Новите оръжия и стратегическата стабилност

Тя предполага устойчив и продължителен период без войни и военни конфликти между развитите във военно отношение страни, равенство на военните им потенциали, почти еднакви военнооперативни възможности и не допуска значителни промени в стратегическите настъпателни оръжия. Именно такава стратегическа стабилност бе постигната към средата на 70-те г. на миналия век между САЩ и бившия СССР, когато имаше равенство в стратегическите им потенциали, гарантиращо взаимно унищожаване не само на двете страни, но и на повечето от техните съюзници. В такова състояние днес са ядрените потенциали на Русия и САЩ, а далеч зад тях са възможностите на Китай, Франция, Англия, Индия, Пакистан, Израел и КНДР. Следователно стратегическата стабилност днес и в недалечно бъдеще зависи преди всичко от САЩ и Русия. Проблемът обаче е в това, че съдържанието на стратегическата стабилност в съвременни условия вече не се свежда само до равен брой ядрени заряди и носители за тях, а зависи и от редица други фактори. 

Още през 60-те г. на ХХ век става ясно, че

ракетноядреното оръжие е само сдържащ фактор

и то не може да се използва за постигане на геополитически цели, защото страната, която първа го използва, ще загине втора. Затова трябваше да се търсят други средства и те бяха създадени на основата на резултатите от научно-техническата революция, в т.ч. и във военното дело. По-важни от създадените средства са високоточните конвенционални оръжия (ВТО), комплексите за противоракетна отбрана (ПРО) и информационно-кибернетичните системи.

Към средата на 80-те г. в САЩ и СССР бяха приети на въоръжение високоточни стратегически ядрени крилати ракети със земно, морско и въздушно базиране, от които само за едно десетилетие беше създаден значителен потенциал, използван като сдържащ фактор наред с междуконтиненталните балистични ракети със земно (МБР) и морско базиране (БРМБ). Заедно с ядрените крилати ракети се разработиха и техни стратегически конвенционални варианти, активно използвани през последния четвърт век от САЩ, а през 2015 г. и от Русия, и доказали високата си бойна ефективност. Заедно с увеличаване на арсенала от конвенционални оръжия със стратегически възможности нарастваше и тяхното влияние като дестабилизиращ фактор върху стратегическата стабилност. 

Идеята за противоракетна отбрана,

предназначена за своевременно откриване на изстреляни МБР и унищожаването им по време на полет, датира още от 1945 г. и към края на десетилетието САЩ започнаха реализация на два проекта – изследователския Wizard и опитно-конструкторския Nike-Zeus. След тях бяха реализирани програмите „Найк-Зевс” (1957–63 г.), „Найк-Хикс” (1963–65 г.), „Сентинел” (1965–69 г.) и „Сейфгард” (1969–76 г.), всички с ядрени антиракети. В СССР почти едновременно със САЩ се разработва система за ПРО А-35 с ядрена антиракета, поставена на бойно дежурство през септември 1971 г. и модернизирана (А-35М) в 1977 г. за противодействие на МБР с касетъчни бойни глави. На въоръжение от 1990 г. е модернизираната система А-135 „Амур”, комплектувана също с ядрени антиракети 51Т6 за извънатмосферно и 53Т6 за атмосферно прехващане, позиционирана също около Москва. 

Надпреварата по създаване на по-ефективни системи за ПРО следва развитието на МБР, но към началото на 70-те г. на ХХ век става ясно, че те не само осигуряват твърде ограничена защита, но и водят до нарушаване на стратегическата стабилност. Това действително е така, защото една обстановка се създава, образно казано, при наличие на ядрен меч в двете противоборстващи страни и съвършено друга, когато една от тях придобие и противоракетен щит – страната, притежаваща меч и щит, придобива стратегическо предимство и може да се реши на първи обезоръжаващ удар, парирайки с щита си ответния.

Именно в това се състои огромната

опасност от нарушаване на стратегическия баланс между великите ракетноядрени държави,

една от които притежава и система за ПРО. Тази реална опасност е ясна и на САЩ, и на СССР и затова през 1972 г. се подписва безсрочният Договор за ограничаване на системите за противоракетна отбрана, допълнен през 1974 г. с отделен протокол. Според тези документи страните не могат да създават, изпитват и развръщат системи или компоненти за ПРО с морско, въздушно, космическо или мобилно-земно базиране за прехващане на МБР, а също и да създават система за ПРО на територията на страната. С Протокола от 1974 г. се разрешава развръщане само на една система – или около позиционните райони на МБР, или около столицата. СССР решава да защити промишления район около столицата, а САЩ – позиционния район на МБР „Минитмън-3” в „Гранд-Форкс” (Северна Дакота). 

Договорът обаче не забранява разработване и изпитания, но без развръщане, на средства за ПРО, като не посочва принципа им на действие. От тази възможност се възползва администрацията на президента Рейгън, обявявайки широко тълкуване на Договора и на тази основа през 1983 г. започва мащабна програма за научни изследвания, наречена „Инициатива за стратегическа отбрана” (ИСО). Обявеното с нея намерение за позициониране на средства за ПРО на нови физически принципи в околоземното космическо пространство (лазерни, микровълнови, електромагнитни, кинетични) формално не нарушава договора от 1972 г. Същевременно обаче то става средство за налагане надпревара във въоръжаването на СССР с твърде негативни за икономиката му последствия.

В резултат на научните изследвания по ИСО са разработени нови електронни градивни елементи, инфрачервени мозаечни датчици, малогабаритни ракетни двигатели, нови конструкционни материали. Тези постижения позволяват проектиране на оръжия на нови физически принципи и на принципно нови ударни средства. Такива са например проектите ERIS (Exoatmospheric Reentry Interceptor Subsystem-извънатмосферен прехващач) и HEDI (High Endoatmospheric Defense Interceptor – височинен атмосферен прехващач). С тях се унищожават влитащи МБР чрез пряк удар, т.е. те са първите експериментални високоточни конвенционални оръжия за ПРО. Резултатът от тези проекти се използва днес във всички антиракети на САЩ. 

На основата на тези постижения от 1991 до 2002 г.

САЩ предлагат няколко концепции за създаване на система за ПРО,

последната от които – Национална система за ПРО – е в нарушение на Договора от 1972 г. През това десетилетие САЩ и Русия не успяват да се договорят за преразглеждане на посочения договор, поради което на 13 юни 2002 г. САЩ едностранно излизат от него и започват активно изграждане на ешелонирана Глобална система за ПРО. Тя включва Командване на противоракетната отбрана (Integrated Missile Defense Joint Functional Component Command), формирано през 2005 г., действащата земно-космическа система за ранно откриване на МБР и противоракетни комплекси със земно и морско, а в перспектива и с въздушно и космическо базиране.

Към 2016 г. САЩ разполагат с противоракетен комплекс GBMD (Ground-Based Midcourse Defense), развърнат във форт „Грили”, Аляска, и на военновъздушната база „Ванденберг, Калифорния, съответно с 26 и 4, които към 2017 г. трябва да бъдат увеличени общо на 44 пускови установки. Ударно средство на комплекса са земно базираните в шахтни пускови установки антиракети GBI (Ground-Based Interceptor, скорост 7,9 км/сек, обсег по разстояние 2000–5000, а по височина 1500 км), които засега са единственото средство за прехващане на МБР на средния участък от траекторията им. Прехващането се извършва чрез пряк сблъсък със самонасочващ се боен модул EKV (Exoatmospheric Kill Vehicle – извънатмосферно средство за унищожаване, маса 68 кг, дължина около 150 см). 

Сухопътен вариант на корабната многоцелева разузнавателна-ударна система „Иджис” (Aegis Ashore) с 24 антиракети SM-3,bl.1B (Standard Missile-3,bl.1B /обсег 500, по височина 250 км, скорост 3 км/сек) е развърнат в Девеселу, Румъния, а към 2018 г. в Радзиково, Полша, се планира установяване на същия комплекс, но с модернизирани 24 антиракети SM-3,bl.2A (обсег 1000, по височина 500 км, скорост 4,5 км/сек) с боен модул KW (Kinetic Warhead-кинетична бойна глава).

За прехващане на балистични ракети с малка и средна далекобойност

се използва мобилен комплекс THAAD (Terminal High-Altitude Area Defense), чиято антиракета също е със самонасочващ се кинетичен боен модул. Ракетата е с обсег 250, по височина 150 км и скорост 2,8 км/сек. С THAAD засега са комплектувани 7 стартови батареи – всяка с по 3 пускови установки с по 8 антиракети – една е развърната на остров Гуам, а останалите са във форт „Блис”, Тексас. В бъдеще възможно е THAAD да бъде в Република Южна Корея и в района на Персийския залив. ЗРК Patriоot PAC-3 с ракета ERINT (Extended Range Interceptor – прехващач за близката зона, обсег 25, по височина 15 км) прехваща влитащи бойни глави със самонасочващ се 24-килограмов кинетичен боен модул. Комплексът се използва за уплътняване на системата за ПРО, за ПРО-ПВО на Сухопътните войски и за обектова защита на важни обекти – развърнати са 15 батальона с 60 стартови батареи.

Морският компонент, към 2015 г., се базира на 22 кораба (ескадрени миноносци „Ърли Бърк” и крайцери „Тикондерога”), на борда на които се установява система „Иджис” (Aegis Aflot), вертикални пускови установки Мк41 /96 на ескадрените миноносци и 122 на крайцерите/ и антиракети SM-3, комплектувани със самонасочващ се кинетичен боен модул с маса 23 кг. С посочените противоракетни комплекси постепенно се формира ешелонирана глобална система за ПРО на САЩ – нейни съставни части се развръщат на територията на страната, на Тихоокеанския и Атлантическия театър на военните действия (ТВД), на територията и акваторията на Европа, Азия и в района на Персийския залив – в Катар вече е решено да се изгради Център за управление на ПРО-ПВО на региона. 

Ударните елементи на системата за ПРО, разположени в близост до границите на евентуалния противник, оказват значително дестабилизиращо влияние. То се състои в следното: от вертикалните пускови установки Мк41 могат да се изстрелват 5 типа ракети: SM-3, зенитните управляеми SM-2 и SM-6, ракето-торпедо АСРОК и което е особено обезпокоително за Русия, ядрена крилата ракета „Томахоук” с обсег около 2500 км – за използването й е необходима смяна само на програмното осигуряване. Следователно освен като щит системата за ПРО създава възможност и за разполагане на ядрено оръжие в близост до границите на Русия. Времето за полет на „Томахоук” от Девеселу, Радзиково, Черно и Северно море до важни обекти в европейската част на Русия е около 5–8 мин., което почти изключва каквато и да е защита от тях. Тази потенциална опасност е значителен дестабилизиращ фактор преди всичко на Европейския и Тихоокеанския ТВД и не може да не предизвика предприемане на ответни действия. Такива могат да бъдат с ядрените или конвенционални ракети на комплекс 9К720 „Искандер” за неутрализиране на позиционните райони в Румъния и Полша, на новия ракетен комплекс РС-26 „Рубеж” за удари по обекти на НАТО, както и на крилати ракети 3М14 „Калибър” с морско и Х-102/Х-101 с въздушно базиране. 

Надпреварата в противоборството между МБР и комплексите за ПРО

се увеличава и усложнява в няколко направления. Едно от най-важните за САЩ е необходимостта от прехващане на маневриращите бойни глави на новите руски МБР. За да може да прехване маневрираща бойна глава, кинетичният боен модул, летейки с огромна скорост, трябва да бъде в състояние да променя траекторията си за по-малко от една секунда – проблем, по който вече няколко години работят американските конструктори.

Надпревара се развръща и в още един аспект – руските МБР са с касетъчни бойни глави, включващи 3–10 бойни блока и десетки тежки лъжливи цели, които при освобождаване формират сложна балистична цел. Такава способност имат проектираният сега жп ракетен комплекс „Баргузин” и новата тежка МБР „Сармат”, чийто полетни изпитания трябва да започнат през тази година и която ще може да нанася удари не само през Северния, но и през Южния полюс. Те са асиметричен отговор на глобалната ПРО на САЩ и създават съвършено нова оперативно-стратегическа обстановка. Тя ще наложи на САЩ да развърнат средства за защита и на южното направление, където сега има само една РЛС (на авиобаза „Еглин”, Флорида), и коренно да преработят редица компоненти от днешната система за ПРО поради необходимостта да бъде в състояние да прехваща сложна маневрираща балистична цел, а не както са разработени да противодействат само срещу моноблочна балистична.

Траекторията на полета на последната се определя, прогнозира и с висока точност се набелязва точката на среща с антиракетата, докато маневриращата цел трябва постоянно да се следи и може да не остане време за прехващане, особено като се има предвид хиперзвуковата скорост на полета. Това налага ПРО да може да селектира целите, откривайки реалните, и едновременно да насочва към всяка от тях отделен прехващач. Именно такава е целта на проект MOKV (Multi-Object Kill Vehicle) за касетъчен боен блок с няколко самонасочващи се кинетични бойни модула MKV (Multiple Kill Vehicle), монтиран на една антиракета. Освен това възможността за нанасяне на едновременен удар с балистични и крилати ракети също безпокои САЩ, поради което се обсъжда необходимостта от създаване на интегрирана система за ПРО (Integrated Air and Missile Defense – IAMD), способна едновременно да прехваща и двата типа ракети. Посочените проблеми са твърде сложни и засега не е ясно доколко успешно ще бъдат разрешени, поради което неопределеността в стратегическата сигурност ще нараства, а стратегическата обстановка във военнополитическо отношение ще става все по-напрегната.

Русия също предприема стъпки за създаване и укрепване на териториалната си противоракетна система.

На тактическо ниво за обектова защита се използват зенитно-ракетните комплекси „Тор”, „Бук” и „Панцир”. Средният ешелон се комплектува със зенитно-ракетна система С-400 „Триумф” и преминаващата сега изпитания С-500 „Прометей”. Провеждат се изпитания на новата А-235 „Нудол”, за чийто три типа антиракети се разработват конвенционални бойни глави. Именно със средствата на средния и горния ешелони се изгражда ешелонирана териториална система за ПРО на въздушно-космическия ТВД. 

Очевидна е разликата между системите за ПРО на САЩ и Русия – докато Русия разполага своята на собствената си територия и може да прехваща бойните глави на МБР само на крайния участък от тяхната траектория, то САЩ изграждат своята както на собствена територия, така и в райони, близки до сухопътните и морски граници на Русия. С това те създават реална възможност за прехващане на руските МБР на активния, на средния и на крайния участък от полета, което на практика дебалансира ракетноядрените потенциали на двете страни. Тази разлика предопределя и противодействието на Русия – нейната основна цел е създаване на средства за преодоляване на американската ПРО и гарантирано нанасяне на ответен удар. Това е недопустимо за САЩ, защото дори само 50 ядрени бойни глави да се взривят на територията им, загубите ще бъдат неприемливи. Поради това САЩ се стремят към намаляване на ядрените арсенали и дори към пълното им ликвидиране съгласно идеята за „глобална ядрена нула”. Ако това се осъществи, те ще бъдат най-мощната конвенционална военна сила, способна да унищожи която и да е страна.

Русия не само че няма да се съгласи на такъв вариант, но отчитайки увеличаващите се възможности на САЩ за париране на ответен удар, замисля и други средства за създаване на заплаха. Едно от тях е автономно роботизирано подводно кобалтово термоядрено оръжие с мощност десетки мегатона, позиционирано в крайбрежните води на САЩ – то стана известно от „неволно” показан на съвещание в Сочи строго секретен плакат на проект „Статус-6”. Възможно е използване и на крилати ракети „Калибър” от контейнерни пускови установки, установени на граждански морски кораби и плаващи в близост до американските граници. 

В недалечно бъдеще сериозна заплаха за стратегическата сигурност ще станат разработваните сега хиперзвукови оръжия, „чистите” термоядрени заряди и средствата за противокосмическа отбрана. Хиперзвукови оръжия се разработват в САЩ в съответствие с концепцията „Бърз глобален удар”(Prompt Global Strike), а също в Русия, Китай, Индия, Франция. Най-напреднала днес е Русия, която вече провежда полетни изпитания на противоракетен комплекс 3К22 с хиперзвукова крилата ракета 3М22 „Циркон”, маневрираща хиперзвукова бойна глава за МБР и хиперзвуков летателен апарат Ю-71 по проект 4202. Прехващането им със съществуващите днес средства за ПРО е невъзможно и това ще наложи на САЩ усъвършенстване на създадената досега система за ПРО .

В публикувания на 8 януари 2002 г. „Обзор на ядрената политика на САЩ” (Nuclear Posture Review) в частност се предписва разработване на ядрен боеприпас с намалено въздействие върху околната среда – с други думи, за създаване на „чисто” термоядрено оръжие, незабранено от съществуващите международни договори. Характерно за т.нар. N2-бомба (Non-Nuclear bomb) е силно намаленото и съществуващо само 1–2 денонощия радиоактивно заразяване при запазване на останалите поразяващи фактори. Това се постига чрез използване на неядрен метод за предизвикване на синтез между ядрата на тритий и деутерий и освобождаване на енергия. Мощността на такъв боеприпас може да се променя в широки граници, което позволява използването му и за постигане на тактически цели. Поради това

опасността от „чистото” термоядрено оръжие

се състои в рязкото намаляване на днешния ядрен праг и от възможността за използването му дори в локалните конфликти, което неминуемо ще се отрази на стратегическата стабилност 

За разлика от потенциалната опасност от „чистото” термоядрено оръжие, днес реален дестабилизиращ фактор вече става военното противоборство в космическото пространство. Орбиталната групировка на САЩ за осигуряване бойните действия на войските (свръзка, разузнаване, навигация, топогеодезично и метеоосигуряване) е в пъти по-многобройна от тези на Русия и Китай. Запазването й има огромно значение за въоръжените сили на САЩ и точно в това е техният недостатък. Русия и Китай не могат да се сравняват с военно-космическите възможности на САЩ, но те разработват и експериментират асиметрични средства за тяхното неутрализиране.

През 2007 г. Китай унищожи свой метеоспътник „Фен юн-1с” на височина 864 км със земно базиран ракетен комплекс КТ-1 (Kai tuozhe-1) със самонасочващ се кинетичен боен модул SC-19 – метеоспътникът се разпадна на повече от 2300 парчета, застрашаващи орбитите на други космически апарати. Комплексът е модернизиран и през май 2013 г. ракетата му летя на височина около 10 000 км, като целта е достигане на геостационарна орбита (35 810 км) – тогава под удар ще бъдат всички космически апарати, използвани за осигуряване бойните действия на войските. Китай разработва и мощен лазер за противокосмическа отбрана, а в недалечна перспектива икосмоплан по проект 921-3 (бивша програма „Цзян” – Tsien).

Русия съсредоточава усилията си върху земно базирани средства за радиоелектронно въздействие върху космическите апарати, тъй като механичното им разрушаване създава опасност и за собствената орбитална групировка. Освен това експериментира с малък маневриращ апарат с инспекционни възможности, комплектуван с плазмен реактивен двигател, който вече няколко месеца лети в космоса и който беше открит от Космическото командване на САЩ, след като няколко пъти се сближи с техни апарати. За противокосмическа отбрана (ПКО) на ниска околоземна орбита могат да се използват и ракетите на система А-235 и ЗРС С-500. 

САЩ притежават значително по-големи възможности за провеждане на операции в космоса, като за целта могат да използват антиракети GBI и SM-3. Например през 2008 г. от борда на намиращия се в Тихия океан крайцер „Лейк Ери” със SM-3 беше унищожен собствен спътник на височина 247 км. От 2010 г. САЩ експериментират с многоцелевия космоплан Х-37В, който към 2016 г. извърши 3 полета в автоматичен режим с продължителност 1–2 години, а четвъртият започна на 20 май 2015 г. Космопланът е способен да инспектира космически апарати, маневрирайки на височина до 750 км, да извършва наблюдение във и от космоса и да бъде носител на ударни средства „космос-космос” и „космос-земя”.

Разработват се и други средства и методи за провеждане на настъпателни и отбранители противокосмически операции. Те са регламентирани в документи, определящи стратегическото развитие и използване на космическото пространство за военни цели, приети през периода 2002–2006 г. и обобщени в концепцията US Space Command Vision for 2020 на Космическото командване на САЩ. Задачата е създаване до 2020–25 г. на реална военнокосмическа структура за противокосмическа отбрана. Първата стъпка е направена през 2002 г., когато в състава на Стратегическото командване (US Stratcom) е включено Космическото командване (US Space Command), с което ракетноядрената триада и космическите войски се поставят под едно командване. През следващата година на Стратегическото командване се подчинява и системата за ПРО. През 2005 г. в рамките на Стратегическото командване се формира единен орган за бойно управление на военнокосмически операции и глобални удари (JFCC-SGS-Joint Functional Component Command for Space and Global Strikes). Основните му задачи са планиране и управление на космически операции за осигуряване на глобални настъпателни и отбранителни военни действия, включително на операции в космоса, от космоса и в интерес на системата за противоракетна отбрана.

Създаването на ВТО, на системи за ПРО и ПКО наложи

преструктуриране на традиционните ракетноядрени триади.

В посочения по-горе „Обзор на ядрената политика на САЩ” се обосновава и необходимостта от провеждане на обединени операции с неядрено и ядрено оръжие с малка мощност за поразяване на високозащитени цели. В същата година САЩ оповестяват нова „Стратегия за национална сигурност”, една от най-важните постановки на която е постепенно преминаване от ядрено към конвенционално сдържане. Именно тази постановка налага създаване на нова структура на стратегическата групировка, включваща класическата ядрена триада (МБР, БРМБ и стратегически бомбардировачи), конвенционални високоточни оръжия със стратегически възможности, глобална система за противоракетна отбрана с възможност и за противокосмическа, информационно-кибернетична система и автоматизирана система за бойно управление, контрол, разузнаване, свръзка и обработване на информация. С една дума, към ракетноядрения меч се добавя и ракетноконвенционален, а до тях за защита се поставя противоракетен щит. Системообразуващ елемент на новата структура е автоматизираната система за бойно управление на войските и оръжията на земния, морския и въздушнокосмическия ТВД. През последните години обект на военна дейност стана и информационно-кибернетичното пространство, което дава основание на експерти от Пентагона да твърдят, че вече се формира Сферичен театър на военните действия.

Преструктуриране, макар и не така мащабно, е извършено и на руската стратегическа групировка – в средата на 2015 г. официално са поставени в оперативна готовност Въздушнокосмически сили, включващи ВВС (без стратегическата авиация), системата за ПРО-ПВО и Космическите войски. Целта е интегриране на всички сили и средства за провеждане на отбранителни и настъпателни операции във въздушнокосмическия ТВД, т.е. за оказване противодействие на новата стратегическа групировка на САЩ в собственото въздушно пространство и в близкия космос. Руската ракетноядрена триада остава като самостоятелен род войска, който твърде активно се модернизира и обновява. По такъв начин групировката разширява възможностите си за провеждане на настъпателни и отбранителни операции в обединения земно-морско-въздушно-космически ТВД.

Перспективата за развитие на стратегическите ударни средства и на схващанията за тяхното бойно използване не предвещава нищо оптимистично за стратегическата стабилност. Стремежът на редица страни да придобият оръжие за масово поразяване като средство за защита от агресията на мощните във военно отношение страни също засилва този извод. Става ясно, че със съществуващите международни механизми не е възможно да се осигури действен контрол над очерталата се надпревара във въоръжаването, което налага използване на нетрадиционни форми и методи както за защита на националните интереси, така и за стабилизиране на военнополитическата обстановка на планетата.