Това е достатъчно българските държавници да капитулират подобно на Горбачов в Малта. Те поемат задължението за пълното идейно разоражаване на партията на българските комунисти и за превръщането на БКП в социалдемократическа партия от типа на партиите на Социнтерна. Такава партия трябва да сдържа народните екцесии и да не позволява никакво противопоставяне на разрушаването на българския социализъм. Срещу това на представители на ръководния партийно-държавен слой ще се разреши вписването им в новия капиталистически строй и запазване на равнището на качеството на живота. При изпълнението на тези условия САЩ гарантират доброжелателното отношение към България на държавно равнище и ще стимулират идеологическата помощ чрез проникване на структурите на световното задкулисие и на различните протомасонски организации. Това сложи началото на инвазията, извършвана под различна форма и в различна степен – започна масово реанимиране на масонските и на сродни с тях структури (например – Ротари клуб), появиха се храненици на световното задкулисие (например – „Отворено общество” на Сорос), отделни български представители близки да политическата власт се канеха на срещи на известни световни задкулисни организации (например – на Билдербергския клуб), появиха се представители на парарелигиозни организации, в повечето случаи филиали на англосаксонския шпионаж (например – църквата на Мун, сциентологични групи, Свидетели на Йехова, мормоните и др.). Така постепено започна формиране на българският филиал на световното задкулисие.Така практически започна български съвременен антикомунизъм. БСП не е лява партия – тя не защищава интересите на наемния труд. Не като такава е замислена и не като такава съществува. БСП като такава е най-успешния проект на прогнилата социалистическа партокрация и на световното задкулисие. Тя не съществува за да се бори срещу капитализма – каза го бившия председател на партията Сергей Станишев. Нейната задача е, от една страна, много изтънчена и подла, а от друга – в известен смисъл – хумана. Тя е създадена за да помогне на една голяма прослойка българи със социалистически убеждения, да се адаптират към установения капитализъм и да го преживеят като бедни до момента на изчезванито на прослойката поради биологически причини. Паралелно с това БСП тушира и амортизира народното недоволство до степен, да не влияе отрицателно върху установяването на капитализма и вписването в него на мизерно малка част от социалистическата партокрация. Трябва да се признае, че замислът е гениален !БСП е антикомунистическа партия ! Затова лявите хора не трябва да очакват някакъв ляв завой в БСП, връщане към корените си или ясно изразена лява политика – това е химера. Тя ще съществува то тогава, докато БСП напълно изчерпи своето предназначение и след това доволна отиде в небитието. От социалдемокрация друго не може да се очаква, освен да бъде „честен” партньор на големите пари, на Глобалния проект, на Новия световен ред

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • проф. Боян Дуранкев

    03 Sep 2017 12:27ч.

    Нокаут за нагаждачите-идеолози.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • водач на МПС

    03 Sep 2017 12:28ч.

    Така е ! И аз съм стигнал до същите изводи . Че БСП на практика се явява антикомунистическа Партия! Съпоставяйки я с с останалите партии или формации. Но тук има нещо друго. Нивото на сайта Гласове е много принизено. Ние, неговите читатели, сме все хора взискателни... А тук професор Пантев малко се е поизложил !

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • кривата краставица

    03 Sep 2017 12:40ч.

    „Говореше се,че при комунизма жените ще бъдат общи. Но след неговия крах жените станаха май повече общи.“ Край на цитата. Прав е професорът, но така е защото комунистите не свариха да изпълнят докрай заветите на Маркс и Енгелс. Ето какво пише в „Манифест на комунистическата партия“: „Отношенията между половете ще станат изключително частно дело, което ще засяга само заинтересованите лица и в което обществото няма защо да се меси. Това ще стане възможно благодарение на премахването на частната собственост и благодарение на общественото възпитание на децата, вследствие на което ще се унищожат двете основи на съвременния брак: зависимостта на жената от мъжа и на децата от родителите. Това е отговорът (така отговаряме) на високонравствените еснафи противници на комунистическата общност на жените. “ Майтапа настрана, но ми се струва, че в манифеста става въпрос за общност на мъжете, а не на жените. Какво прави една жена „освободена“ от досадните семейни зависимости (послушанието пред съпруга и възпитанието на децата)? Огледайте се наоколо и ще се убедите, че тези жени си сменят любовниците като носни кърпички и понякога ползват „втора употреба“ от приятелките си. В този смисъл за мен е ясно, че и комунизмът, и капитализмът са против семейството като институция. Комунизмът повече на теория, а капитализмът – на практика.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Хм...

    03 Sep 2017 13:30ч.

    За моралните принципи на Маркс и Енгелс може да се говори много, особено ако човек си е губил времето да им чете произведенията и да се запознава с живота им. Премахването на омразния брак е само едно от тях. Има още презрение към селяните, към балканските народи и към руснаците, като към непълноценни същества. Да ви напомня нещо друго? Маркс изобретява т.н. принадена стойност, тоест онази стойност над цената за самото производство, всъщност генерираните суми, които обезпечават съществуването на всички непроизводителни сектори на обществото. Двамата обаче през целия си живот не са произвели нищо, издържат се от същата тази принадена стойност, паразитирайки на гърба на Енгелсовите работници, та до развлечения като комар и игра на борсата... Ако не съществуваше реалният проблем с подтиснатите класи и острото класово неравенство в този период, творчеството им щеше да си остане само една от многото налудничави теории.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Българин от Б

    03 Sep 2017 13:57ч.

    "...а после дойде време за „вечната нерушимата и светата” дружба със СССР, когото днес подиграваме". Не беше ли от Диамат-а, че човек първо трябва да се нахрани и облече, а след това да се занимава с философия? През миналата година имаше 3002000 посещения на българи в ЕС, и само 46000 посещения в Русия.Отношение 65:1, а сега тази единица иска да каже къде 65 пъти повече българи ще си изкарват прехраната и прекарат отпуската си. Естествено, че няма как да стане в страна, където комунистите са засрали всичко.И още нещо-комунистът Пантев как пое вината на комунистическата партия-с мезе или без мезе? Не е ли време, както е по библейските закони, да си посипе главата с пепел(нали комунистите станаха най-големите християни след 1989г)?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • Хм......

    03 Sep 2017 13:59ч.

    Общите жени са друго нещо. В България спънка за това са патриархалните предразсъдъци, макар да са известни голям брой изключения, както си му е редът. В Съветска Русия обаче това си е почти правило, особено сред болшевишкия елит и творческата интелигенция. Интересни са например взаимоотношенията между певеца на комунизма Маяковски, Лиля Брик и разни партийни началници, всички заедно. Но това са неща, които всеки гларус по Черноморието знаеше от собствен опит. Най-забавното беше, че парично-стоковите отношения си ги имаше и в междуполовите контакти, наистина често заменяни от различни по форма услуги. Принципът от всекиму според възможностите, всекиму според потребностите не действаше изобщо.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • хамалин

    03 Sep 2017 14:34ч.

    сбъркънисме съ колективното съзнание

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • От къде

    03 Sep 2017 22:31ч.

    Извадихте този ципор?

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • от К.Маркс

    04 Sep 2017 9:46ч.

    "До нас философите са обяснявали света, а ние трябва не само да го обясним, но изменим в името и за благото на Човека!" ; "Аз съм готов да обсъждам всяка своя фраза в моя 30-годишен труд с учени, а не на площади и митинги". Затова неговото учение е потребно и днес! Той не е давал рецепти и животът потвърди много от заложеното в това учение и много отхвърли, предимно там, където го ползваха като догмат, а не като учение. Проф.Пантев констатира факти, а след това? Нали Животът е движение!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • CMEXXX

    04 Sep 2017 10:43ч.

    А добро утро! Най-после някой да напише истината - за конформистите (нагаждачите, подлизурковците и т.н.) няма никакво значение кой е на власт! Те са вечни, а в днешно време са превзели всичко!

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • към кривата краставица

    04 Sep 2017 15:44ч.

    Ето какво пише в „Манифест на комунистическата партия“: „Отношенията между половете ще станат изключително частно дело, което ще засяга само заинтересованите лица и в което обществото няма защо да се меси. Това ще стане възможно благодарение на премахването на частната собственост и благодарение на общественото възпитание на децата, вследствие на което ще се унищожат двете основи на съвременния брак: зависимостта на жената от мъжа и на децата от родителите. ..." има се предвид да се премахнат недъзите - материалната зависимост на съпругата от съпругът, на детето от родителите, тоест недохранване, недостиг на образование и култура. Богатите семейства са били независими, децата им са били в пансион и колеж. нахранени, облечени и окултурени, майката също, вместо да слугува на деца и мъж, тя се е борила за права.

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи
  • петър стоянов

    07 Sep 2017 23:41ч.

    егати турлю гювеча, загубих си времето при сканиране на таз статия

    Отговори

    Напиши коментар

    Откажи

Напиши коментар

Откажи