В средата на 2000-та година авторът на тази статия стана свидетел на визитата на президента на Венецуела Уго Чавес във Виена, където се провеждаше срещата на високо равнище между Евросъюза и страните от Южна Америка. Буквално тълпи от европейски левичари, от най-умерените до най-радикалните, приветстваха Команданте Чавес. Венецуелският лидер беше обигран в публичните изяви и речта му беше придружена от бурни овации. Той игнорира официалните приеми на участниците в срещата на върха и предпочете да говори на събрания на лявата виенска общественост, изморена от неолибералната липса на алтернативност.

Фьодор Лукянов*

 

Все пак, това беше в далечното минало. Чавес отдавна напусна земния живот. Политическият  талант на Николас Мадуро е несравним с този на неговия ментор, а сравненията по отношение на социално-икономическото управление на страната могат да предизвикат само горчив сарказъм.

 

Въпреки това, кризата във Венецуела е отражение на насъщните световни проблеми. Събитията във Венецуела едва ли бяха изненада за някого. Социално-икономическият и политически конфликт там отдавна се задълбочава. Но активната американска намеса не само доведе до ескалация, но и превърна локалната криза във въпрос на световната политика.

 

Ако се абстрахираме от личността на Мадуро и същността на „боливарския социализъм“, чиито успехи, меко казано, са доста съмнителни, в центъра на вниманието остава понятието за легитимността и колко „задълбочено“ трябва да го третираме? Дали формално, като последователност от административни процедури, или „творчески“ -  като способност за ефективно управление? В какво се изразява суверенитетът? В ненамеса във вътрешните работи или в задължение на властта да отговаря на исканията на народа? Ако вземем второто, тогава за каква част от народа става дума? Тези въпроси не се поставят за първи път.

 

След края на студената война, характеризираща се с безкомпромисна дисциплина на враждуващите блокове, идеологии и правила за поведение, които уреждаха техническите въпроси на международната сигурност, днес в трактовката на много базови понятия се стигна до релативизъм.

 

Докато доминираше еднородната група на страните от Запада, „творческата“ интерпретация се считаше за съвременна, а класическата - за старомодна. Сега целия международен ред бързо се променя. Либералният световен ред вече не се счита за аксиома и трудно може да се разбере какъв е правилният подход. Това дава шанс на чавистите във Венецуела. Ако бяхме средата на ХХ век, едва ли щаха да имат такъв шанс.

 

САЩ ликвидираха антиамериканските режими по привичната за „банановите републики“ рецепта. Ако това се бе случило през 2000-та година, Мадуро едва ли би преживял подобна криза. Но сега комбинацията от двата подхода, наблюдавани в американската политика по отношение на Венецуела, създаде объркване в света.

 

Най-интересна обаче е реакцията на Европа. Естествено, че ЕС се солидаризира със САЩ в осъждането на венецуелския режим. Но семплата американска интрига с опозицията е толкова очевидна, че накърнява европейското естетично чувство. ЕС не подкрепя Мадуро, но да признае автоматично за президент Гуайдо, както постъпи Вашингтон, не се решава. Оттук и искането да се проведат незабавно избори и да се даде думата на народа. Това е похвално, макар че не съответства на процедурата.

 

Едновременно с това Европейският съюз, с нарастващ страх, очаква изборите за Европарламент през май, на които народът може да се произнесе така, че полититиците да се чудят какво да правят, както се случи с референдума във Великобритания.

 

Президентът на Франция подкрепи протестиращите в Каракас, но за „жълтите жилетки“ в Париж или Бордо нищо не казва. Сниши се нещо.

 

Картината на света през втората половина на ХХ век и първите 15 години от сегашния беше ясна. В студената война бяхме „ние“ (свободният свят) и „те“ (тоталитарният комунизъм). След тези години „ние“ (бяхме правилната страна на историята) и другите (за които предстоеше да бъдат привлечени на правилната страна).

 

И ето, че изведнъж въображаемата стройна конструкция взе да се разпада. Проблемът на Европейския съюз е в това, че той е конструиран като флагман и прототип на един световен ред, който се развива линейно и постъпателно. Отделните страни, като САЩ, Китай или Русия могат да се обърнат назад и да си спомнят миналото величие, или поне предишните навици и инстинкти. Да си припомнят онова разбиране за суверенитет, легитимност и други базови категории, които съществуваха до „края на историята“. Това едва ли ще е добре, но какво да се прави - всичко се движи циклично.

 

Но Европейският съюз няма къде да се върне. Подобен тип отношения, каквито има сега в европейския интеграционен модел, преди не съществуваха. Връщането към предходна фаза няма да е откат, а качествено изменение. По-просто казано, след евроинтеграцията Франция, Германия или Испания няма да се върнат в състоянието допреди това.

 

Европейският съюз едва ли ще изчезне. Интересното е, че след като се нагледаха на фарса в Уестминстър, евроскептиците на континента престанаха да говорят за излизане от ЕС. Лозунг на деня стана трансформацията. Лидерът на партията "Национален съюз" Марин Льо Пен на практика вече издигна лозунга на де Гол „Европа на отечествата“. Това звучи красиво и е възможно да намери отклик в сърцата на избирателите. Но как ще изглежда такава общност в XXI век, не се знае. Нито като ега, нито като преди. Крайно интересно, макар и малко страшничко.

 

* Фьодор Лукянов е главен редактор на изданието "Русия в глобалната политика". През декември 2012 г. е избран за председател на Съвета по външна и отбранителна политика, най-старата и авторитетна руска неправителствена организация в тази сфера. Член е на президиума на Руския съвет по международни въпроси и директор по научните изследвания на международния дискусионен клуб "Валдай".

 

Превод за "Гласове": Никола Стефанов

 

 

Източник: globalaffairs.ru  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още от категорията

9 коментар/a

абв на 05.02.2019 в 11:41
Европа е отечество на отечествата на народите и етносите. Ако има отношение Обединена Европа(ОЕ) към национална държава(НД), то понякога отношението може да е 60 за НД към 40 за ОЕ, понякога може да е 39,999 за НД, към 60,001 за ОЕ. Това означава, че обединена Европа има с 1 хилядна повече власт от националната държава. А иначе отношенията да са на кантар, като везни. Или националните държави дават с 1 хилядна повече суверенитет на Обединена Европа от този на националния си суверинитет. Защото все пак някой трябва да каже последната решаваща дума, около която да се обединят всички. А иначе трябва Европейската комисия и Европейския съвет трябва да са центробежни регулатори за центростремителните и центробежните сили в Европа. Като комисията трябва да има с една хилядна повече власт от Европейския съвет, защото принципа е пак същия. Трябва да има някой, който да каже последната решаваща дума. Това означава, че не Туск, Макрон или Меркел трябва да каже последната решаваща дума, а този който ще каже последната решаваща дума е Жан Клод Юнкер. Това са принципни неща.
Маймуната на 05.02.2019 в 11:47
Анализирайки ситуацията във Венецуела, авторът пропуска един изключително важен елемент - масовата миграция на над 3 милиона (сведени до 800 хил. от официалната статистика на Мадуро) в съседни страни за един изключително кратък период. Това са хора, които икономиките и социалните системи на съседните страни не са готови да поемат и се създава съпоставка за хуманитарна криза. Така, че кризата във Венецуела има и обективни външни аспекти и не може да бъде сведена единствено до въпроса за суверенитета.
Маймуната на 05.02.2019 в 11:47 - реторичен въпрос на 05.02.2019 в 13:14
Тая стъкмистика, дето сте я пльоснала, преди американските санкции или след?....
Ала_Бала на 05.02.2019 в 13:49
Мисля, че всичко е доста просто: 1. Изтече времето на договореностите от ВСВ. Отпада респектът към тогава създадените световни институции, включително и към ООН. 2. Лошото е, че подобен ред се създава след премерване на силите в големи войни. 3. Колкото до ЕС поради насложените през вековете исторически дадености, няма да се наложи общо политическо обединение във вида на Европейски Съединени Щати със съответните федерални институции. Най-много пречи вече наследяващата се брюкселска бюрокрация - оядена, привилегирована, богата, фино корумпирана, алчна и извратена - изповядваща Джендъризъм. От нея, почти, се отърва Британия. Най-добре е да се върнем към Общия Пазар.
Спиноза на 05.02.2019 в 17:42
3 милиона емигрирали от Венецуела, бягайки от глада и мизерията? ха ха Що си плюете в устите бе, либерасти ниедни, от малка България емигрираха 2 милиона, избягаха от глада и мизерията на демокрацията и душевадния капитализъм, наричани евфеминистично "евро-атлантически ценности"!
Джаба Скайуокър на 05.02.2019 в 19:20
Абе, малоумник, с българската емиграция ли оправдаваш венецуелската катастрофа? То бива наглост и цинизъм, но твоето минава всяка разумна граница. Какво общо има българската емиграция от бягството на хората от гладна смърт? Това ли е социализмът ти? Че ако е това, то само звероподобното управление на Пол Пот в Кампучия беше по-лошо. Да не би пък да ти плащат дадискредитираш левицата, а? На такъв ми приличаш.
не съм от Харвард, но професорското в мен.... на 05.02.2019 в 19:53
Т.нар. "звероподобното управление на Пол Пот в Кампучия" бе една топла американска поръчка спрямо една новопръкнала се групичка китайски маоисти, начело с Дън Сяопин, да докажат своята лоялност към американския ментор и да накажат народа на Камбоджа, чиято съпротива (съвместно с народите на Виетнам и Лаос) ускори сайгонския резил и крах на американската интервенция в Индокитай. И тая задача едва прохождащите китайски глобалисти я изпълниха по чудесен начин, получавайки в замяна така необходимата им изнесена американска индустрия и технологии; въпросът е да не се забравя, че крушката на тоя геноцид, макар и пряко поддържана от тогавашен Китай, пак си има американски изначален замисъл.
групичка китайски маоисти, начело с Дън Сяопин на 05.02.2019 в 22:41
Стоят зад крушката на тоя геноцид. И медицината в Харвард се Хвана за главата,
Обаче на 07.02.2019 в 21:59
Обаче при други условия, при свобода на словото, този автор би се изразил много по-ясно и категорично. Когато могат да те хвърлят в затвора само за репост във Фейсбук, повече не може.

Напиши коментар