Фьодор Лукянов*
Все пак, това беше в далечното минало. Чавес отдавна напусна земния живот. Политическият талант на Николас Мадуро е несравним с този на неговия ментор, а сравненията по отношение на социално-икономическото управление на страната могат да предизвикат само горчив сарказъм.
Въпреки това, кризата във Венецуела е отражение на насъщните световни проблеми. Събитията във Венецуела едва ли бяха изненада за някого. Социално-икономическият и политически конфликт там отдавна се задълбочава. Но активната американска намеса не само доведе до ескалация, но и превърна локалната криза във въпрос на световната политика.
Ако се абстрахираме от личността на Мадуро и същността на „боливарския социализъм“, чиито успехи, меко казано, са доста съмнителни, в центъра на вниманието остава понятието за легитимността и колко „задълбочено“ трябва да го третираме? Дали формално, като последователност от административни процедури, или „творчески“ - като способност за ефективно управление? В какво се изразява суверенитетът? В ненамеса във вътрешните работи или в задължение на властта да отговаря на исканията на народа? Ако вземем второто, тогава за каква част от народа става дума? Тези въпроси не се поставят за първи път.
След края на студената война, характеризираща се с безкомпромисна дисциплина на враждуващите блокове, идеологии и правила за поведение, които уреждаха техническите въпроси на международната сигурност, днес в трактовката на много базови понятия се стигна до релативизъм.
Докато доминираше еднородната група на страните от Запада, „творческата“ интерпретация се считаше за съвременна, а класическата - за старомодна. Сега целия международен ред бързо се променя. Либералният световен ред вече не се счита за аксиома и трудно може да се разбере какъв е правилният подход. Това дава шанс на чавистите във Венецуела. Ако бяхме средата на ХХ век, едва ли щаха да имат такъв шанс.
САЩ ликвидираха антиамериканските режими по привичната за „банановите републики“ рецепта. Ако това се бе случило през 2000-та година, Мадуро едва ли би преживял подобна криза. Но сега комбинацията от двата подхода, наблюдавани в американската политика по отношение на Венецуела, създаде объркване в света.
Най-интересна обаче е реакцията на Европа. Естествено, че ЕС се солидаризира със САЩ в осъждането на венецуелския режим. Но семплата американска интрига с опозицията е толкова очевидна, че накърнява европейското естетично чувство. ЕС не подкрепя Мадуро, но да признае автоматично за президент Гуайдо, както постъпи Вашингтон, не се решава. Оттук и искането да се проведат незабавно избори и да се даде думата на народа. Това е похвално, макар че не съответства на процедурата.
Едновременно с това Европейският съюз, с нарастващ страх, очаква изборите за Европарламент през май, на които народът може да се произнесе така, че полититиците да се чудят какво да правят, както се случи с референдума във Великобритания.
Президентът на Франция подкрепи протестиращите в Каракас, но за „жълтите жилетки“ в Париж или Бордо нищо не казва. Сниши се нещо.
Картината на света през втората половина на ХХ век и първите 15 години от сегашния беше ясна. В студената война бяхме „ние“ (свободният свят) и „те“ (тоталитарният комунизъм). След тези години „ние“ (бяхме правилната страна на историята) и другите (за които предстоеше да бъдат привлечени на правилната страна).
И ето, че изведнъж въображаемата стройна конструкция взе да се разпада. Проблемът на Европейския съюз е в това, че той е конструиран като флагман и прототип на един световен ред, който се развива линейно и постъпателно. Отделните страни, като САЩ, Китай или Русия могат да се обърнат назад и да си спомнят миналото величие, или поне предишните навици и инстинкти. Да си припомнят онова разбиране за суверенитет, легитимност и други базови категории, които съществуваха до „края на историята“. Това едва ли ще е добре, но какво да се прави - всичко се движи циклично.
Но Европейският съюз няма къде да се върне. Подобен тип отношения, каквито има сега в европейския интеграционен модел, преди не съществуваха. Връщането към предходна фаза няма да е откат, а качествено изменение. По-просто казано, след евроинтеграцията Франция, Германия или Испания няма да се върнат в състоянието допреди това.
Европейският съюз едва ли ще изчезне. Интересното е, че след като се нагледаха на фарса в Уестминстър, евроскептиците на континента престанаха да говорят за излизане от ЕС. Лозунг на деня стана трансформацията. Лидерът на партията "Национален съюз" Марин Льо Пен на практика вече издигна лозунга на де Гол „Европа на отечествата“. Това звучи красиво и е възможно да намери отклик в сърцата на избирателите. Но как ще изглежда такава общност в XXI век, не се знае. Нито като ега, нито като преди. Крайно интересно, макар и малко страшничко.
* Фьодор Лукянов е главен редактор на изданието "Русия в глобалната политика". През декември 2012 г. е избран за председател на Съвета по външна и отбранителна политика, най-старата и авторитетна руска неправителствена организация в тази сфера. Член е на президиума на Руския съвет по международни въпроси и директор по научните изследвания на международния дискусионен клуб "Валдай".
Превод за "Гласове": Никола Стефанов
Източник: globalaffairs.ru