Съединените щати губят все повече потенциала си да направляват глобалното разитие. Като най-явния индикатор за подобен извод може да служи безпокойството, обхванало техните съюзници. Европейците вече не се чувстват така сигурни в евроатлантическата общност, Южна Корея е изправена пред тежкия термоядрен кошмар на Севера, Япония не знае как да реагира на усилващата се китайска военна мощ, а Близкият и Среден Изток трябва да свиква с нови правила на играта, писани в Москва, Техеран или Пекин, или да играе въобще без правила.

 

И всичко това се случва, при условие че Америка запазва лидерските си позиции в ключови области от човешкото развитие - икономика, отбрана, наука и дипломация. В определен смисъл самото ѝ интегрално превъзходство се превръща в проблем за самата нея. От една страна, тя е принудена да инвестира огромни средства, за да поддържа военнотехнологичното си лидерство, а от друга - губи бързо монопола върху постиженията си, част от които стават не просто притежание на нейните конкуренти, но и се обръщат срещу самата нея.

 

Всяко глобално лидерство се крепи на два основни елемента. Първият е да притежаваш определени преимущества пред всички останали държави. Както Рим е разполагал с легиони, Чингис хан с конница, а Англия с флот. От тази гледна точка Съединените щати изглеждат много по-внушителни от споменатите свои исторически предшественици. Те не просто разполагат с най-силната и най-добре въоръжена армия, но и с огромен брой съюзници и бази, което им позволява да се намесят във всяка конфликтана точка по света. Обратното, нито една страна не може и да си помисли да открие конвенционални бойни действия на американска територия.

 

Големият препъникамък пред пълната им военна доминация се оказва ядреното оръжие. То в определен смисъл занулява всички останали предимства във военната област. Което принуждава стратезите в Пентагона вече повече от половин век да търсят решение за изход от тази неприятна ситуация. Засега те са изработили две концепции, които като теория може да носят някакъв смисъл в себе си, но дано никога не се подлагат на практическа проверка.

 

Първата касае създаването на масирана противоракетна отбрана (ПРО). Тя трябва да е в състояние да гарантира унищожаването на всяка една ракета, изтреляна срещу тяхната територия. Спорно е доколко може да се игради напълно ефективна ПРО, но самата мисъл, че тя съществува, ще кара американските противници да се замислят дали си струва да предприемат ядрена атака. Просто защото срещу гарантирано собствено унищожаване те няма да са сигурни, че ще нанесат адекватни щети.

 

Втората концепция, макар да е логически продължение на първата, я предхожда като време. Тя предполага, че при сблъсък на ядрена сила (в началото се е имал предвид Съветският съюз) със САЩ конфликтът трябва да бъде локализиран в рамките на конвенционалните измерения или с ограничено нанасяне на тактически ядрени удари в района на бойните действия, без да се стига до цялостно унищожаване на противниковата територия.

 

В своята цялост подобен подход предполага разгръщането на невероятно мащабен военен потенциал. Той трябва от стратегическа гледна точка да има капацитета да унищожи във въздуха и космоса един значим ракетно-ядрен потенциал, като руския например, а след това да унищожи и самата Русия. В оперативен план Америка се стреми да може да открие фронт на всяко място на земното кълбо и да постигне успех. Независимо от противника.

 

Което предполага непрестанната модернизация на ракетно-ядрения потенциал, създаването на противоракетна система, прикриваща цялата Северна Америка, отделянето на огромни инвестиции за изграждането на системата за Незабавен глобален удар, поддържането на грамаден военноморски флот и сили за десант (Корпуса на морската пехота), както и съхраняването на мобилния характер на голяма част от сухопътните си войски. За да функционира целият този организъм, той се нуждае от огромен масив от разузнавателна информация и осигурено превъзходство в областта на радио-електронната борба и кибершпионажа. В момента в този сектор са ангажирани 17 държавни органа с персонал от над 100 000 човека. 

 

 Именно поради своя мащаб за американската военна машина става все по-трудно да запазва своите технологични и информационни постижения. Няма как да се учудваме, че в нея се появяват течове на информация, подобни на тези, публикувани в Уикилийкс. Но прави впечатление, че след като се анонсират определени американски разработки в областта на отбраната, не минава много време преди появата на техните руски и китайски аналози. Показателен е случаят с изтребителите Т-50 и J-20, които подозрително много приличат на F-22.

 

Слабото място на американската стратегия за поддържане на тотално превъзходство при евентуални бойни действия е именно нейната многоаспектност. Дори и в една област да има паритет или изоставане, това срива психологическата готовност на американските военни да влязат в определен конфликт. Обратното, техните противници поемат рискове, дори и да има минимални шансове за успех - едва ли Русия, Турция и Иран ще постигнат своите максимум цели в Сирия, но за тях е много важно дори само да маркират потенциала си за военна итервенция. Да се обозначат като страна в управлението и разрешаването на кризата и да демонстрират, че са разчупили рамките на стария световен ред. 

 

Тук стигаме до втория елемент на глобалното лидерство - готовността то да бъде поддържано със сила. Рим е унищожил Картаген, просто защото последният се е опитвал да се ситуира като алтернативен център на Средиземноморието. Англия потопява датския флот през 1807 г. и френския през 1940 г., за да не допусне и хипотетичната възможност те да се присъединят към нейните врагове (Наполеон и Хитлер) и да бъде накърнена военноморската ѝ мощ. Въпросът е има ли подобна „червена линия” за Америка, на чието пресичане тя ще даде военен отговор.

 

Вероятно има, но и във Вашингтон не знаят откъде точно минава тя. Те не успяха да намерят адекватна реакция, след като Путин им отне монопола върху употребата на военна сила в чужбина, гледат безпомощно как Китай налага със сила нови правила в областта на морското право, как Япония, изплашена от тези действия, се опитва да започне флирт с Русия, как се сриват дългогодишните съюзнически отношения с Турция, как Саудитска Арабия се опитва да диктува американската политика в Близкия изток, вместо да бъде обратното, и др. За да бъде всичко това гарнирано с пълно преобръщане на призмата на американската „мека сила”, която, след като успя да инициира множество изгодни за себе си политически промени, накрая се докара дотам, че голяма част от американците да вярват, че Кремъл е „избрал” новия им президент.

 

Засега геополитическото отстъпление не се е превърнало в срив, подобен на колапса на Съветския съюз. Америка демонстрира нелоши умения да води „ариергардни” сражения. Тя успя да консолидира практически всичките си потенциални съюзници по въпроса за санкциите срещу Русия и пое курс към разширяване на военното си присъствие в Пасифика и модернизация на армията на азиатските си съюзници. Големият въпрос обаче е дали избраните подходи носят стратегически преимущества за нея, или само ще способстват да се укрепи режимът на Путин в Русия и да се тласне Китай към една радикална милитаризация. За която той вече е готов.

 

Не бива да се пропуска фактът, че и самите американци сякаш започват да чувстват умора от собствените си външнополитически амбиции. Неясно е доколо става дума за трайни обществени нагласи, но ако те са такива, това рано или късно ще прелее във формирането на нов истаблишмънт. Който, ако не се върне към изолационизма, поне ще се опита да рационализира световните си интереси. И ако се задава на хоризонта „Европа на две скорости”, Америка може да изгради зони с различна степен на собствена анагжираност. В едни да се продуцира стабилност, други да се превърнат в полета на противопоставяне с геополитическите конкуренти, трети да бъдат изоставени, а за четвърти отговорността да се прехвърли върху съюзнически държави. Например Балканите на Германия, а Близкият изток на Саудитска Арабия.

 

Освен че не може да се каже с точност какво предстои, не е ясен и темпът на промяната. Америка има обективна причина да се стреми да го забавя, което донякъде е добре за целия свят. Рязката трансформация би се превърнала в катастрофа. Включително и за тези, които днес се стремят към нея.

 

Свързани текстове:

http://glasove.com/categories/komentari/news/spektyr-na-civilizacionnite-borbi

http://www.glasove.com/categories/komentari/news/strannata-vojna-v-ukrajna

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

16 коментар/a

Николай Подгорни на 22.03.2017 в 16:08
Не е вярно,Китай вече ства ядрена суперсила.

Напиши коментар